Предизвикани размисли

На мое дежурство в Поликлиниката докараха млада жена в тежко, прединфарктно състояние. Какво се беше случило? Преди около месец починал баща й, когото много обичала и тежко понесла загубата. Едва успяла да се поуспокои и днес покрай тях преминала погребална процесия. Покойникът бил от другия край на града, близо до гробищата, но по утвърдена традиция, погребалната процесия минавала от улица на улица – смъртникът да се “прости” с всички по-важни и характерни места. Изведнъж пациентката си припомнила всички подробности, свързани с изпращането на баща й в неговия вечен дом. Сякаш в момента погребвали родния й баща. И тя не издържала – почувствала се зле. Усетила, че не й стига въздух. Появили се силни болки в сърдечната област. Почувствала смъртна опасност и се строполила на земята.

Не само аз, но и много други хора бяхме стигнали до извода, че голямата скръб на хората, загубили своя близък, не ще бъде по-малка, ако погребалната процесия минава из целия град и ненужно кръстосва улици и тревожи другите. Има възрастни и болни хора, млади, но много емоционални, бременни жени. И винаги съществува риск за здравето им. Това е известно навсякъде по света. Затова в някои страни погребението се предоставя на определени служби и в максимална степен щади близките и останалите хора. На все повече места у нас се практикува извозването на покойника до гробищата по най-късото разстояние, като близките се придвижват с автобус. Така впрочем става сега и в Мездра. Това разбира се не изключва някои отклонения: до училището за “сбогом” на починалия с колегите му, ако е учител от учебното заведение или до болницата, ако се касае за лекар и т.н.

Ползвайки за пример действителния случай с пациентката, получила заплашващ инфаркт на сърцето, написах в окръжния вестник нарочна публикация. Целта ми беше да разясня на гражданството колко безсмислено е удължаването на маршрута на погребалните процесии и нежелателното, понякога опасно обременяване психиката на гражданите, особено на онези с недобро здравословно състояние и с лабилна нервна система. Исках също да облекча ОбНС, когато отказва да разреши подобни траурни шествия, като това, което бе предизвикало прединфарктното състояние на моята пациентка.

Кореспонденцията ми се прие добре от читателите. За съжаление недоволството и упрекът към мен дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквах.

Един ден, не много след публикуване на кореспонденцията, видях в болницата председателката на Градския комитет на Отечествения фронт. Ние се познавахме и няма да е пресилено, ако кажа, взаимно се уважахме и зачитахме. Не зная, дали беше дошла за някаква медицинска услуга или да се срещне с мен, но се зарадвах. Тя ме покани в кабинета на заместник главния лекар “да си поговорим”. Каза ми, че в ОбНС са прочели дописката ми за траурните процесии и никак не са останали доволни. Казано било:

– Как пък на д-р Цонков досега не му направи впечатление нищо хубаво, нещо положително, ами само критични статии пише?

– Ще излезе, че едва ли не съм настроен критично към Мездра?

– Може и така да се тълкува.

Събеседницата ми до този момент, а и след това се държа много внимателно към мен. Разговаряхме откровено и приятелски. Не бих могъл да твърдя, че тя се разграничаваше от изказаното отрицателно мнение за моята публикация, нито пък че я одобрява.

– Роден съм в Галиче – започнах непредвидената си изповед. – Там завърших и гимназия, но като лекар, добър и не чак толкова, и като общественик, от каквато и скромна величина да съм, се оформих тук, в Мездра. Така че Мездра ми е като рожден град. Съвсем не е вярно, че нищо положително не ми е направило впечатление. Когато през 1960 година дойдох в Мездра градът беше няколко хиляден, до (неотдавнашна) железопътна гара. Сега има 15-16 хиляди население, с повишени възможности са индустрията, земеделието и културата. Пред очите ми градът растеше и продължава да се развива. На всяка новост и крачка напред съм се радвал и се радвам. Самият аз с желание и убеденост съм се стремял да давам своя принос. Като педиатър и завеждащ Детско отделение се надявам, че съм допринесъл през последните години детската смъртност в общината и района да е сред най-ниските в окръга. Три пъти Окръжният здравен отдел възлага на нашето отделение домакинството на окръжни научно-практически конференции за обмяна на опит по снижаване на детската смъртност с присъствието на такива известни у нас и в чужбина големи учени – педиатри, като академик Братан Ц. Братанов, проф. Лора Бакалова и други, а основния доклад са възлагали на мене.

