“Провинението” на партийния секретар

“Провинението” на партийния секретар

Тогава секретар на Първичната ни партийна организация беше д-р Христо Найденов. Официалната версия беше, че всички партийни членове независимо от поста, който заемат в административната и обществено-политическата йерархия са равни пред Партията и могат да бъдат критикувани, т.е. да отговарят за делата си. Мнозина бяха се убедили, че едно е на теория, съвсем друго – на практика. И затова малцина – наивни или безразсъдно смели, си позволяваха да критикуват по-висшестоящите. В повечето от случаите си патеха. Такъв е и случаят, за който искам да ви разкажа.

Заместник-главният лекар по онова време се държеше доста пренебрежително към подчинените си. Не се съобразяваше с бюрото на ППО, с редки изключения игнорираше събранията. Не искаше разрешение дори, когато имаше основателни причини да отсъства от партийните събрания. Изобщо не скриваше самочувствието и поведението си, че е над всички. Дали по свое убеждение или по внушение на някои партийни членове, секретарят на ППО се реши да критикува надменния администратор. Избра най-невинната форма – предявяване на някои претенции към него. И то не зад гърба му, а на събрание на ППО. Заместник-главният лекар не счете за целесъобразно да присъства на събранието, независимо че беше изрично поканен. Въпреки отсъствието му секретарят на ППО не счете за нужно да пропусне “претенциите” към него, които беше включил в съответната информация. Може би мислите, че критикуваният, т.е. този, към когото бяха предявени някои претенции, се е явил по своя инициатива или пък е помолил секретаря на ППО за разговор, за да му даде своите обяснения, или, ако не е съгласен – да му потърси отговорност? Няма такова нещо. Говореше се, че имал солидна връзка в ГК на БКП. Дали чрез тази връзка, а най-вероятно и без да се възползва от нея се оплакал, че е оклеветен... Скоро се разчу, че Първият секретар на ГК на БКП е повикал секретарят на ППО, д-р Найденов, и му е направил строга бележка, че вместо да укрепва авторитета на заместник-главния лекар той го руши. Д-р Найденов се опитал да мотивира поведението си, но без успех. Разбираемо би било желанието на градския ръководител на БКП да се интересува за действителния “авторитет” на защитавания от него като се срещне с бюрото на ППО или пък присъства на събрание на ППО и се запознае по-подробно, как стои въпросът. Но той не е пожелал това, явно за него е имало една истина – “истината” на този, който той беше взел под безрезервна защита.

Не след дълго, заради този случай, разбира се неназован конкретно, и за други, за които се говори в “Работната група” на ГК на БКП секретарят на ППО не беше предложен в новата проекто-листа за бюро на ППО. Официалният мотив на Първия секретар на БКП, който донесе “проекто” листата беше “За обновяване на кадрите в унисон с Априлския дух”, а неофициалният, него всички го знаехме...

Провинение и наказание

Залисани в ежедневните професионални и обществено-политически задачи, ние, специалистите: д-р Минев, Главният лекар и невролог, д-р Найденов, завеждащ стоматологичното отделение и секретар на ППО, д-р Каменов, хирург, д-р Пешева, завеждаща кабинет Уши-нос-гърло, които бяхме членове на БКП и от една година работехме извънредно в Роман по 2 часа един път седмично, бяхме пропуснали да изплащаме членския си внос и за допълнително заработената 17-20 лева месечна заплата.

Причината беше, че преди доста години бяхме решили на събрание на ППО касиерката ни, Лили Владинова, да събира членския внос заедно с изплащането на заплатите ни, а за допълнителния труд получавахме възнаграждението си в Роман. Навярно за нашия пропуск беше от значение и фактът, че доста отдавна бяхме чели партийния Устав и не бяхме помислили, че членският внос се издължава процентно върху брутното трудово възнаграждение. Изглежда същите бяха и причините самата касиерка да не ни обърне внимание, нито секретарят на ППО. Както и да е. Един ден д-р Найденов, секретарят на ППО, ни каза на партийно събрание, че Стоянов от Окръжната контролно-ревизионна комисия е констатирал нарушението и е дал указания на нарушителите да се наложат партийни наказания.

