Примерът, който ни е нужен

Принципен и последователен

Мездренският гражданин Петър Кръстев е роден на 16 ноември 1930 година в китното балканско село Кален. Прогимназиалното си образование завършва в Горна Бешовица, а гимназия – в Мездра. Продължава в Икономическия техникум в Червен бряг. Амбициозен, трудолюбив и ученолюбив, не спира до тук. През 1966 година завършва Висшия икономически институт в София, специалност народно стопанско планиране. От 1971 година до пенсионирането си през 1991 година работи в ПК “Искър” – Мездра. Отговорните длъжности, за които му е указано доверие през този двадесетгодишен период, са не само престижни, но и много задължаващи: началник отдел, главен специалист, директор на СП “Плодове и зеленчуци” и заместник-председател по икономическите въпроси.

Навсякъде е показал ръководни и изпълнителски умения. И ако се е налагало да изпълнява една или друга работа, да заема един или друг пост, то е било поради възникнали нови потребности, свързани с организацията и развитието на отрасъла...

Израснал в бедно селско семейство, в обкръжението на свободолюбивите си и прогресивни съселяни с подчертано леви убеждения, сред които имало активни членове на БКП, активни антифашисти – партизани, ятаци, политзатворници, той без колебания приема поканата да бъде член на РМС (през 1945 г), а от 1947 г. се записва в Съюза на народната младеж. (СНМ).

Тъй като Петър Кръстев е буден, активен и инициативен, той бързо спечелва доверието на своите връстници и на ръководителите на младежките организации. За никого не е било изненада, че след уволнението му като граничар през 1953 година бива назначен на работа в ОК на ДСНМ в гр. Враца като платен секретар на Младежкото дружество в МТС – Мездра и инструктор в Искърския край. Приет е за член на БКП през 1956 година

Каквито и повратности да са се случвали в обществения и политическия живот, той остава верен на убежденията си. Нито веднъж, нито за момент не се е чувствал неуверен, разколебан. Затова доверието към него е било безрезервно и непоклатимо, а той го е оправдавал и оправдава. Избиран е за член на Градския и на Районен комитет на БКП, бил е съветник и член на УС на АПК, както и на Общинския профкомитет, секретар на БКП в МТС. Участвал активно в управлението на АПК. Работил е и като пропагандист, и като лектор в дружеството за разпространение на научни знания “Г. Кирков”.

Въпреки че през последните десетилетия със семейството си се е установил да живее в Мездра, в мислите и чувствата си той продължава да се вълнува от проблемите на родното си село Кален и да помага при решаването им. Той е един от инициаторите за образуване в с. Кален на земеделска кооперация “Косматица”, както и за изграждане паметник на загиналите във войните. С много любов, преданост и всеотдайност сътвори и един духовен “паметник” – издаде чудесната книга “Каленска летопис”, за която би му завидял и най-подготвеният и опитен историк. В тази книга, наред с много богатия фактически материал за развитието на Кален от преди 500 години до наши дни, има и един много важен раздел. В него Петър Кръстев разказва пестеливо, точно, безпристрастно за част от най-изявените каленчани, допринесли много за родното си село, за общината, за Родината. Той не се притеснява ни най-малко, че след Десети ноември 1989 година има сили, които ще го упрекнат за тази му смелост. Какъвто е честен, справедлив и принципен в своя живот, такъв е и в книгата си.

Петър Кръстев и в личния си живот е безупречен. Неговото семейство е за пример. Със съпругата си, медицинската сестра Славка Христова, която е носителка на наградите “Отличник на МНЗ” и “Най добра в професията” те живеят в пълна хармония. Отгледали са и са възпитали две дъщери – лекарки, които са уважавани от медицинското съсловие и от пациентите, от обществото... Децата им са ги дарили с два ученолюбиви и достойни внука – Янислав, вече инженер, и Патриция – студентка по медицина...

В-к “Мездра 21 век”, 16-30.09.2009 г.

