Подозрението

Съобщението по радиото беше кратко: разкрита е заговорническа група, която е имала намерение да снеме по насилствен начин от власт Народното правителство, да откъсне страната от СССР и да я хвърли в хаос. Главният организатор на замисления преврат Иван Тодоров Горуня се е самоубил при опит да бъде арестуван, а неговите сподвижници Цоло Кръстев, генерал Цветко Анев и други са задържани.

Тревога разтърси цялата страна, но особено голяма беше тя във Врачанския окръг и в родните места на Горуня и Цоло Кръстев, съответно селата Горна и Долна Кремена. Мнозина тук се питаха, как е възможно и дали е вярно местните комунистически лидери, за които се разказваха легенди за предаността им към идеите на социализма и комунизма, за голямата им любов към СССР, да са замисляли зловещото дело. Ширеше се недоверие към версията на ЦК на БКП за самоубийството на Горуня. Допускаше се “престъпната група” да е проявявала недоволство по отношение авторитаризма на Тодор Живков, но не и за отклоняване на страната от пътя на социализма и за разрив с народите на СССР. Някои от комунистическите дейци като Петър Тодоров от с. Ребърково, община Мездра, а също и изявени функционери на БКП от страната, които познаваха от близо “заговорниците” застанаха открито в тяхна защита. Независимо, че те не излизаха в своите мнения и становища извън поведението, прокламирано от Устава, платиха скъпа дан – някои бяха интернирани, всички изключени от Партията, затваряни, съдени.

Нашето семейство също беше много разтревожено, не само “от общи” съображения, а защото вуйчо ми Христо Гергов беше от партизанския отряд на Горуня и можеше да пострада. Реална беше опасността и за другия ми вуйчо – Борис Якимов, женен за сестрата на вуйчо Христо, подполковник от контраразузнаването. Не беше трудно да се помисли, че ако двамата не са били във връзка със “заговорническата група”, то е възможно да са се досещали за намеренията й, без да я издадат.

Времето показа, че тревогата ни не е била без основание. Вуйчо Христо беше снет от длъжност в ЦК на борците против фашизма и капитализма, изключен от Партията “за идеологически разногласия” и интерниран за три години в Грудово, а вуйчо Борис – уволнен от работа, изключен от Партията и хвърлен в затвора “за непроявена бдителност”.

Още в деня на “самоубийството” на Горуня до нашето семейство достигна слухът, че вуйчо Христо е под домашен арест. До тогава поддържахме непрекъсната връзка чрез взаимни гостувания и обаждания по телефона. Сметнахме, че е съвсем естествено да се поинтересуваме, как е той и семейството му. Допускахме, че телефонът му се подслушва и затова решихме разговорът ни да бъде съвсем кратък и от най-общ характер. Да питаме за здравето му и на останалите в къщи: на вуйна Искра, на децата Венци и на Бойка; възнамерява ли скоро “ да отскочи” до Мездра, за да отидем до Цаковица, където имаме лозе и двор с овощни дървета и зеленчукови насаждения. Телефонния номер избра съпругата ми Ценка. Ние я наобиколихме. Искаше ни се още по време на разговора по лицето й да разберем кое как е.

– На телефона беше вуйчо Христо – обясни тя. – Добре са. Сега той е зает и скоро няма да може да дойде.

Стана ни ясно, че е под домашен арест. Да се обадим на вуйчо Борис не посмяхме, защото неговата работа е по-деликатна. Той е от контраразузнаването.

Може би, ако отидем в София ще се ориентираме по-добре как стоят нещата. Решихме да заминем с Ценка. Мислехме, че ако тръгнем веднага ще предизвикаме подозрение, макар че и да заминехме след няколко дни, подозрението щеше да си е налице. Щом като вуйчо Христо е под домашен арест, не може да не е под наблюдение. Възможно беше да е оставен нарочно вкъщи, за да проверят, кой ще го потърси. Ние бяхме негови близки роднини и дотогава често бивахме заедно. По време на специализацията си по детски болести цели пет месеца бях у тях. Давахме си сметка, че нашето посещение нямаше да остане незабелязано. И да отидехме и да не отидехме, пак си оставахме от близкото му “обкръжение”.