Не е справедливо да бъда обвиняван, че съм писал само критични материали. Ще припомня само част от положителните ми очерци: за д-р Петко Петков, за д-р Фабиана Владимирова, за авторитетните учители Милка Стоянова и Иван Цолов, за дългогодишния дезинфектор Дило Тинчев. Оше: за старшата медицинска сестра на Детско отделение Славка Христова, за патронажната медицинска сестра Николина Тодорова, за медицинската сестра Роза Милева, спечелила два пъти конкурса за “най-добра медицинска сестра по детското здравеопазване”, за завеждащата административно-стопанската част Тодорка Стефанова, за акушерката Ваца Цекова, за изтъкнатия стоматолог д-р Христо Найденов и др. Ето и част от положителните ми кореспонденции: “ Обнадеждаващо начало” за внедреното двустепенно обслужване в Детско отделение, “Хранене по избор”, за внедреното ресторантско хранене в кухнята на районната болница и много други.

А що се касае за критичните материали... Защо да се счита, че те непременно са плод на черногледство и омраза? Най-често пиша на здравно-просветна тематика, понякога върху педагогически проблеми, морално-етични и др. Ратувам за здравословен режим на живот и труд, за повече доверие в научната медицина, срещу невежеството, суеверието и знахарството. Стремя се да помогна за установяване на справедливи, честни и лишени от корист отношения, за култура на взаимоотношенията и обслужването. За да бъдат материалите ми по-четивни и убедителни, използвам за примери действителни случаи. Понеже лекарската ми практика е предимно в Мездра, то и примерите ми са оттук. Стремя се да подбирам такива, които имат общочовешко значение. С други думи носителите на пропуски, героите ми не са показателни единствено за Мездра, а са типични за определена категория хора.

При хирургическа операция се срязват органи и части от човешкото тяло за спасяване на човека. Лекарството, което често горчи, също лекува. Заради неизбежната болка при операция не се отказваме от спасителната манипулация, нито пък от ефикасното лекарство само, защото горчи. Критиката е своего рода хирургическа операция или горчиво лекарство. Нима заради това, че критиката е неприятна, че от нея боли, трябва да я изоставим, независимо, че ще помогне? Разбира се, че критиката не е единственото средство в борбата за отстраняване на определени слабости и недостатъци. Въпрос на възможности, дори на талант е, кой с какво средство ще си послужи в борбата за отстраняване на слабостите и недостатъците. Например в борбата за трезвеност някои ще се включат с просветителски лекции, други като мен ще си послужат с примери от живота. Не само по време на здравни беседи със слушатели, но и чрез публикации помагаме, когато алкохолът и тютюнопушенето са довели до сериозни увреди на здравето, предизвикали са разпад на семейства, обрекли са на страдания невинни близки и най-вече деца.

– Тези, които всячески се стремят да не допуснат грешка в Мездра, правят това от местен патриотизъм – вметна моята събеседница.

– Вярвам, че в някои случаи е така. Но не считам, че недопускането на гласност за пропуските и слабостите е полезно.

– Да, но враговете научават за нашите слабости от критиката в печата и с нашите камъни – по нашите глави. Например БИ БИ СИ се възползва от критичната статия за Мездренско предприятие, публикувана във в-к “Работническа дело” и цял месец твърдеше, че в това предприятие е проведена стачка.

– А имаше ли стачка? По-важно е да се видят причините, довели до явлението и то да се предотврати. Когато нещо вече се е случило, то става известно, без да са му посветени публикации. Колкото до това, че някои ръководители се страхуват да допуснат критика, уж от съображения на местен патриотизъм, може и да е удобно за оправдание, но не е истина. За себе си се страхуват тези ръководители, че ще им бъде потърсена отговорност за несправяне със задълженията им. А колкото до враговете, те все едно ще намерят откъде да научат за нашите слабости.

– А защо не вземате разрешение, когато ще изпращате за печат една или друга статия?

– Звучи като заслужен упрек. Как стават обаче нещата в действителност? Досега за нито една положителна кореспонденция или очерк не съм упрекнат, че не съм поискал предварително разрешение от преките си началници или висшестоящи инстанции. Съвсем не стои така въпросът при отпечатване на критични материали. Кога по-дискретно, а по-често направо, дори брутално, ще се възнегодува срещу критиката, в зависимост срещу кого е отправена и до колко е “невинна” или “опасна”. Говоря от собствен опит. Патил съм не един и два пъти за мои критични публикации. Доста дълго трябва да се спирам, ако се заема да разкажа за всички случаи.

– Чудя се как все пак не се отказвате да критикувате?