Решен да оправдае гласуваното му доверие

Оселна е красиво село в полите на Стара планина. Неговите съвременни, модерно обзаведени домове са накацали като лебеди край реката, която преминава по цялото му протежение. Жителите му са трудолюбиви, сърдечни, добри и гостоприемни. Те милеят за родното си село, занимават се предимно с растениевъдство и животновъдство. Някои от тях работят в София, в с. Зверино и в други населени места, но нямат намерение да сменят жителството си.

Когато говоря с Росен Богданов – кмета на Оселна, той не забравя да подчертае, че да бъдеш кмет на такова село е голяма чест и отговорност. Радва ме фактът, че за кмета всички говорят с уважение и с добро чувство, затова и съселяните му фамилиарно го наричат Росен.

Кметът на селото, Росен Богданов, споделя с хората, че е решил така да работи, че не само тези, които са гласували за него, да останат доволни, а всички, цялото село. Вярвам, че той ще успее, защото среща и разчита на разбиране и подкрепа от всички местни хора. Жителите на Оселна са отзивчиви и искат да поддържат селото като уютно, приятно за живеене място. Кметът търси помощта на Община Мездра и в лицето на кмета Иван Аспарухов и на неговите заместници, както и на фирмите за сметосъбиране и поддържане на осветлението я намира.

Кметът Росен Богданов е млад човек. Роден е през 1976 г. във Враца, но живее в Оселна. Съпругата му е секретар-библиотекар в местното читалище, а двете му дъщери са съответно на 14 и на 9 години. Кандидатурата му за кмет преди две години издигна политическа партия “Атака”, но за него не е от значение кой от коя партия е. В селото никога не е имало разделение на хората, всички живеят задружно, помагат си. Росен се отнася с уважение и признателност към приноса на неговите предшественици за развитието на селото, но търси и нови възможности, нови инициативи за подобряване на състоянието му. До момента, по време на неговия мандат в селото е извършена смяна на водопровода, асфалтиране на улица, почистени са водостоци, подобрен е пътят за Рибарника и местността Лаго, поддържа се уличното осветление. По принцип в селото няма кражби, само две, но злосторниците са разкрити, а щетите – възстановени. При извършването на тези обществени дейности кметът сам участва и със свои лични средства: ползва собствения си автомобил, основен спонсор е на черквата “Св. Дух”, осигурил е транспорт за учениците, участващи в регионални и национални фестивали. По социални програми на работа са се включили 10 души. Кметът има активно отношение и към проблемите на здравеопазването, като предоставя на пациентите сами да избират личния си лекар. Негова мечта е заедно със съседните села Зверино, Игнатица, Очин дол и Зли дол да обединят усилията си за осигуряване на линейка и екип с база в Зверино, с която пострадалите и спешно болните да се транспортират до болницата в Мездра.

В-к “Конкурент”, 23.05.2013 г.

Роден да върши добрини

Тези, които по-отблизо познават Недко Дамяновски от Враца веднага ще се досетят, че става дума за него.

Той е роден на 18 септември 1936 година в с. Галиче, община Бяла Слатина. Още като бебе остава без баща, но семейството, в което израства го обгражда с любов, внимание и грижи и той израства като достоен човек и гражданин.

Завършва гимназия в родното си село, а ЖП институт в София. Работи по специалността си в пощите на Поморие и Криводол, а през последните години в МК “Гавраил Генов”, където се пенсионира. Навсякъде се ползва с уважението и признанието на своите ръководители, колеги, редови служители и работници, тъй като се изявява с високия си професионализъм, със скромност, коректност, безкористност и етичност.

Още от 16- годишна възраст започва да пише и публикува дописки и кореспонденции на селска тематика във в-к “Земеделско знаме”, а по-късно сътрудничи на списание “Пощенец”, във вестниците “Импулс”, “Отечествен зов” и “Шанс” – Враца, “Вселена” – Михайловград, “Трета възраст”, “Слово плюс”...