Никой от нас, провинените, не възрази. Причините ни бяха каквито в началото изложих. Всички се съгласихме да ни се удържи членският внос върху допълнителното възнаграждение за минало време, включително и с лихвите, а за в бъдеще обещахме “да се поправим”. Колективът познаваше дългогодишната ни съвместна работа и участие в не една ситуация и потвърди, че нашето провинение е непредумишлено. Д-р Найденов предложи и партийни наказания: На него като главен виновник, нали е секретар на ППО, “забележка”, а на нас, останалите – “обръщане на внимание”. Нямаше изказвания и наказанията бяха гласувани с абсолютно болшинство.

Междувременно се проведе годишното отчетно изборно събрание и за нов секретар на ППО беше избран д-р Лаков, новопостъпил на работа в болницата колега. Един ден той дойде при мен:

– Знаеш ли, д-р Цонков, в ГК на БКП смятат, че сте постъпили много либерално спрямо другарите, които не са си плащали членския внос и върху допълнително заработеното възнаграждение. Настояват да се проведе отново събрание и се наложат по-строги наказания, обявените не се вписват в партийните документи. От ГК на БКП казаха, че ако не изпълним тяхното нареждане ще ни разтурят партийната организация. Вече имало такъв прецедент в Централния универсален магазин в София.

– Лично аз, като един от засегнатите, нямам нищо против. Не мисля, че и останалите провинени ще възразят.

Беше насрочено нарочно за случая организационно събрание на ППО. Д-р Лаков обясни какъв е проблемът. Предложи на вниманието на събранието да бъдат наложени по-строги наказания: “Предупреждение” за д-р Найденов, а за останалите “Строга забележка”. Предостави се думата на предложените за наказание да дадат обяснение за своята вина. Аз заявих, че съжалявам за случилото се. Както и преди бях казал – не е нарочно. Колкото до предлаганите наказания – нямам възражения. Другите провинени се обадиха от място:

– Ами и ние – като д-р Цонков.

Отстрана на членовете, присъстващи на събранието, нямаше изказвания, нито предложения. Д-р Лаков подложи на гласуване предложените от ГК на БКП наказания. Приеха се с абсолютно болшинство. И събранието беше закрито. Не съм гледал на часовника, но то едва ли продължи повече от 8 – 10 минути. Тръгнахме си и никой нищо не коментираше. Какво ли да коментираме? Ако от ГК на БКП наредят да проведем ново събрание с още по-строги наказания, щяхме да проведем. Ако ли пък излезеха с решение да разтурят организацията ни, щяха да я разтурят.

Тогава, а и сега се питам: защо беше това насилие над партийната ни организация? Повторното събрание и новите наказания, които ни наложиха, нямаше и не можеха да изиграят никаква положителна роля. Бяхме разбрали грешката си и нямаше повече да я допуснем, но партията имаше такъв стил и методи на работа, които обезличаваха не само нейните членове, а и самите първични партийни организации. Те трябваше да изпълняват всичко, което им се нареди “от горе” – безкритично, безпрекословно. Мисля, че една от причините за пълното объркване на Партията след Десети ноември беше и липсата на умение и воля за собствено решение. Онези, които “до вчера” ръководеха, по точно – командваха, по стечение на новите обстоятелства слязоха от политическата сцена, а новите ръководители в болшинството си не бяха възпитани да мислят самостоятелно, не се оказаха способни да вземат най-рационалните решения.

