По повод “Системата на д-р Механджиев”

Умението да се печелят пари беше похвално и през средата на седемдесетте години. Стига начините, които се ползваха за тази цел, да бяха честни, коректни. Тъкмо това не можеше да се каже за д-р Вичо Механджиев, тогавашния завеждащ Детско отделение в градската болница на Мездра. Той не подбираше начини в стремежа си да отклони гражданите от поликлиниката и болницата, за да ги привлече в частния си кабинет. Когато според работния си график трябваше да преглежда в поликлиниката, той оставаше в отделението под претекст, че има да пише доклад, или да провежда съвещание в консултацията. Вместо да извършва прегледи и консултации в поликлиниката всеки ден от 11,30 часа до 12,30, както му е наредено от главния лекар, той беше там само по един – два пъти в месеца, и то за 10-15 минути. Целта беше ясна – потърсят ли го в обществения сектор, разбира се, нямаше го, защото е “служебно” възпрепятстван. След работно време те можеха да го намерят в частния му кабинет. На лекарите от детското отделение беше добре известно какво представляваше и така нареченият “кабинет за свободен прием на завеждащия” и той не пропускаше случай да се похвали. В него д-р Механджиев регистрираше прегледаните в частния му кабинет, за да може да им издаде болнични листове или бележки за амбулаторно изследване.

А ето как д-р Механджиев обслужваше гражданите в поликлиниката, когато въпреки всичките му усилия да избегне това, бе принуден да е там. Вместо да дава обяснения на родителите за прегледаните им деца, им казваше да си отидат, пък ако детето има температура, да го извикат в къщи. На Л. Сайкова, която е дошла само за малък съвет, вместо отговор той казва познатото: “ Иди си, аз ще дойда да прегледам детето у вас.”

– Видя ли, че детето ти се е влошило, като не ме извикахте да го прегледам втори път във вас – сплашва той майката на Росица Петкова. И без дори да й спомене, че детето трябва да остане на болнично лечение, я принуждава да разпише амбулаторната карта, че... “отказва болнично лечение”. Не минава току-така и майката на Н. Христова, която е дръзнала да прекъсне посещенията си в частния му кабинет. Когато тя е отново в поликлиниката, той преглежда детето й на две на три. Затова, че учителката Венкова е извикала в дома си д-р Попова, си плаща скъпо. Попаднало в ръцете му, детето стои половин час разсъблечено и чака благоволението му да прекъсне четенето си, за да го прегледа повърхностно. Д-р Механджиев оставаше верен на своята система за печелене на пари по нечестен път и когато беше дежурен в поликлиниката. Тогава той връщаше дошлите за преглед половин час преди да е изтекло работното му време с единствената цел, да дойдат пак в частния му кабинет.

Какво ли още не правеше завеждащият отделението, само и само да внуши на родителите, че единствено от него зависи спасяването на болните им деца. Той не обръщаше достатъчно внимание на децата, изпратени от други лекари, поради това едва остават живи Мария Георгиева от Мездра и детето на Кънчо Цаков от Струпец. Не допускаше придружители на децата, изпратени в отделението от други лекари, под предлог че са над три години. За никого не беше тайна, че в същото време допускаше придружители и на деца над 4-5 години, стига да са минали през частния му кабинет. Пак в унисон с своята порочна система той изписваше деца, без да уведоми лекуващите лекари. Някои от тях са принудени да идват в частния му кабинет, за да довършат лечението.

В стремежа си да има повече пациенти той не подбираше средства, за да злепостави колегите си.

– Защо сте викали д-р Попова? Тя не е никаква лекарка – упреква той родителите на Даринка Иванова от Мездра.

– Много силни капки за нос е предписал д-р Маринов за детето ви – казва той на шофьора на “Бърза помощ” и бащата смята, че д-р Маринов едва ли не е щял да отрови детето!

Извращенията на д-р Механджиев в частната практика бяха най-разнообразни: вземаше предплата в пари за преглед и лечение, вземаше по-високи такси и др. За да му се помогне, са полагани много усилия. Той е глобяван от ДОО, от Окръжната санепидстанция за укриване на заразноболни и др. Предупреждаван е писмено от Окръжния здравен отдел, критикуван е на събрания. Напразно! Понякога той даваше вид, че си взема бележка, но пак продължаваше старата практика.

