По вълните на рибарската несрета...

По вълните на рибарската несрета...

Можем да твърдим, че темата за морето в българската литература е обширна и сериозно застъпена. Тя идва от фолклорното наследство и в годините намира място по страниците на редица автори. В това число – и на трудовата маринистика, пазеща образите на моряци, рибари, докери, мерметчии и т.н. Като обаче поставя изисквания, доста по-конкретни от импресионистичните възприятия и вътрешната самовглъбеност под грохота на стихиите. Търси познаване на описаното, пряко докосването до делника в цялата му грубост, лишеност от краски, идеализация и бягство от реалността. Това са успели да направят в художественото си наследство Константин Величков, Кирил Христов, Кирил Гривек, Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева, Стефан Станчев, Александър Муратов, Крум Пенев, Люба Касърова, Димитър Осинин, Владимир Полянов, Крум Кънчев, Яна Язова и разбира се – Никола Вапцаров.

Без да претендирам за изчерпателност в галерията от изброени имена, ще прибавя и позабравения днес Георги Попстаматов с романите “Рибари (1942) и “Далян Ропотамо” (1967). Роден е на 21 април 1909 г. в странджанското село Блаца, Източна Тракия, Турция, в многолюдно семейство. Баща му, свещеник в селото, деец на ВМРО, като един от организаторите на Преображенското въстание от 1903 г. е осъден на 15 години каторга в Одринския затвор, но излиза от него през 1908 г., амнистиран с Хуриета. През 1913 г. семейството бива прокудено в България и се заселва в Ахтопол. Георги Попстаматов завършва педагогическото училище в Ямбол и 15 г. учителства из Странджа. След 1944 г. се отдава на журналистика като репортер в бургаския вестник “Черноморски фронт” и окръжен кореспондент на вестник “Отечествен фронт”. Написал е още въздържателната поема “Към нов живот”, “В цяла Странджа роб запява” (пиеса в осем картини, в съавторство с Георги Караславов), “Роди го Странджа” (биографичен очерк за Илия Бояджиев), “Преображенци” (очерци). Сътрудничи на много вестници и списания.

Още с първата си книга, действието на която се развива в Ахтопол, писателят очертава широка панорама на хората край морето. На рибарската битност – отрудена, грубовата, непредвидима. “Грижите, немотията, излъганите надежди и малките рибарски радости като оазиси сред пустинята – отбелязва в предговора Калина Малина – ето какво предлага Г. п. Стаматов... Но наред с това едно великолепно описание на морските капризи, на ветровете и бурите, на стихиите, с които се бори малката рибарска лодка в открито море. И непосилната човешка борба за насъщния. И всред нейния кипеж един застиващ вече копнеж по изгубена любов...” Повечето герои са тракийски бежанци, помнещи родния край и турските издевателства. Сменили ралото, те отдавна са чеда на вълните – дядо Паун, капитан Мина, капитан Лазо, Ганчето, Кленчо, Дорко, малкият Васето, който непременно ще стане моряк и разбира се, рибарските тайфи. Превиващи гръб над греблата в аламаните в очакване на сребристите пасажи. И на сиромашкия си пай – каквото даде чорбаджията след продажбите на Бургаската борса. Типажите, явно наблюдавани от натура, приличат повече на бродяги. Но всеки е по своему колоритен, цветен и оригинално поднесен. Изцяло отдаден на трудното си призвание: “Аз, да е до мене, и по хубаво да найда – не се оставям от морето! Ей-тъй – на, ударих се еднаж на море, и – не мога вече! Тежко е, мъчно е – ама свикнува се! А пък нали има една приказка: “По-лесно се свикнува, по-мъчно – отвикнува и туй-то!” Зад привидната сивота на дрипавите тълпи по крайбрежието се крие волна жажда за живот. За някакво осмислено битуване, осигурени с храна семейства и изучени деца. Те са и човечни, носещи дълбоко в себе си скритата трагедия на ориста. Синът на Мина, Владимир, е отвлечен от турски лазове (1) и не се знае какво е станало с него. Отвлечена е пак от тях и годеницата на Удрав, Вангелка, който три години я дири из турските черноморски селища. Мъката и неизвестността го душат, надеждата да я види обаче и да я спаси не секва. Това убива увлечението му към Вида, а когато научава за смъртта на Вангелка бързо се пропива. Безутешен е и Мина, когато намерилият се по чудо син, прострелян, умира в ръцете му. Той решава да вземе странника под крило и да го направи истински рибар, но при силна буря, отново пиян, Удрав се удавя с лодката си. По начин на описание и по дълбокото си вникване в тематичната дълбочина, романът прилича на “Това е положението – повест из живота на черноморските рибари” на Ячо Кабаивански – Марко Поло и на някои книги на латвийския автор Вилис Лацис.

