Покровител

Нощното дежурство продължи почти до обяд и лекарят си тръгна уморен. Вървеше бавно с мислите си, че това болнично отделение е трудоемко. Трябва да потърси друго решение. Но какво? От разпределението беше изминало само една година. Стойката на тялото му беше с наведена глава и рамене към земята, сякаш искаше да поеме от нея поне малко живина. Сети се, беше изпратил документи за кандидат военен лекар и това му даде надежда и дори забърза напред.

След няколко дни д-р Великов получи важен документ. Назначен на длъжността, която чакаше с нетърпение и трябваше да заеме в поделение 35353. Тази заповед му даде възможност да се освободи безпроблемно от настоящата си работа.

Със заповед от министър на отбраната влезе във военният гарнизон. Заведоха го до медицинската част. Посрещна го с уважение медицинският фелдшер на службата. Разгледа я. Имаше няколко кабинета, опушени от печката на твърдо гориво, олющен зелен цокъл по стените. В единия кабинет миришеше на лизол, а в другите на вакса. В наши дни такава “хигиена” и почти липса на медицинско оборудване? Това за съвремието ни е пълно разочарование.

Тръгна си. На плаца, който беше чист и разчертан скоро с бели линии, го срещна дребен офицер с нахлупена шапка ниско, за да не се виждат очите, гладко избръснат, с тънки мустачки тип “молив”, а ла Кларк Гейбъл.

– Ей, ти, цивилният. Кой си ти?

– Д-р Великов, новият лекар.

– Ти си новият медицински чин.

– Моля?

– Какво е това моля? Ти си в казарма, така ли се отговаря? Тук задължително има “Заповядайте”, Тъй вярно”, “Слушам”. Слушай и изпълнявай! – запени се дребното човече. – Веднага отиваш и обличаш бойната си униформа, получаваш мешка, противогаз и се явяваш до един час пред щаба. Впрочем, час е много, след четиридесет минути. След няколко дни тръгваме на учебни стрелби. Ясно ли е?

– Тъй вярно! – смънка новопроизведеният лейтенант, все пак е бил войник.

Началството си мислеше: “Откъде ги намират такива”. Сякаш е бил в пансион за момичета, че и офицерско звание му дават. Не знае ли, че има устав в армията, ред и военен начин на разговаряне с по-старши. Ще ми отговаря с “Моля” и “Не разбрах”.

Докторът беше зашеметен от неуважителният разговор. Какъв е този, див петел. Идвам да упражнявам медицинските си знания. Да провеждам профилактични дейности за опазване здравето на щатните военни, не толкова за войниците, те са здрави, има по-малко грижи за тях. Бил съм първо офицер и след това лекар. Кънтяха в главата му думите на щабния офицер: “Стрелби, оръжие, уставни думи”. Освен лекар какъв можех да бъда тук?

Тръгна по най-бързия начин към портала. Млад офицер, които беше дежурен, го изпрати с думите:

– Докторе, идвай по-бързо, чакаме те.

Ха, имало и интелигентни офицери!

Бързата мисъл го постави пред дилема! Как да дойде да работи тук? Офицерите си защитаваха честта на пагона и професията. Аз също, но те са много, а аз сам. Нямам работа тук. А как да се откажа, все пак имам назначение.

Сутринта ражда доброто и рационалното мислене. С кого да сподели? На вторият ден преди обяд телефонът зазвъня тревожно, поне той го прие така. Взе слушалката, и напорист и властен глас запита:

– Лейтенант Великов, говори началник военна болница. Защо не сте на работа, не сте се явили на сутрешният развод?

Обърка се, обаждаше се полковник, поне се беше изправил и отговаряше по военному. Зашушнах нещо в отговор. Чу като каза, колега, елате в болницата да поговорим. Я, и колега ме нарече, ще отиде.

Разговорът беше труден, болничният шеф разпореди щом има заповед, незабавно да се яви на работа. Ако ли не, следващата процедурна част е военен съд и дисциплинарна рота за принудителна военна служба

Беше вече на улицата и се запита риторично в какво се забърка? Край на медицината. С военните закони е трудно да се справиш.

Срам не срам, сподели с баща си. Зрелият човек помисли и каза, тръгваме. Направи среща с юрист. Обсъдиха заедно делово създалата се ситуация. Накрая го попита.

– Подписа ли акт за встъпване в длъжност, личната карта в теб ли е?

– Не, не съм.

Това го спаси от следствено процесионално разследване.

Обади се на болничния полковник и разказа за разговора си с адвоката. Обясни също, че по Разписание за болести в българска армия раздел втори, член 8, точка 2 и 2А има документирано заболявание, което го прави негоден за военна служба. Дали защото синът му се беше дипломирал наскоро като лекар, началникът не го потърси повече!

Измина доста време. Доктор Великов имаше вече солидна практика като интернист и кардиолог. Професионалното ежедневие го беше довело до портала на болницата. Колеги, които станали свидетели на сутрешния поздрав с портиера на бариерата, вече бяха паркирали автомобилите си, го запитаха, дали това, което са видели, е военен ритуал. Докторът се засмя весело и накратко разказа.

– Човекът е мой признателен пациент, когото спасих от масивен преден инфаркт. Преди години щях да ставам военен лекар. Господинът, тогава беше старши офицер, имахме конфликтна ситуация и той демонстрира унизително поведение към лекарската гилдия. Но, колеги, съдбата си има предизвикателство. След излекуването му станахме близки. Той е пенсионер по първа категория труд и може да работи. Така си създадохме ритуален сутрешен и обеден поздрав, когато е на работа. Преди да вдигне бариерата, излиза пред кабинката по военно изпънат, отдаващ чест, макар и без фуражка. Моя милост сваля стъклото на колата и отговарям с военния код за приятелство. Имаме уточнение по този начин да уважаваме военната и лекарски професии. Всеки е покровител на избраната от него специалност.

Лекарят се забърза за работата си. Ретроспективно си каза, как светът около нас е отражение на човешкото понятие за междуличностни контакти с позитивни спомени.