По това време аз бях председател на комисията за народен контрол в градската болница и се чувствах задължен да предприема нещо. За да не се уведомява МНЗ и се прави публично достояние чрез пресата, сметнах, че може с колегите да изпратим в отдел “Народно здраве” изложение на фактите. Главният лекар проявяваше търпимост или пък се опасяваше, че и на него може да му се потърси отговорност за нарушенията. Споделих моите разсъждения с д-р Попова и д-р Маринов и те се съгласиха от името на тримата ни да сигнализираме писмено Окръжния здравен отдел и да го помолим за помощ. Така и постъпихме. Естествено, че представихме чрез канцеларията копие на изложението ни и на Главния лекар. Малко е да се каже, че той не одобри постъпката ни. Недоволен и сърдит, разпространи версията, че сме написали анонимен донос срещу прекия си началник. Не измина много време и пристигна д-р Борис Пищиков, завеждащ детското отделение при Окръжната болница по повод “анонимното” изложение. Защо и той го наричаше анонимно след като ме увери, че се е запознал със съдържанието му и е видял подписите ни? Каза, че иска да се срещне и да се разбере с мен, а д-р Попова и д-р Маринов били “лесни”.

Според д-р Пищиков сме постъпили много хлапашки, прибързано, необмислено и неколегиално. Ние не само, че можем да злепоставим д-р Механджиев, никой не бил безгрешен, той също, но злепоставяме и сами себе си, като клеветници. Хората щели да кажат “какъвто е онзи, такива са и тези; лекари нали са, все една стока са”. Може и Главния лекар да накажат, че си е затварял очите. Най-добре било да изтеглим изложението си, като заявим, че сме сгрешили и да се извиним на д-р Механджиев, на Главния лекар пък и на Окръжния здравен отдел, че вместо да си гледаме работата, сме тръгнали да се гоним, пък и на Отдела да отклоняваме вниманието.

Трудно ми беше да изслушам докрай “морализаторските” напъни на д-р Пищиков. Заявих му, че дори сам да остана, пак ще поддържам изложението, че даже, ако се наложи, ще изляза и с публикация във в-к “Здравен фронт” или в друг вестник.

– Това ни трябва, да ни разбере цяла България – почти извика изплашен окръжният ни методист. И отново настоя да изтеглим изложението си, пък той ще гледа някак “да прикроти” Главния лекар спрямо нас, а и д-р Механджиев също, че не ни очаква нищо лошо. Не се поддадох и на тази заплаха. Не зная дали д-р Пищиков се е срещал с д-р Попова и с д-р Маринов, той се бави доста при Главния лекар и си замина. Неминуемо трябваше да се произнесе Окръжният здравен отдел. А как се държеше с нас д-р Механджиев? Даваше си вид, че нищо не се е случило. Може и да му се искаше да ни попритисне като началник, но не смееше, защото, както не е трудно да се разбере, положението му не беше за завиждане – да се обявят и тримата му ординатори срещу него и то по толкова категоричен начин. А ние ординаторите? Не играехме ролята на “ни лук яли, ни лук мирисали”, но не влизахме в ненужни спорове с завеждащия. Не се налагаше да разясняваме пред персонала, че не сме изпратили анонимен донос, а официално и подписано и от тримата ни изложение. Имах впечатление, че настроението на персонала и на майките придружителки е на наша страна. Не давахме поводи за противопоставяне срещу завеждащия. Стремяхме се да не допуснем влошаване на работата.

Стана известно, че представител на отдел “Народно здраве” и Главният лекар са ходили в някои от домовете на цитираните в изложението. Правели опит да манипулират родители, че уж лекарите, т.е. ние – педиатрите, сме се изпокарали, но вече си подобряваме отношенията и те да не настояват на оплакванията си срещу д-р Механджиев, за да затихне “крамолата”. Напразно. Бяхме подбрали най-фрапиращите случаи. Един от родителите, Митко Илиев каза: “Докторе, където плюя не лижа”... Стана ясно, че “анонимният донос” отговаря на истината. В онзи момент си мислех, че това е главното, а не какви ще бъдат изводите на Окръжния здравен отдел, което е негово право. Оказа се обаче, че нещата не са съвсем прости. Понеже проверяващите и отговорните продължаваха да смятат, че аз съм “най-опасният” а съм и партиен член, председател на комисията за Народен контрол, ще могат да ми въздействат с партийни средства. Беше свикано събрание на Първичната партийна организация с единствена точка в дневния ред: “ конфликтът на ординаторите от Детско отделение със завеждащия отделението д-р Механджиев.” На събранието присъстваха : представител на ОК на БКП, отговарящ за здравеопазването и д-р Христов, завеждащ отдел “Народно здраве”.

Д-р Христов съобщи пред събранието, че изнесеното в изложението отговаря на истината, че това е показала проверката, и че той идва с готово решение за заповед: предупреждение към д-р Механджиев за отстраняване от работа, ако не преустанови порочната си практика и лишаване от частна практика за две години.

– Ако Главният ви лекар каже да има наказания ще има. Ако той каже да няма, няма да има – заключи окръжният началник.

– Да няма наказания – беше категоричен Главният лекар.

