Понякога самият аз се питам

* * *

Понякога самият аз се питам,
как бракът ни докрая устоя

и всеки път във послеслов отчитам,
не всичко бе късмет и по съдба.
На мене и на моята съпруга
семейството ни главно се крепи
и наша е основната заслуга,
че пак сме заедно на старини.
И ако трябва в този свят щестлавен
причините в едно да обобщя,
ще кажа с още влюбено сърце,

че всеки беше в брака равноправен,
и имаше възможност, свобода
да бъде онова, което е!

Сега, когато с теб сме остарели,
с износени от времето сърца,
със морна плът и страсти закърнели,
се питам сам, какво е любовта.
Каква е тази неизменна сила,
която в късни старини дори,
в солиден брак така ни е споила,
че само гробът ще ни раздели?
Животът бе за нас сурова школа,
научи ни как дребните неща
един с друг да делим и да ценим...

В тях е секретът, тайната парола,
с която любовта ни преуспя
и бе на щастието синоним.

Зад хоризонта нейде в маранята
залязва слънцето на моя ден;
приятно, леко ми е на душата,
изпращам го в безкрая с дух смирен.
В живота преживях моменти тежки,
премеждия... Но съм все още жив.
И без провали, и без груби грешки
съм истински доволен и щастлив.
За нищо не тъжа, не съжалявам.
Мечтите си с успехи увенчах.
И в трезви мисли днес се убеждавам,
че твоята любов сред всички тях,

с която бях от Бог благословен,
бе най-великият успех за мен!

------------
Из поетичната книга “Лилия” на д-р Борис Младенов
------------