Около кооперацията му имаше милиционери, но нали това е София, срещали сме ги и друг път. По стълбището и на площадката нямаше хора. Позвънихме. Вуйчо ни отвори, но за разлика от друг път не излезе на стълбището, а остана вътре в хола. С едва забележим жест на пръст пред устата ни предупреди да внимаваме, какво говорим. Усмихна се. Каза ни “добре дошли” и ни покани да влезем. Разговорът ни беше “непринуден” – за времето, за здравето, за децата: за неговите и за нашите. Не изглеждаше уплашен. Държеше се бодро, стискаше палци за кураж.

Много скоро след оповестяването, че е разкрита “престъпната група” на Горуня, пристигна писмо от ЦК на БКП до Първичната ни партийна организация. В него се призоваваше към подкрепа на взетите мерки срещу сподвижниците на “заговорника”: уволняване, изключване от Партията, даване под съд.

На свиканото събрание на Първичната ни партийна организация имаше малко изказвания и те не бяха ентусиазирани. Аз бях от тези, които не се изказаха. Основанията ми бяха, че не познавам същността на нещата. От една страна не можех да приема безрезервно версията на ЦК, за да разоблича Горуня и неговата група, а от друга не можех да застана в тяхна защита: Ако наистина са подготвяли насилствена смяна на правителството, това противоречеше на разбиранията ми за стила и методите на партийна работа. Аз, както и останалите членове на ППО гласувахме с абсолютно болшинство в подкрепа на ЦК на БКП.

Не беше минало много време и една сутрин ме пресрещна Д.В.

– Докторе, кажи, ако групата на Горуня беше успяла, вуйчо ти Христо щеше ли да стане министър? – попита ме той.

– Това въобще не е възможно – отговорих категорично. Бързах за работа, но не можех да го подмина само с този отговор. Д.В. буквално препречи пътя ми и настоя за “по-точен” “ по-ясен” отговор.

– Все пак, ако групата беше успяла вуйчо ти щеше да стане министър, нали?

Отново потвърдих, че това не би могло да стане.

– Не може да се решават партийни и държавни дела у нас чрез заговори. Това въобще не е метод и стил на работа в БКП – казах и вече продължих пътя си. Тогава, а и по-късно се питах, дали Д.В. не беше изпратен да ме провокира? Възможно беше. Беше време на подозрения. Както по-късно се уверих, подозрения спрямо партийните членове е имало и то до степен на отношения към някои от тях като към врагове с партиен билет. Но аз бях искрен в отговора си пред Д.В.

Горе-долу по това време се случи така, че вървяхме по улицата с Петър Кръстев, заместник-кмета на Мездра, който е честен, коректен и възпитан човек, с висше икономическо образование. Когато приближихме до нас, той се обърна и като видя, че няма никой на улицата, предложи да влезем за малко у нас. Поканих го вътре, но той се спря в антрето и ми каза сякаш на ухо, защото “и стените имат уши!”, че е имал възможност да прочете информация на ГК на БКП, в която изрично е споменато, че на събрание на ППО в болницата ни за разобличаването и осъждането на заговорническата група на Горуня, аз не съм се обявил срещу групата, не съм я бил разобличил и осъдил. Благодарих му за доверието и му казах, какви са били съображенията ми да не се изкажа.

Питах се, как беше попаднало моето име в тази информация? Без съмнение е имало хора, които нарочно са се интересували от поведението ми. Естествено имало е и кой да ги осведоми.

През 1998 година – толкова време след случая! – Дилян Дамяновски, председател на Общинския комитет на БСП ми каза, че когато разчиствал старата партийна архива му е попаднала отдавнашната информация на ГК на БКП и в нея му направил впечатление текстът, че не съм осъдил Горуня и неговата престъпна група.

Разказвам този случай не, за да си пиша актив днес, когато Горуня и “неговата” група са реабилитирани. Искам да припомня за голямата подозрителност, с която се отнасяха към партийните членове. На мен не ми е минавало дори през ум, а ето че съм бил едва ли не враг с партиен билет.