А партийните членове? Няма да се изненадате ако ви кажа, че никой не се противопостави на мнението на Главния лекар. Чуха се някои изказвания, които бяха общи, че не са очаквали “такива” работи в Детско отделение, че не би трябвало, че... и пр. и пр. Тогава представителят на ОК на БКП ме попита за моето мнение.

– Аз смятам, че изпълних задължението си. Предизвиках проверка на един наболял при нас проблем. Щом като ръководството, в лицето на Главния лекар, началникът на отдел “Народно здраве” и представителят на ОК на БКП считат, че не трябва да има наказания, аз няма да се противопоставя.

Представителят на ОК на БКП изказа мнение, че според него аз съм бил разумен и това е гаранция, че ще си направя изводи, което се отнася в пълна сила и за останалите.

Положителни промени обаче не последваха. Главният лекар и завеждащият отделението д-р Механджиев се поставиха в ролята на победители. Наляво и надясно се заговори, че щом като д-р Механджиев не е наказан, значи той не е виновен. А кой беше виновен за цялата тази дандания? Естествено, че д-р Цонков. То, ако бяха само приказките... Но Главният лекар не пропускаше случай да се опита да ме притиска. Завеждащият се държеше пренебрежително, а д-р Попова и д-р Маринов се чувстваха в неудобно положение. Персоналът, а и пациентите не влошиха отношението си към мене. Някои подхвърляха с разочарование: “ така е било, така и ще бъде”. Може би и аз трябваше да се примиря? Не можах. Реших да дам гласност на извращенията в медицинската практика на д-р Механджгиев. Написах в “Отечествен зов” публикация под надслов “Системата на д-р Механджиев”. Отново се въздържах да сигнализирам МНЗ. Съображенията ми бяха, че не търсех мъст за д-р Механджиев и за Главния лекар. Не изключвах и формален подход в МНЗ. Възможно беше тази най-висока инстанция да не се заеме – чрез свои пълномощници да прави проверка, а да изпрати изложението на отдел “Народно здраве” Враца, откъдето да отговорят, че знаят за случая и са взели мерки. А какви бяха мерките, на читателя вече е известно.

Излезе публикацията и ръководителите се стъписаха. Навярно вече са си мислили, че са ме респектирали. Чух, че Главният лекар подхвърлил тук-там, че не мирясвам, но си търся белята.

И ето Герго Баков от следствения отдел ме извика да му предоставя и други материали, освен изнесеното в публикацията, ако имам такива. Имах. Знаех, че при евентуално опровержение и опит за подценяване на изнесените факти, в защита на истината новите факти можеха да помогнат. След непродължително време Герго Баков дойде лично при мене и ме уведоми, че проверката по линия на МВР е потвърдила изнесеното в публикацията и понеже няма предявен съдебен иск срещу д-р Механджиев от гражданите, то материалите ще бъдат изпратени до ръководството на болницата за разглеждане положението на д-р Механджиев от другарския съд.

Главният лекар не отрече, че материалите са получени. Предал ги бил на председателката на другарския съд Вергиния Савова. Заседанието на другарския съд остана без определена дата за провеждане. Един ден научих, че материалите били изгубени. Може би това беше повод отново да повдигна въпроса и то вече на още по-високо ниво – в МНЗ, същевременно и в някои от централните издания като в-к “Работническо дело”? Не се наложи. Заговори се усилено, че д-р Механджиев урежда преместването си в София. И това не беше слух. Човешко беше да се остави колегата да си отиде без да бъде изправен пред Другарския съд. Решението беше правилно. Д-р Механджиев и Главният лекар не изключвали вероятността да се появи някоя публикация в централния печат, ако се инати и не си замине. Тогава и за двамата нямало да е добре. Така д-р Механджиев си замина “инкогнито”. Никой не постави въпрос за официалното му изпращане. И по-добре, то едва ли щеше и да се състои, поне нямаше да има искреност и взаимна “тъга” от раздялата.

А ние ординаторите? Продължихме да си гледаме работата. Аз знаех, че браздата между мене и Главния лекар е станала още по-дълбока, както и всеки друг път след конфликт с него – не ми се искаше отново да го предизвиквам, т.е. най-после можех “да мирясам”. Ами като той не “мирясваше”?

* * *

През последното тримесечие на 1968 г. ме назначиха за завеждащ Детско отделение. Как стана това ще се разбере по-нататък. И за мое най-голямо съжаление, отново имах проблеми с Главния лекар. А може би той с мен? Читателят ще има възможност да се запознае.

