Последната годеница

Тя стискаше бокала в крехка длан
– а устните й се топяха в блян –
тъй леко, сигурно вървеше тя,
че даже капчица не се разля.
Хуго фон Хофманстал

Бледооката разтвори пръстчетата на изящната си ръчичка и сякаш неволно изпусна черната кърпичка. Северният вятър лизна с дъха си ленената материя и платът полетя тежко, сякаш е ранена харпия, към земята. В мига, в който докосна каменната настилка, десетте церемониални рога затръбиха със страшен рев. Възвестяваха началото.

Саблезъбът оголи венците си и яркото слънце заблестя по гладката повърхност на острите му резци. Козината на главата му, точно над кръвясалите ириси, настръхна, а опашката му се изви в предупредителен полукръг из въздуха. Пристъпи бавно и величествено, така както подхождаше на обучен хищник-гладиатор. Аз направих крачка встрани и леко побутнах двуутробния лъв. Време беше да последва примера на звяра на Черния варварин. Животното разтърси грива, изрева гърлено, сякаш за да изрази недоволството си от предстоящия двубой, и хвърли облаче прах със задните си лапи. Воят на саблезъба разцепи притихналата арена. Хищникът сви тялото си само за миг и светкавично скочи към противника си. Двуутробникът направи опит да избегне удара, но закъсня и успя само да се претърколи и да не позволи да бъде захапан в областта на шията. Целувката на саблезъба на това място винаги водеше до мигновена смърт. Но този път зъбите на звяра успяха да разкъсат само част от задното бедро на моя любимец. Той изскимтя хрипливо, извърна глава, погледна ме обидено, сякаш аз бях причината за тази болезнена целувка. В следващия момент в очите му изригнаха пламъци. Двуутробникът се изправи на задните си крака и гривата му, осветена от залязващото зимно слънце, се обагри в кървавочервено. Саблезъбът вече летеше в поредния си скок. Повали противника си и направи опит да прегризе трахеята му. В далечината зърнах усмивката на Черния варварин, очевидно предвкусващ победата. Хората около арената неистово закрещяха. Дивашка възбуда заслепяваше разсъдъка им.

Почувствах хлад. После и безразличие. Притежателят на животното, което загубеше двубоя щеше да бъде подложен на Великото унижение. Примирих се да приема такава развръзка.

Но в един-единствен миг съдбата се преобърна, миг протяжно дълъг и смразяващо болезнен. Видях как острият шип на двуутробника блесна откъм корема му и после потъна в тялото на звяра, който го притискаше отгоре и го душеше. С невероятна прецизност нокътят намери аортата на саблезъба и се заби дълбоко. Звярът нададе отчаян рев, потрепери мъчително и се отпусна тежко, давейки се в собствената си черна кръв. Моето животно се измъкна изпод агонизиращото тяло, изтръска прахта от козината си и клекна в краката ми. Усещаше се като победител. И аз, неговият собственик.

Внезапно дотичаха двама посветени и застанаха плътно до Черния варварин. Неговият поглед блуждаеше, сякаш все още непроумяващ ставащото. Великият Церемониал ми кимна настоятелно. Приближих се. Посочи ми дълбокия глинен съд, който стоеше в краката му. Наведох се над отвора. С върховете на пръстите си долових парещия въздух. Изтръпнах. Церемониалът ми даде знак, напъхах цялата си ръка и стиснах в дланта това, което се търкаляше на дъното. Щипещата болка ме принуди да се отдръпна светкавично. Въздухът замириса на опърлено месо. В ушите ми запищя. Не можех да чуя тропота на скачащите зрители. Сред пушилката успях само да различа устните на Церемониала. Приканяше ме да действам. Пристъпих към Черния варварин. Двамата посветени го бяха залостили здраво в рамената, а той само въртеше глава и монотонно мучеше. С отсечено движение на гладиуса си Церемониалът сряза препаската му и насочи острието към слабините му. Лицето на Черния варварин побеля, сякаш през кожата прозираше черепът му, а очите му потъмняха безизразно. Изплю само: “Смъртта ме обича”.

Знаех какво трябва да направя, задълженията на победителя в двубоя за посвещение във върховно варварство бяха строго разписани и каляваха твърдостта на характера. Страданието беше неизменна част от всяка победа, а за загубилия оставаше публичното унижение. Застанах пред съперника си, разтворих пръстите си и усетих още по-силно смрадта от изгорената си кожа. Тлеещите въглени присветваха в червено. Доближих дланта си до мястото, което сочеше с острието Церемониалът и внезапно стиснах силно скротума на варварина. Усетих съпротивлението на кожата му, но напрегнах мускули и забравяйки за болката и погнусата, впих нокти в плътта му. Стисках, докато не усетих непоносимата миризма на опърлено. Варваринът скимтеше като псе, устните му се покриха с розова пяна, докато накрая се отпусна в ръцете на посветените. Главата му клюмна надолу, зениците му се разшириха. С рязко движение пръстите на свободната ми ръка проникнаха в очниците му. Горещи струйки кръв плиснаха навсякъде и опръскаха лицата ни. Двамата мъже се отдръпнаха и оставиха тялото на унизения да се свлече в прахта. Зрелището беше приключило. Целта беше постигната – загубилият воин никога повече нямаше да види света, в който беше претърпял поражение, и нямаше да може да продължи рода си.