Пенсионирането за него не е повод да се отдаде на заслужен отдих, а възможност да разгъне неизползвана до момента енергия да върши добрини в полза на обществото, на приятели и познати.

С възрожденска всеотдайност подготвя любимия си вестник “Слово плюс”, и го разпраща на своите абонати, общини и кметства, на Регионалната библиотека “Христо Ботев”, Историческия музей, Търговско-промишлената палата, Кабелната телевизия и други институти и предприятия, както и за частни лица, на които го разнася лично.

През пролетта, когато се плащат местните данъци и такси, обикаля съселяните си, които работят във Враца, получава от тях съответните суми и отива да ги внесе в Бяла Слатина. Безотказен е в помощта си към своите сестри – Мария и Верка, вдовици. Помага им в поддръжката на жилищата им, тогава, когато има нужда от мъжка ръка. Щом го помолят за някаква услуга, той казва: “Веднага тръгвам”. И в същия миг вече е на път.

А ето и следните случаи, на които Бях свидетел на някои случаи, при които почувствах взаимното уважение и признателността към него.

Тръгнахме заедно км печатница “БГ Принт” да поръчам поредната си книга. По пътя непрекъснато го спираха хора да го поздравят и нещо да се посъветват с него. Други пък усмихнати му махаха за поздрав. По-младите от него се обръщаха към него с уважителното “Байка”. Струваше ми се, че с всички в областния град е приятел! И всички го уважават и ценят. А когато книгата ми беше отпечатана и отидохме да я получа, всички работници и служители намираха повод да го поздравят, да поговорят с него. Беше повече от ясно, че тук той е чест и добре дошъл посетител. Почерпиха ни с кафе и безалкохолно. И ние започнахме разпространението на книгата ми. Той да ми диктуваше имената на наши съселяни, които работеха във Враца, с някои от които отдавна не бях се виждал, а други знаех по имена, както и имената на нови приятели. По предварителна уговорка аз надписвам книгата с автограф, а той още от следващия ден ще започне да ги разнася по адреси от мое име. Когато стигнахме над двадесет имена и продължавахме, някои от присъстващите започнаха да се шегуват с Недко. Подвикваха му: “Хей, Байка, приятелите ти са повече от тиража на книгата, който е 200 бройки, остави някои екземпляри и за автора!”

Без предварителна уговорка и без да съм го молил, той ми изпращаше издадени книги на автори от Галиче, а тези, които му бях подарил, раздаваше на приятели и познати и след като ги прочитаха, ги даваше на други, на втори, на трети...

За него известният и талантлив журналист с национална извисеност Илия Борисов от Враца казва: “ Такива хора като Недко Дамяновски днес не се раждат!” За него каквато и добра дума да се каже, все ще му приляга.

И така, докато на 9 април 2012 година сърцето му внезапно спря. Завинаги си отиде от нас, но ни остави незаличими спомени от многобройните добрини, които вършеше до последния си дъх.

В-к “Слово плюс”, 20-26.09.2012

Лекарка – патрон на своя колектив

Това е д-р Фабиана Коцева Владимирова. Двадесет и пет години, всеки ден тя раздаваше на съгражданите си от Мездра своите знания, умения, обич към децата. Търсеха я отвсякъде: от домовете на току-що изписани от родилното отделение деца, от профорганизацията, от детската консултация на Приградско село, от общинския комитет за трезвеност... Задачите й биваха много и следваха една след друга.

През този ден беше също така: завърши поредния си амбулаторен преглед и телефонът настойчиво звънна. Пак я търсеха. Пак беше нужна.

Откъде дойде поривът й за обич към лекарската професия, решението да обрече живота си в служба на хората, да раздава себе си за тяхното здраве и щастие?

Понякога случайността помага в избора на професия.

Лентата на спомените се връща назад във времето, за да изплува следният случай: Разболяла се тя, малкото момиченце от село Долна Кремена. В селото нямали нито лекар, нито фелдшер. Една раздрънкана линейка разтревожила нощта с прегракналата си сирена. Дълги дни продължила борбата за живот... И тогава, в все още обзетото от температура съзнание, запулсирала мисълта: ако оживея, ще стана лекар, като тези чичковци и лелки в бели престилки.