Интересно се развиха и взаимоотношенията с д-р Пищиков. Допълнителните знания и опит, които придобих в Ботевград, ми позволиха да разкрия с помощта на колектива на Детско отделение неизползвани до тогава диагностично-лечебни и организационни възможности и още в следващото тримесечие нашият район постигна много ниска детска смъртност, най-ниска във Врачански окръг. Д-р Пищиков, като окръжен педиатър, отчиташе пред останалите завеждащи детски отделения нашия успех като чиста случайност. Дали той така смяташе или не желаеше да приеме постижението на нашето отделение, не бих могъл да кажа. Възможно беше второто, тъй като без признание от негова страна и в следващите няколко години продължихме да отстояваме постигнатото. Това не ме смущаваше. Но ето че в Окръжния здравен отдел, чийто началник бе д-р Дочев, забелязаха рязко настъпилата трайна благоприятна промяна в работата по детското здравеопазване в Мездренския район и постигнатата много низка детска смъртност. Беше назначена научно-практическа конференция по работата за снижаване на детската смъртност, на която нашето отделение да бъде домакин, а аз да изнеса доклад. На конференцията се предвиждаше присъствието на всички Главни лекари и завеждащи детски отделения от районните болници в окръга. За участие в конференцията беше поканен и изтъкнатият, с международна известност – педиатър, академик Братан Ц. Братанов. Неизбежно беше и д-р Пищиков да се включи в подготовката на конференцията. И, което е истина, помогна ми за подготовката на конференцията и доклада. Възникна само един спор. Държеше да спомена в доклада си, че тежко болните деца изпращаме на лечение в окръжното отделение, чийто завеждащ е той. Това важеше само за единични случаи и аз изложих мотивите си. Фактите бяха такива, че той се видя принуден да ги приеме. Конференцията протече при голям успех. Д-р Пищиков не можеше повече да говори, че нашите успехи са случайни. Все пак продължи да бъде сдържан, дори и след провеждане на втора подобна конференция, също протекла при голям успех. Дали за резервираното му отношение към мен и нашето отделение допринасяше фактът, че на времето имахме неразбирателство във връзка с изложението срещу д-р Механджиев, което не се съгласих да “изтеглим”? Или пък се опасяваше, че аз и нашето отделение може да проявим някакви претенции за равностойност на диагностичната и лечебна дейност спрямо него и отделението “му”? Не зная. Но що се касае за някаква равностойност между двете отделения, дори мисъл не ми е минавала. Окръжното Детско отделение беше и е в много отношения на по-високо ниво – и по мащаби на базата, и по кадрова осигуреност, и с по-висока квалификация на част от лекарите и пр. и пр. Другояче не можеше и да бъде. И аз не казвам това “заради очи”, убеден бях и сега съм на същото мнение.

Удаде ми се възможност да докажа признанието и уважението си към д-р Пищиков и “неговото” отделение. При една проверка на Окръжното детско отделение, която МНЗ предприе, бях получил заповед да се включа в проверяващия екип. Не се изненадах, че имаше пропуски в отделението “на моя окръжен методист”, каквито се срещаха и при нас и за отстраняването на които той, при своите посещения, даваше препоръки. Споделих с него това, но нито за момент не съм имал намерение да отразя в протокола тези мои констатации. Представител на МНЗ, също педиатър, разбра моя жест, но го изтълкува неправилно, че уж съм се страхувал от моя началник. Това не беше вярно. Чисто и просто аз разбирах, че е възможно в хода на работата да се допускат грешки, които не се отразяват на диагностично-лечебната дейност, като несвоевременно снемане на анамнезите на болните деца, пропускане на декурзуси и пр. Д-р Пищиков по свой начин ми “ върна” жеста. Предстоеше назначаване към отдел “Народно здраве” на инспектор по майчино и детско здравеопазване. От д-р Пищиков се изискваше да направи предложение за педиатър на тази длъжност. И той ме увери, че има предвид да предложи мене. Не опитваше почвата, защото беше категоричен. Предупреди ме, че дори да откажа – навярно считаше, че мога да не приема поради скромност – той все пак ще настоява пред Окръжния отдел за моето назначаване. Аз нямах намерение, нито желание, да се възползвам от неговото предложение. Отговорих му, че ако пренебрегне категоричния ми отказ и направи предложението, което е замислил, няма да приема, дори ако ми се наложи – ще напусна окръга. Вече бях постъпил така. Той ми повярва.

Независимо от недоразуменията ни, винаги съм давал висока оценка на д-р Пищиков като изтъкнат педиатър в нашия окръг. В потвърждение на това ще кажа, че на времето публикувах очерк за него във в-к “Отечествен зов”, озаглавен “Достоен за доверието и уважението на хората”. Той беше доволен от очерка и ми изпрати благодарствено писмо. Навярно щяхме да работим още по-добре съвместно. За най-голямо съжаление уважаваният, висококвалифициран и ерудиран колега – педиатър, страдаше от хронично заболяване, което го лиши преждевременно от живот.