Негово своеобразно продължение, макар с други герои, е “Далян Ропотамо”. Действието се развива след 1944 г., като основен подтекст е сблъсъкът между старото и новото, пак в името на поминъка и на децата. Капитан Андон внедрява челен съветски опит под насмешките на стари, препатили рибари, дебнен и от бившия чорбаджия Хрисостомо. След дълги вътрешни терзания, че може и да не успее, неговият далян устоява на стихиите. И тук действието се развива увлекателно, без да подминава созополския бит и някогашните му жители. Зад беглата идеологизация на повествованието отново прозира обичта към морето и бащиния занаят. “Прекарал целия си живот на брега на нашето южно черноморско крайбрежие – уточнява Георги Караславов – дето е и центърът на черноморския ни риболов, във втория си роман Георги Попстаматов дава драматични картини от една тежка и сложна борба. Умело и органически е свързал авторът борбата с капризите, бурите и опасностите на морето с борбата между старото и новото, капиталистическото и социалистическото, консервативното и новаторското през първите години след 1944-та...” Смяната на поколенията, изтичащи в забрава като пясък от човешката длан. Остават вълните, рибните пасажи и спомените за нявгашни членове на тайфата, изчезнали при буря в дълбокото. Времената се менят, някогашната бедност постепенно отстъпва. Кой днес би повярвал на разказаното от Дора Габе в пътеписа й “Със Дръзки по Черно море” за Созопол: “Едно съвместно жителство с всички заведения и продавачи, с всички минувачи по улицата, от курортистите, българи и чужденци, елегантни и дрипави, до хилави старци, килави бледни деца и мършави котки. Казаха ми, че местното население е бедно, че си храни децата с парче солена риба, а по някога и само с хлеб...” (2)

Остава и трудовата маринистика на Георги Попстаматов, интересна и днес. Тя е запечатала по редовете редица специфични термини и наименования, които постепенно се забравят: Зехтинбурун, стинга, кубаня, мармаро, леванди, лодос, мола, алборо, серекус воля и пр. Но по-важното е друго: че героите му и днес са пълнокръвни, интересни, достоверни. Упорити дори в отчаянието си, когато няма риба, да хвърлят мрежите пак и пак. Граждани, сезонни работници от близките села, всички са обединени в общ стремеж – за богат улов, който да стопи грижите им поне временно. Това са персонажи, гранитно дялани от живия живот и неумолимите му закони – битови, морални, духовни. Поколенията предават във вековете немотията и надеждите си едно на друго, но постепенно в съзнанието им се раждат нови идеи – на Ганчето и учителя Владев от първия авторов роман на Попстаматов за рибарско сдружение. Десетилетия по-късно то е вече комбинат и пори водите със съвременни кораби. Остава закваската, маята, гордостта, че си рибар и потомък на такива люде.

В тъмата на отминали години греят потъмнели “снимки” на нявгашните селища и някаква тиха романтика пропълзява в сърцето на читателя: “Ахтопол, където съдбата бе довела Удрава, е малко, глухо градче, кацнало на висок, скалист полуостров, изправен като стена над морето. На запад от него се издига друга стена, още по-величествена и красива – Папия, един от най-високите върхове на Странджа, цял обраснал в гора. Къщите, повечето бежански, започват от дуварите на няколко стари вятърни мелници и нестройно пълзят към горната махала, източната, по-високата част на града. Някаква легенда говори, че градът бил основан от някоя си Агата – дъщеря на Зевсов син, прогонена от разгневен бог. В миналото той е бил укрепен византийски град, по късно – с прочута търговия и корабоплаване, докато през 1018 година един стихиен пожар го сравни с земята за една вечер...” Днес героите на Георги Попстаматов трудно биха познали родното крайбрежие: бетонирано и алчно причакващо туристи. Остават книгите, запечатаните в тях легенди и спомени какво е било. А най-вече: че има хора, които не могат без морето, както и то не може без тях, а солената му влага, веднъж отпита, не се забравя. Както бе възкликнал в свое стихотворение военният поет Чони Чонев: “Морето в моя стих не е измислено! Морето в моя стих е изживяно...” По тази причина имаме право да възкресим и маринистичното творчество на Георги Попстаматов от праха на забравата.

--------------

1. Анадолски търговци и рибари, често пирати.

2. .Сп. “Морски сговор”, Варна, г. VІІІ, 1931, бр. 9.

--------------