Родена е на 7 ноември 1938 година в бедно семейство от Долна Кремена. С много воля, амбиция и труд завършва предварителните степени на обучение с отличен успех, а през 1963 година и Висшия медицински институт в София. Без отдих, със същото желание и неизчерпаема жажда за знания завършва и курсове за следдипломна квалификация. Във възможно най-кратък срок се изгражда като отличен специалист – педиатър и детски ревмокардиолог и неонатолог за Мездренския район. През това време детското отделение бележи много успехи и се нарежда сред най-добрите във Врачански окръг и в страната. Съществен дял за това има и д-р Владимирова.

Всеотдайна в работата си, с несекваща нито за миг голяма обич към хората и живота, тя скоро си спечелва огромен авторитет. За това допринася и нейната неуморна и всеобхватна обществена дейност. Същевременно е любяща съпруга, грижовна майка на двама възпитани синове и отлична домакиня.

... Майката на Веселина и Весела, жизнерадостните бебета – близначета, е щастлива. Само след час обаче едното от децата прави алергичен шок. Детето й вече умира, а тя не може да обясни причината. Ужасена повтаря: “Как ще живея без него?!” Д-р Владимирова веднага разбира сложността на момента, грабва детето от ръцете на обезумялата майка и линейката потегля с бясна скорост. Минутите на изтощителна борба със смъртта са дълги, много дълги. Бързата и точна диагноза се оказва решителна... За кой ли път радостта прелива в сърцето на лекарката?

Може би ще попитате какво получава д-р Владимирова срещу своя ентусиазъм и всеотдайност?

Получава голямата преданост на децата, благодарността на техните близки, доверието на колектива.

Две и половина десетилетия в професията на лекаря не са малко. Те са напълно достатъчни, за да очертаят пътя на един неспокоен, изпълнен със себераздаване живот.

И така, докато на 23 ноември 1992 година, след като обслужва и последното дете, за което е повикана по спешност, радостна и доволна от ползотворно преминалия ден, тя се прибира. Вече брои дните в очакване на голяма радост: на нея, педиатърът, ще й се роди първото внуче! Не дочаква това щастие: внезапно пада и умира. Населението на Мездра е потресено от зловещата вест. Болката е всеобща и такова погребение до този момент не се помни.

В надгробното слово, животът на д-р Владимирова е окачествен като непрестанно и буйно горене с ярък пламък. Той свети за всички и стопля сърцата на всички! Скръбната вест съдържа следния стих, написан за нея: “Ти имаше голямо сърце, но го раздаде, за себе си малко остави и то не издържа”. Прозвучава не като упрек, а като голямо признание.

Д-р Владимирова уважаваше партийните пристрастия на другите, правото им на независим избор, защото беше поставила професията си над всичко. Затова уважаваха и нейното право да изповядва социалистическите идеи. Независимо от убежденията й, целият колектив на Детско отделение, без изключение, отправи подписка до ръководството на болницата с молба да разреши тяхното отделение да носи нейното име “Д-р Фабиана Владимирова”. Каква по-голяма гордост! Какво по-голямо признание!

С протоколно решение № 26 от 23.12.1992 г. молбата на колектива е уважена. За чест и гордост на тези, които са работили с голямата и достойна лекарка, за пример на онези, които тепърва ще дойдат!

Пример, който ни е нужен

В края на училищния двор в село Цаковица, откъм площад, има малък непретенциозен паметник. Тук през 1946 година е погребан Велчо Гергов Стефанов, достоен млад българин, за когото и днес след повече от 60 години неговите съвременници говорят с гордост, с уважение и респект за достойнствата му. Когато след промените на Десети ноември 1989 година се развихри разрушителната стихия за унищожаване и поругаване на паметниците, издигнати преди тази дата, и тук се обадиха няколко злобни гласове. До премахване на паметника, обаче не се стигна. Не би трябвало това да се случи и занапред. Защо?

