Предизвикател на тайнственото и земното

Предизвикател на тайнственото и земното

Под погледа на Времето, побрало в себе си субективните критерии на хората, създали стойностни оценъчни системи според социално-политическите веения на епохите, съдът над писателското дело е твърде неутешителен. Свидетели сме как величани имена и творби пред очите ни падат в прах и забвение. От друга страна припомнянето на една мисъл, изречена от писателя Васил Попов, че читателят не се интересува дали си летял със самолет или си падал, когато си създавал художествено произведение, а от творческия резултат, никак не докосна белетриста Георги Аргиров, наричан още от приятелите си шеговито “Балзак Аргиров” или “Бургаският Жул Верн”.

Възправен срещу потопа от чуждестранна преводна литература, заливаща книжарниците и неподкрепян от една мощна книгоразпространителска мрежа, която би го отвела и до края на света, опрял се на собствените си сили и помощта на родния край и освежаван от благородните флуиди на работната среда, той, неотклонно и стъписващо за всички нас, изгражда мълчаливо и стоически писателската си съдба, макар и на 75 години.

Като вълшебник от приказките Георги Аргиров разперва за пределно кратък период от време жанровата си палитра – от есето до късия разказ, от повестта до романа, от трилогията до лаконичната форма на “хайку” стиховете, достигнали Страната на Изгряващото Слънце. Неговата мисъл е неуморна! Докато споделя колебанията си до избора на подходящо заглавие на завършения роман, той вече е преполовил другия.

Питала съм се: къде се крие непресъхващият извор на неговото вдъхновение? Конструктивната изобретателност на причудливите понякога сюжети, които той развива на път в автобуса до дома или стихващата енергия да превземе нова и нова висина? В щастието си да бъде забелязан от дълбоко-критичния ценител на литературата – проф. Светлозар Игов за книгата си “Бяла обич” или състезателните стимули, породени от “Пръста на съдбата” – да се състезава благородно с други двама белетристи от родното му село Горска поляна, всеки по своему отстояващ традициите в българската литература, родолюбие и историческа памет, за да я има България и в бъдещето.

Приет или оспорван, притиснат от липсата на спонсори, като всички нас, Георги Аргиров не се стъписва и не пише за пари, защото всяка получена сума от продадена книга, отива за следващата. Той не пише за слава, но мечтае за едно истинско и справедливо признание, от един искрен и доброжелателен анализ, пък нека в него има и посочени несъвършенства, по-благотворни от непробиваемо и обсадно мълчание.

Опитвала съм неведнъж да получа отговор за креативността и продуктивността на Георги Аргиров, не за да намеря ключ към “писателския занаят”, а от любознателност към творческите процеси у различните писатели, било то класици или съвременници. Стигала съм само до едно и също признание: “Пиша всеки ден! Вярвам в успешния край, каквото и да се случи!”. Този отговор не ме е удовлетворявал, защото може да тракаш на пишещата машина или компютъра по цял ден, без да има какво да кажеш. Житейски опит, мъдрост и безброй идеи могат да имат и мнозина, дори и богатство, но какво от това?... Без дарба – накъде?

За осем години издаде 20 книги, от които 17 романа. Характер да достигнеш избраната цел докрай! Това съзрях в педагога и анималиста Георги Аргиров още в книгата му “Път към себе си”, където вече има идея за своя собствена школа, за възпитание на трудно-възпитаеми деца. Това означава, че е достигнал степента на осезаемост на човешката природа с всевъзможните й пороци и добродетели до такава възможност, че със средствата на художествената литература да може да изгради посредством галерията от образи за вбъдеще своята невидима школа. Способността му да разказва, да помни предания и легенди от родния край, да общува добронамерено и да достига до душата на живите истории от миналото и сегашното, добрите си съселяни и новопознати по пътищата на живота, магиите и преданията в ненаписаната памет на народа, из притчи и фолклор. С жадна за нови и непознати светове фантазията на Георги Аргиров е сляла в себе си художествените средства на традиционния критически реализъм, прокаран от Елин Пелин, през Йордан Йовков и Димитър Талев, с някакъв своеобразен аргировски магичен реализъм, с все по-задълбочаващ се психологически инструментариум, дълбаещ все по-надълбоко в душата на персонажите от редица романи и трилогии, като над всичко сякаш се извисява темата за Любовта. Вечната и непреходната в човека, несбъднатата и грешната, извисяващата и изпепеляващата, за която няма възраст и сезон.

Помня с каква особена радост Георги Аргиров ми подари великолепната си приказка “Приключенията на Писанчо-Горделанчо”, която претърпя успех в усилията му чрез перипетиите на котарачето, което още “не е умно”, да ги научи “какво носи честно придобитата храна” и как да различават злото от доброто, което големите още не са сторили.

Покъртителна е и историята на малкото бяло кученце в романа “Бяла обич”, което не може да се отдели от гроба на грижовната си стопанка, която го е спасила и отгледала. Така кучешката преданост се оказва по-възвишена от някои човешки прояви на родители и потомци.