Как ме наказаха

Година-две преди Десети ноември 1989 година стационарът на болницата беше разположен в стара казармена сграда, на юг от града, на разстояние не по-малко от два километра от поликлиниката, която беше в северозападния край на града. Това създаваше големи неудобства не само за пациентите, когато трябваше да бъдат изпратени от поликлиниката за приемане на болнично лечение, но беше трудно и за лекарите, които се налагаше да работят и в двете подразделения на здравното заведение. Каквито и подобрения на графиците и на организацията й да се приемаха, разбирахме, че радикалното решение можеше да бъде само, ако се построи нова болница край поликлиниката. Многогодишните опити да започне строителството на новата болница се проваляха по “обективни” причини. Общината и МНЗ не били могли да ни отпуснат средства, а сме били и близо до Първостепенната окръжна болница в гр. Враца. Назря идеята, че може да се построи болница, ако си послужим с хитрост. Уж ще бъде заложено строителство на жилищен блок за нуждите на здравните работници, за която цел ще се използва готов план – за по-лесно и по- евтино, а после ще го ползваме за болница. Тази идея донякъде се възприе от общинските ръководства и от МНЗ, без чиито средства не можехме да минем. Постигнахме договореност със Заместник министъра д-р Милев да дойде в Мездра и на място да се запознае с нуждата от болница, та макар и в пригоден жилищен блок.

В деня на пристигането на високия гост, Главният лекар, д-р Руси Минев, предупреди: освен редовните смени следобед по отделенията да бъдат и завеждащите, както и старшите медицински сестри, тъй като не знаехме кога точно ще пристигне високият гост.

Към 15,30 часа д-р Минев дойде в обкръжението на общинските ръководители. С него бяха: секретарят на ОбК на БКП и председателят на ОбНС, секретарят на нашата Първична партийна организация, който по това време бе и заместник – главен лекар, д-р Бранимир Симеонов.

– Е, как е, колега? – попита ме заместник – министърът, когато групата започна обиколката си в детското отделение.

– Тесничко ни е – отговорих. Възнамерявах да обясня, че стационарът не разполага с достатъчно пространствени възможности за разгръщане на нормална профилактична, диагностична и лечебна дейност. Липсват ни помещения за санитарен пропустник, стая за игрална на оздравяващите деца, стая за майките-придружителки на болните деца, за складови помещения; поставили сме гардеробите с бельото в коридори – чистото е под непрекъсната опасност да се замърси, а замърсеното е потенциален източник на инфекция. Без да ме изчака да му обясня каквото и да е, заместник-министърът грубо ме сряза:

– Тясно ви било, а децата ви на болнично лечение са малко!

– С уважение към Вас, като към заместник-министър и като колега ще Ви обясня: поради неблагоприятните условия на базата, при установяването тази сутрин на две деца, заболяли от дизентерия, според строгите изисквания на ХЕИ и МНЗ ( за недопускане разпространението на опасната инфекция сред останалите деца) ние изпратихме заразно болните в инфекциозно отделение, а контактните, за които здравословното състояние позволява безопасно продължаване на лечението по домовете, изписахме. Оставихме само тежко болните, така да се каже намалихме “запалителния” материал, а не подложихме на риск от влошаване и неблагоприятен риск тежкоболните, които ще продължим да лекуваме тук, при строги мерки на противоепидемична изолация. Затова в момента, при разкрити 20 легла, имаме само 7 деца. – Тонът ми беше според народната поговорка: “Каквото повикало, такова се и обадило”. Бях убеден, че заместник-министърът, независимо, че нямаше педиатрична специалност – все пак беше лекар! – разбра целесъобразността на взетите в отделението мерки и не възрази.

В офиса той изрази неодобрението си от факта, че вместо да бъде подгрято на водна баня, предстоящото за раздаване на децата квасено мляко е извадено от хладилника, за да добие стайна температура.

– Друг път сме го подгрявали на водна баня, но се е случвало да се “цвикоса” – поясни медицинската сестра Димитрова, която беше на смяна.

– При по-голямо внимание няма да се случи влошаване на вкусовите качества на киселото мляко – каза заместник-министърът и беше прав..

– А защо детските закуски, приготвени за раздаване на децата за следобедна закуска, не са опаковани?

