Предизборна сутрин

Предизборна сутрин

Пролетта отдавна беше пристигнала, преди повече от месец, но времето, противно на очакването се задържа хладно и намръщено. Беше началото на май.

Сутринта беше невероятна – слабият ветрец галеше всичко наоколо, а слънчевите лъчи разпиляваха безброй топли целувки.

– Погледни, накъдето и да погледнеш, се вижда мизерия – обърнах се аз към сина ми, с който бяхме излезли на терасата за по глътка ароматно кафе на чист въздух. – И ти, с тази миризлива цигара, вмириса всичко наоколо – продължавах да мрънкам и да се въртя като пумпал във всички възможни посоки.

– Виж...

– Майка ми – прекъсна ме момчето ми, – защо не спреш поглед върху цъфналите дръвчета, белите облачета или красивите и огромни къщи, а си забила поглед надолу и виждаш мизерия? Това е България! И това, че хората използват разрязани на половинки варели, стари тенджери и тигани и какво ли още не за саксии, не значи мизерия. Защо не го приемеш като изобретателност? Ще видиш след няколко дни колко ще бъде красиво, когато от всеки мизерен съд поникне нещо зелено, нещо цветно, ще се роди нов живот, ще забравиш да дишаш от красота.

– Не е ли грозно?... опитвах се да продължа аз.

– Не е! Това имат хората, това използват – отново ме прекъсна той.

Не исках да споря, приех думите му като предизвикателство да откривам красивите неща. Изпочупените керемиди по ниските пристройки около къщите, пригодени за разни сайвантчета, килерчета и работилници, нахвърляните безразборно ръждясали железарии, дървени парчета, остатъци от тухли, олющената мазилка, почернелите от атмосферните влияния, изгубили цветовете си някъде във времето винкели и тръби на асмите, се набиваха дълбоко в очите и болезнено докосваха душата ми.

„Защото” непрекъснато се боксираше със „Защо” в главата ми – този път спечели рунда с нокаут. Въпросителното защо беше убито. Живееше само оправдателното защото, защото хората са трудолюбиви, защото обичат цветята, дори в примитивни условия посяват живот, защото обичат красотата, а нямат финансова възможност за нещо ново, защото са бедни и пазят всички стари прахосъбирачки, защото, както заяви вчера една съседка, чакаме децата да си дойдат от чужбина и искаме да е много красиво. Поне този месец, докато са тук... То нашето се е видяло, след 40-50 години трудов стаж, да чакаме на децата да ни помагат... а то и тяхното – живот ли е? Все разделени, един тук, друг там... дано нашите да спечелят изборите, че да оправят България, да се върнат децата ни...

„Защо” се беше посъвзело... надигаше смело глава, дори след този убийствен нокаут набираше сила, нанасяше отново тежките си удари върху „Защото” в последната смъртоносна битка.

„Защо ли изобщо са тези избори, дано да спечелим, защото в противен случай... в противен случай – какво?”

„Защо” и „Защото” се убиха взаимно, или се самоубиха. В предизборната суматоха не се разбра. Нито една медия не отрази този трагичен мач. Бяха заети с изборите.

Денят беше красив и топъл, природата се беше събудила за нов живот, а ние, хората, продължавахме да се носим в зимния си летаргичен сън.

Започна следващият рунд. Главните герои бяха възкръснали.

---------------------

Публ. в литературен алманах “Маскарад”, Чикаго-Бургас, 2015.