Ценното и непреходно човекознание, към тая неподвластна за заличаване от времето тематична област е целеустремена прозата на писателя Георги Аргиров, към възможностите и странностите на човека и неговата психика, все още неовладяни, дори и при опитите по създаване на изкуствения интелект и космическите полети.

Свободомислието на белетриста, обвеяно от езотерични ветрове, характерни за съвремието, понякога излизат извън границите на реалността и го тласкат в авантюристични пътешествия в тайнственото и реалното, от което печели отрицателни оценки и недоброжелатели. Това обаче не го смущава! Неговият дух не е закрепостен за определена епоха, за да бъде част от нея. Неудържимата мобилност за художествено отражение във времето и пространството го прави способен да сменя бързо окуляра и обектите към събития в настоящето и миналото – близко или далечно, стига социалните и исторически процеси да имат значимост (такива са сюжетите на повестта “Покорена земя”, описваща мъката на селянина за родното късче земя, хранило някога семейство, род, предци, а него ще запратим с голи ръце към града, защото ще тегне под темелите на Нефтокомбината; на романа “Звън на камбани”, напомнящ завинаги на бъдещите потомци за еничарския кръвен данък, който сме дали по време на петвековното турско робство и последствията от това; романа “Орлицата и пръстенът” – великолепна паметна незабрава за неповторимото българско родолюбие и жертвоготовност на цял един народ по време на Балканската война).

Но тъй като е стъпил здраво на родната земя и нейните традиции, вдъхновен от магическите предания, мъдрости, притчи и заклинания, писателят може да предаде житейска философия за оцеляване в най-трудни и неподозирани условия в необикновено поднесените истини от битието в мистериозно звучащата книга “В сянката на Злото”. Той предупреждава: Под сянката на Видимото зло линеят благодатните кълнове на Доброто! Животът ни е изпълнен с всекидневни натрапващите се престъпления и убийства, за които пресата се надпреварва да ни съобщава с големи букви, а телевизията и компютърните игри възпитават още в крехката детска възраст войнолюбци и/или престъпници, благодатните енергии престават да кръжат, психиката се натоварва, усмивките изчезват, а с тях и взаимното облагородяване. По-страшно е, обаче, невидимото зло. Има мисли и действия, които лежат зад завесата на явно изречения замисъл, коварно пресметнатият удар на “ближния”, лековерното предоверяване на “непознатия познат”, безсрочния замах на отмъщението. Непредвидими са набързо изречените думи, натоварени с негативна енергия, невглъбването в голямото съдържание, отминаването на родителския съвет безразсъдно.

Романът “Наказан с любов” ни напомня за кармата и страданието, породено от нея. И за това увлечение писателят би понесъл укори и несъгласия. Той си е изградил защитен енергиен щит – вярва, че в Ерата на Водолея, през 21-я век, еротично изречените мисли ще имат доказателства. А колкото до Настоящето…

Когато чета неговите произведения имам усещането, че идеята за книгата е плод на опит, практика и знание. Всъщност за него художествената идея не се покрива с философията, политиката с естетическите разбирания на автора, а е някакъв вътрешен изблик, извод, вулкан, откритие на самия него, в резултат или последица от дълбокото и всестранно наблюдение на живота като цяло. За него художествената идея лежи в основата на художественото произведение и, именно в това е основната мисъл на онова, което създава като роман, повест, драма. Успява да убеди себе си, а заедно с това да го подскаже на читателя, че той сам трябва да почувства, открие и да си направи съответния извод, а не авторът да го подскаже. Заглавие като “Езерото на делфините” е твърде загадъчно. Делфини в езеро? Та това не е вярно – казват си някои. С това читателят иска да компрометира автора без да намери основната тема – изкушението, суеверието, любовта. Този подход е използван и при заглавията на романите “Да възседнеш пеперуда”, “Възмездие за греха”, “Трите майки” и др. А вече е готов със заглавията на новите романи “Бургаският Квазимодо”, “Куцата змия” и “Шепот в леглото”, които ще видят бял свят в идната година.

Георги Аргиров преследва основната художествена идея, и я постига чрез второстепенни факти и идеи, за да “поникне” от пшениченото зърно не какъвто да е клас, а с много зърна и едри като дренки, както се казва. Към основната идея иска да обхване повече, дори невидими, едва забележими страни от живота, за да докаже истинността на замисленото.

Най-силна е вярата му, че може да внуши увереност в хората, че силата е в техния ум и в техните ръце, че заедно могат да постигнат по-високи цели, ако могат да различават Злото и Доброто и знаят как се борят с Несправедливостта, кръжаща край наивното лековерие.

Съзнавайки ценността на отзивите, облагородили и тласнали стремежа му към нови литературни завоевания, Георги Аргиров се отблагодарява на почитателите си, опитали се да разберат и осветят, дори и неподозирани от него самия идеи, за усъвършенстване на човека, изобличавайки пороците и пагубните страсти в човешката природа.

Мария ДАЛАКЧИЕВА-ЛЕРИНСКА
21 август 2008 г., гр. Бургас