Още същия ден се обяви годежът ми с Бледооката императрица. Както повеляваше предсказанието на Великия церемониал аз бях избран за престолонаследник и влязох като Върховен варварин в двореца. Най-сетне щях да докосна лицето на забулената в тъмен воал девойка, защото тя вече се превръщаше в моя жена. Слуховете донасяха, че очите й приличали на водите на зимно езеро, били толкова бледосини, че неусетно се потъвало в тях и сякаш носели безкраен сън и отмора. Мечтаех да ги зърна. Толкова отдавна. А сега... сега щях да го направя.

Ноемврийският ден се скърши бързо и нощта разпери плътните си криле над двореца. Постепенно веселието утихна и двамата с императрицата се уединихме в общата ни спалня. Девойката кротко се излегна върху широкото легло, покрито с леопардови кожи, а аз се приютих в люлеещия се стол до прозореца. С настъпването на тъмнината навън се разрази страшна буря. Яростен вятър, сякаш пиян от пищното тържество, се блъскаше в каменните зидове и фучеше в тесните дървени кули. Когато виелицата утихна, от черното небе засипа сняг – сух, дребен, като пясък от сито. Доспа ми се...

Изведнъж дочух тихо изскимтяване зад гърба си. Обърнах се рязко и улових молещия поглед на моята красавица. Отидох до леглото, отпуснах се върху леопардовите кожи и прегърнах годеницата си. Тя привлече главата ми до горещото си рамо, целуна лицето ми – страстно, тежко, толкова тежко, че почувствах болка в гърдите. Опитах се да отметна воала й, но тя здраво хвана ръцете ми и ги оттласна от себе си. След това бавно и грациозно се съблече, без да докосва тъмната материя, покриваща лицето й. Трябваше да я последвам. Красавицата стисна между пръстите си пламъка на свещта и ме повали на пода. Последното, което видях преди да ме упои с дъха си, бяха огромните гроздови зърна, изрисувани на тавана на спалнята.

Събудих се след няколко часа. Стори ми се, че чувам крясък на горска сова. Трепнах и се притиснах по-плътно към завивките. Беше тихо. Не усещах дори дишането на императрицата. Огънят в камината догаряше. Изправих се, грабнах едно тлеещо дърво и се надвесих над леглото. Потреперих, няколко гърча разтресоха тялото ми. Факлата се изтърколи на килима. Там, в огромното легло под леопардовите завивки беше опъната само кожата на жената, сякаш току-що одрана от изкусен майстор. На пухената възглавница се чернееше парчето воал. Опитах се да изкрещя, но странна сила стягаше гърлото ми. Мъчително направих крачка назад и отворих вратата.

Тогава чух съскане зад себе си:

– Къде тръгна, любовнико?

Хукнах. Защурах се на посоки по етажите, търсейки изход. Зловещото шумолене ме последва, сякаш огромно мекотело плъзгаше лепкавите си пипала по каменния под. Отваряйки вратите, установих, че всички зали са празни. Откъм високата кула идваше задушлив дим, вероятно факлата, която бях изпуснал в спалнята беше причината. За секунди задушливата мъгла застрашително ме обгърна. В мрака видях парадния вход. И, о, чудо, вратата се разтвори под напора на трептящия въздух.

Отвън ме целуна мразовитият вятър, твърдият сняг опари босите ми ходила. Втурнах се напред, но не изминал и двайсетина метра се препънах в нещо твърдо и се строполих на земята. Знаех, че това е краят, просто нямах сили да се изправя. Животът ми щеше да свърши тук. Бялата смърт стъпваше в стъпките ми. Бях избрал сам този кървав дуел. Бях се сгодил за нещо покварено. Непоискан дар от съдбата...

Извърнах поглед. Старият замък гореше и изпълваше нощта с безброй искри, които снегът бавно поглъщаше. Камък по камък зидовете се рушаха и оформяха една тлееща висока до небето грамада.

– Замъкът е само една илюзия. Ще построя друг, по-величествен. Защото аз съм единствената, вечната, неизменната...

Погледнах дланите си. Горяха, горяха с едва доловим син пламък. Взрях се в снега. Беше кървав, отражение на огнените езици, или може би обагрен от тъмния воал на Нейно Могъщество Императрицата – великата изкусителка.

– Mors ultima ratio – в ушите ми прокънтя гласът на Черния варварин.

– В теб ли се спънах? – потърсих лицето му

– Сам го направи. Защо бягаш от нея, ти спечели честно двубоя. Твоят звяр победи моя. Заслужаваш наградата.

И гласът му изчезна в бялата виелица.

От мрака в далечината изскочи глутница брадавичести свине. Ритаха се, прескачаха се едно връз друго, а нервното им грухтене все по-ясно достигаше до ушите ми. Търсеха храна – помия, мърша, каквото и да е. Приближаваха.

Коленичих. Шепнещите ми устни целунаха снега. Ледена последна целувка в живота ми.