Медицинската сестра обясни, че бройката, която се полага за този ден е по-малко, от колкото са в кутия. Аз добавих, че този начин на доставката на детски закуски от кухнята действително е хигиенно несъобразен и обещах да разговарям с майстор-готвача. Ако се наложи, ще потърся помощта на домакина или на главния лекар, за да се закупят и доставят детски закуски в индивидуални обвивки, та да не се допускат предпоставки за замърсяването им и на хранителна инфекция чрез тях.

“Делегацията” продължи из другите отделения. После, както се практикуваше по това време, заместник-министърът, в обкръжението на местните величия, заминал за ресторант “Воилица” на печено агне.

На следващия ден току-що се бях явил на работа и ми предадоха, че Главният лекар е поръчал веднага да отида при него. Той беше излязъл от кабинета си и заварих там заместник-главния лекар.

– А бе, д-р Цонков, искат да те накажем.

– Защо?

– Загдето влезе в спор с заместник-министъра. Аз те съветвам да приемеш наказанието.

Това че заместник-Главният лекар е връстник на дъщеря ми и, както се казва, мога да му бъда баща, пък си позволява да ме съветва, е най-малкото, което можеше да ме притеснява. Тъй като нямах никаква вина заявих, че не мога да приема никакво наказание. Пък, ако иска някой, – нека ме наказва!

– Не заплашвам никого, но цяла България ще научи за случая – добавих. Намекнах, че ще изляза с публикация в пресата, което нямаше да ми е за първи път. По-късно, когато се беше върнал д-р Минев, бях извикан отново. Заварих Главния лекар присвит кротко на един стол, смутен.

– Е, д-р Цонков, какво ще правим?

– Какво да правим?

– Нали д-р Симеонов ти е казал.

И на д-р Минев дадох обясненията, каквито и на заместника му.

– А бе, аз също смятам, че няма за какво да те наказваме, но от градските ръководства настояват. – Не обясни от кого именно се настоява, от секретаря на ОбК на БКП ли, от председателя на ОбНС ли, или и от двамата. (Казаха ми обаче, че тази работа произлиза от тях). Личеше, че и на него и на д-р Симеонов се искаше да приема наказанието, за да си отдъхнат. Аз нямах такова намерение. С никаква проява или с работата си не бях нанесъл, каквато и да е вреда. Нямаше застрашен живот на дете, нито пък смъртен случай. Напротив, за много добра работа по организацията и снижаване на коефициента на детската смъртност за повече от десетилетие – какво ти, откакто станах завеждащ! – към отделението ни и към мен се отправяха непрекъснато високи оценки от висшестоящите специалисти и инспекции за безспорните и категорични успехи. Какво пък толкова съм злепоставил местните общински ръководства, като съм възразил на заместник-министъра и то съвсем основателно.

– Човекът не каза нищо във връзка с посещението си на Детско отделение – поясни д-р Минев по отношение на високия гост. – Това да те наказваме е работа на тези, нашите.

– Ти, вземи та дай писмени обяснения – продължи д-р Минев. – пък аз ще им кажа: “д-р Цонков даде писмени обяснения”.

Дадох писмени обяснения, като напомних за случилото се. Същевременно наблегнах на нерешените в Детско отделение проблеми, за чието решение съм молил многократно ръководството на болницата и общинските ръководства, но за съжаление без резултат. Не ни е осигурена кола за докарване на храната за болните деца и майките-придружителки от кухнята на болницата, която е на два километра разстояние, а това става с линейка, която нерядко, преди да бъде натоварена в нея храната, е извозвала до инфекциозното отделение във Враца пациенти с дизентерия, хепатит и други болести. Многократно съм настоявал да се обзаведе санитарен пропуск за Детско отделение, тъй като без него болните деца и техните придружители се приемат направо в отделението, а те не винаги са в безопасно санитарно-хигиенно състояние за другите. В санпропустникът биха били изкъпвани, а дрехите им биха били изпращани вкъщи за изпиране, или пък отделно съхранявани, а при нужда подлагани на дезинфекция и прочее. С други думи има върху какво да се замислят ръководителите на болницата и на града, за да помогнат за решаване на толкова важни проблеми, вместо да играят на обидени, че аз уж съм ги злепоставил, като съм влязъл в спор с заместник-министъра.