Ето и неговата история.

На 15 ноември 1919 година в семейството на добрите, работливи, уважавани и с будна гражданска съвест Кръстяна и Герго Стефанови се ражда синът им Велчо. Той завършва прогимназиалния курс в с. Горна Бешовица с отличен успех и примерно поведение. Такъв успех и поведение показва и в Практическото училище – Мобилен отдел във Враца. После ученолюбивият младеж продължава обучението си в Столарското училище в Русе. Това е в навечерието на най-опустошителната, жестока и кръвопролитна война – Втората световна война. Хитлерофашистките пълчища нахлуват в Съветския съюз. България, като съюзник на Германия, на практика е окупирана от нея. На безценица се изнасят родните селско-стопански продукти, животинско и птиче месо и др. жизнено необходими местни стоки. Населението изнемогва. Цените скачат главоломно. От единични случаи недоволството все по-често придобива масов характер. За да го задуши, властта прибягва до поголовни арести, затвор, безмилостни присъди. В Цаковица също ври и кипи. Герго Стефанов, бащата на Велчо, който е съосновател на БКП от 1919 година е сред първите редици. Братът на Велчо, Христо Гергов, се включва в партизанското движение. Неговата майка и сестра му Стефка се отдават на организаторска и пропагандистка дейност в подкрепа на БКП /т.с./ Това не изненадва никого. След 1931 година в каквато и коалиция да е била партията, винаги е печелила изборите. А самият Велчо развива усилена дейност, като един от най-активните ремсисти. Цялото семейство не си прави никакви илюзии. Цената, която заплаща е твърде скъпа. След жесток побой в полицейския участък в Мездра и пред ултиматум, ако до 8 май 1944 година не предаде местонахождението на партизанския отряд, в който е синът му Христо, баща му се обесва. Велчо с майка си и сестра си Стефка, 75 дни са малтретирани физически и морално изтезавани в училището на Горна Кремена, превърнато в полицейски участък. После биват пуснати полуживи, а Велчо е изпратен под строга охрана във Врачанския затвор. Когато по-късно го пускат с необратимо тежко увредено здраве, майка му и сестра му са интернирани в Делиорман. Като предусещат неминуемия край на самозабравилото се управление, властниците го освобождават месец преди Девети септември 1944 година. Велчо обаче за кратко се радва на лелеяната свобода. Никакви грижи вече не могат да помогнат за възстановяване на здравето му и той през 1946 година умира. Съвсем спонтанно възниква инициативата Велчо да бъде погребан в училищния двор. Целта не е да се напомня за жестокостите и злодеянията на властимащите от преди. Всички са убедени, че дори Велчо да би бил жив, не би търсил отмъщение.

– Такъв беше той – казват съвременниците му – Митко Иванов Петков, Нено Маринов, Въта Вътова Гладнишка, Райна Йорданова и продължават: – Той беше весел младеж, душа на всяка компания, културен и учтив, голям организатор-масовик. Особено били впечатлени от неговата търпимост и разбиране към всички, които отстоявали свои политически пристрастия. А Иванка Иванова допълва характеристиката на Велчо: – Беше пример и в земеделската работа. Скромен, обут в цървули, с черни навуща, бели вълнени върви, напет – истински красавец!

В паметника на Велчо трябва да се търси не идеологически подтекст, а да се открие признание за неговите добродетели, които в обобщен вид са добродетели въобще на цакончени: патриотизъм, ярка гражданка позиция, търпимост към инакомислещите, честност, доброта, трудолюбие. За такива добродетели днес, повече от друг път, ни е нужен пример, защото страната се раздира от политически разпри, от безпринципно противопоставяне, корупция, аполитичност сред младите, алкохолизъм, опиати, непровокирана агресия, която се превръща в стил на поведение.

В-к “Комунистическо дело”, 16-28.02.2009 г.