Проверка за корозия

Ама вие наистина ли? Мислех ви за по-интелигентни! Това за “първата”, дето не ръждясвала... не-е-е, това е просто фолклорно-екзистенциален идиотизъм! Вие като не сте научили закона за окислително-редукционното фосфорилиране, как сте си взели матурата по химия.

Как?! Всичко се променя, всичко ръждясва. Няма първа, няма втора... То ако имаше изключения, щеше ли на оня тенекиен чичо от Оз да му ръждясат ставите от любов.

И добре, че онова момиче от Канзас му откри масльонката, защото се съмнявам, че скоро и наколенките на доктор Ливайн нямаше да му помогнат. Тенекията си е тенекия – ръждата вода не става.

Но “първата” винаги е някак по-особена. Тя по правило е романтична. Някои харесват черните – изглеждали по-тузарски и всявали респект у конкуренцията. Други залитат по светлите – платинено рус металик.

Повечето обаче ги предпочитат горещи. Супер дизел – палиш от раз и при минус 40 градуса. Не ти трябва ни виагра, ни бабини зъби, ни щипки за зърна. Обаче на тия и животът им е по-кратък – като минат 150 хиляди и са се амортизирали.

Напоследък снобите масово са луднали по някакви метросексуални хибриди – не можеш ги разбра мъжки ли са, женски ли са, джендеросват ли се, уж с ток се зареждат, ама и бензин им трябва. Аз затова си предпочитам изпитаната четирицилиндрова класика. Ами тя е вечна! И моята “първа” беше такава.

Интелигентна, огненочервена, елегантна, с пет години по-млада от мен. Бяхме супер двойка! Тя – Голф двойка, с три врати и претапициран таван с шибидах. Аз – студент, трета година медицина с един невзет изпит по проведевтика на вътрешните болести.

На поредния осми декември качвам колежката от съседната група, с нея се бяхме запознали в моргата на допълнителните упражнения по патоанатомия, и се отправяме към Велинград. Спа туризъм.

На Църна маца заваля дъжд. Пускам чистачките, те правят един полукръг и се одървят на място. Нервно бутам лостчето нагоре-надолу, ама гумичките изобщо не помръдват. За компенсация задната работи на двойни обороти.

– Заваля – провлачва глас гаджето отдясно, все едно че аз съществувам в някаква друга реалност. Към Елин Пелин положението съвсем се напече, защото дъждът се усили. – Ти изобщо виждаш ли нещо? – подава ми една хартиена носна кърпичка и започва да си лакира ноктите.

– А, аз съм о’кей – казвам възможно най-небрежно и спускам страничния прозорец.

Привеждам се леко напред, изпружвам лявата си ръка навън и започвам да търкам с кърпичката предното стъкло. Така си отварям едно малко колело, през което смътно различавам асфалта и продължавам да се движа повече по усет и шесто чувство, отколкото по закона за движение по пътищата.

– Дали да не спрем, докато не отмине облакът? – предлага настойчиво колежката и плътно нахлупва вълнената си шапка.

– Ами той почти спря – свивам устни аз, но за всеки случай отбивам в аварийната лента и прибирам вкочанената си ръка.

Добре, че облакът не беше обемист. Междувременно се разсейваме с обедния осведомителен бюлетин по “Хоризонт”, единствената станция, която лови радиото на голфчето.

След двайсетина минути изсъхваме и отново потегляме. На високото край Вакарел започва да сипе сняг. Пускам парното докрай, но от решетките изпълзява само хладно дихание.

– Студеничко е – констатира ледено колежката.

Аз започвам да издишам с широко отворена уста, да я стопля с дъха си. От това обаче стъклото и отвътре се покрива с мъгла. Тя ми подава нова кърпичка и аз започвам енергично да търкам запотената повърхност.

– Нещо ми шляпа в краката – мърмори гласът отдясно. Добре, че е обула ботуши с висок ток, че моите маратонки отдавна подгизнаха. Откъде се е взела тая вода на пода, идея си нямам.

На бензиностанцията след Ихтиман девойката внезапно изпищява:

– Спри! Пишка ми се. От тоя студ ме свиха бъбреците.

Заковавам на място. Вратата от нейната страна също е сякаш закована. След като десет минути се опитвам неуспешно да я отворя и отвън, и отвътре, при опасността да се изпусне в гащите колежката се принуждава да прекрачи през скоростния лост и да изпълзи от моята страна.

Докато й подавам ръка, се опитвам да видя в погледа й искрица любов. Една снежинка попада на горния й клепач и тя затваря очи.

Когато отминаваме отбивката за Костенец, нацелвам с предна дясна една солидна яма.

Джантата удържа, знаех си аз, че окачването на немските коли е желязно. Нещо обаче под капака изтраква и продраният глас на клаксона разцепва магистралата. Двама отпред светкавично се отдръпват. Странично виждам изпитателните им погледи.

– Няма ли да спреш тоя клаксон?! Тая кола е пълен боклук! – дочувам отдясно.

И докато отчаяно търся нещо в черните очи на момичето, си припомням думите на чичака от горублянския пазар: “Момче, купиш ли я, няма да сбъркаш. Аз тая кола като писано яйце съм я гледал. Всяка година и за корозия я проверявам.”