– По някой път и аз се чудя на себе си. “Не мирясвам” може би, защото никога не съм търсил кариера. Да се “слагам”, да се “подмазвам” на началници и силни на деня е в разрез с разбиранията ми. Всякога съм си мислил, че стига да си гледам съвестно работата, няма да бъда уволнен. От какво тогава да се опасявам? И друго. Всякога, когато по-дребнави и ограничени хора са ми търсили цаката, съм получавал защита от хора и инстанции, готови да кажат истината на висок глас и пред цяла България.

Искам да обясня още нещо. Не пиша анонимно, което означава, че поемам пълна отговорност за изнесеното от мене в печата. Служа си само с доказани факти. Зная, че злоупотребя ли с правото си на свобода на личността и словото, никой не ще може да ми помогне.

Второ, каквито и да са издания: вестници, списания и пр., те също бдят за достоверността на публикуваните материали, като преди това често искат потвърждение от някои органи, партийни или административни инстанции, от МВР и пр., особено за материалите на сътрудници, които не са им познати. Понякога редакциите изпращат свои представители за проверка “на място”.

Какво означава да се вземе разрешение за публикуване на критичен материал? Ще отговоря отново с примери.

На лавката към гара “Мездра – юг” се продаваха спиртни напитки, което е в противоречие с правителствените документи, забраняващи такава търговия в близост до здравно заведение. Близо до споменатата лавка е болницата за рехабилитация на пациенти със сърдечно-съдови заболявания. На търговския работник беше обърнато внимание да не продава спиртни напитки на болните, но той не си взе бележка, аз реших да изпратя критична дописка до в-к “Отечествен зов” По това време на посещение в градската болница беше Мица Стефанова от ГК на БКП. Обясних й за какво става дума в дописката – предложих й, ако желае да я прочете – и я помолих за разрешение да я изпратя за печат.

– Иди при другаря Котов, Първия секретар на БКП, от него да поискаш разрешение – отказа тя. Представяте ли си да занимавам Първия секретар на БКП в общината за тази дреболия? Ами ако той откаже под предлог, че не познава случая? Или прецени, че е твърде маловажен, за да се занимават медиите с него? Естествено, че не отидох при другаря Котов. Не изпратих и дописката.

А ето и друг пример. Бяха предприети сериозни опити за съкращаване на детското и акушеро-гинекологическото отделения, а се говореше, че по-късно същата съдба ще имат и някои други отделения, между които и хирургическото. Това означаваше ликвидиране на болницата ни. Написах статия “Ще има ли районна болница в Мездра?” В статията се бях опитал да защитя здравното заведение, основавайки се на обществено-политически и социално-битови мотиви. Обърнах се за разрешение към Главния лекар и към секретаря на Първичната партийна организация преди да я изпратя за печат. Те ми отказаха под претекст, че някои личности, органи и инстанции могат да се разсърдят. Не изпратих статията. Нима не е ясно, че не може да се очаква разрешение за изпращане на критичен материал, за да бъде публикуван?

– Не всеки разбира така нещата – каза председателката на Отечествения фронт и добави: – Пази се! Живееш в този град, а и децата ти са тук – посъветва ме тя приятелски, доброжелателно. Не я послушах. И си патих...

Беше скоро след Десети ноември 1989 година. Предадох този материал на Кирил Радовенски, журналист от в-к “Отечествен зов”. С него имахме много добри приятелски и творчески взаимоотношения. Не беше отпечатан. Когато се видяхме по-късно, той ми каза, че още не се знае, кое как ще бъде след промените. Навсякъде все още бяха предишните кадри. За някои свои публикации Радовенски беше си имал неприятности с местните величия. Не зная дали беше предлагал материала на някои от завеждащите отдели в редакцията или не. Не се поинтересувах за причините да не бъде публикуван материала. Нито пък настоях за това. Аз имах такова поведение към редакциите, в които сътрудничех – те са под наблюдение на съответни партийни и по-висшестоящи инстанции и не са без ограничение в своята дейност, работят в определени параметри и не провеждат самостоятелна и независима политика, а такава, която им е “указана”. Откажеха ли да публикуват някой мой материал, приемах, че “така е трябвало”. Ако ли предявяваха от някоя редакция изискване за “подобрение”, без да се промени идеята на материала, аз се вслушвах. Изобщо бях добросъвестен или по-грубо казано “послушен” сътрудник. Така и до ден днешен останах в неведение за действителните причини да не бъдат публикувани “Предизвикани размисли”. Било им съдено да намерят място в тази непретенциозна книжка. Питам се дали, макар и със закъснение няма да ми се разсърдят някои бивши, а в солидарност с тях – и днешни местни величия? Нямам отговор. Но, дори и да се случи това – няма да ми е за първи път. А може би няма да ми е и за последен?!...