Д-р Минев прочете “обясненията” ми. Разбрах, че няма за му свършат работа. Тяхното съдържание на практика беше влизане в спор, този път не със заместник-министъра, а с градските ръководства. И ако с д-р Минев, един разбран човек, лекар и администратор може да се спори, то как това е възможно с общоградските “величия”? Бях убеден, че д-р Минев няма да им даде “обясненията” ми. Министърът не се оказа опасен, но те!...

– На Главния лекар му се иска да накаже д-р Цонков, за да угоди на онези от града, но се опасява, че той няма да се примири – споделила Тодорка Стефанова, завеждаща административно-стопанската част, пред Славка Христова, старша медицинска сестра на Детско отделение. Главният лекар бил при завеждащ АСЧ, която му печатала някакъв доклад и станало дума по коментирания въпрос.

Не дълго след това имаше проверка на Детско отделение от д-р Грамчев, представител на Хигиенно- епидемиологичния институт във Враца. Той остана доволен от организацията на работата, като счете, че е в унисон с изискванията за недопускане на вътреболнична инфекция. Д-р Грамчев забелязал, че в една от тоалетните, ползвани от майките- придружителки не била “плисната” своевременно вода след поредното й ползване.

– Разбирам, че не всички, а най-вече някои по-примитивни, нямат нужните хигиенни навици да ползват обществени тоалетни – казал д-р Грамчев.

– Не може да избираме какви да бъдат придружителките, защото критерият е здравословното състояние на децата, подлежащи на болнично лечение – казах. Ние ще продължаваме да водим съответната здравно – хигиенна просвета, а и персоналът ни ще бъде по-настоятелен и системно ще упражнява контрол за поддържане на необходимата хигиена.

Д-р Грамчев се съгласи с мен и ние се разделихме “по живо по здраво” в най-добро разположение “на духа”. Но ето, че неочаквано той се върна.

– Забрави ли нещо?

– Не но... – и той ми даде знак да влезем в кабинета.

– Похвалих отделението за добрия ред и хигиена. Но си нямах работа, че споменах при Главния лекар за онази тоалетна в момента, за случая, който с теб коментирахме. И главният лекар рече “Накажи д-р Цонков!” “За какво да го наказвам? – попитах, – за това, че санитарката не е плиснала своевременно кофа с вода след небрежната, а може би и малокултурна майка, която не е спазила нужната хигиена при ползване на тоалетната? Да не би д-р Цонком да ходи след майките-придружителки и да следи, коя как ползва тоалетните?”

– Е, защо Главният иска да те наказвам? – обърна се д-р Грамчев към мен. Беше моят ред да се засмея. Обясних му, че и на д-р Минев не му е лесно. Онези, от градските ръководства, са го подгонили да ме наказва, че съм влязъл в спор със заместник-министъра – и аз му обясних за какво. – Може би е щял да намери някакъв неочакван, но “добре дошъл” начин да им отговори, ако ти ме беше наказал. Ще каже: “Наказаха д-р Цонков от ХЕИ”. – И двамата с д-р Грамчев се гледахме с изумление пред невъобразимия абсурд. Само дето не се прекръстихме : “Да пази Бог!”

Но аз все още не бях наказан. И градските ръководства не можеха да си намерят място – с какви работи понякога са се занимавали! По това време заместник-председател на ОбНС беше представителка на БЗНС, лекарка. Дали по своя инициатива, или по нареждане на прекия си началник, тя се обадила в дома на д-р Минев. По това време него го нямало. На телефона била съпругата му, д-р Христина Минева.

– Да попитам д-р Минев дали наказа д-р Цонков. Да го накаже! – наредила градската ръководителка.

Д-р Минева била в течение на моето “провинение”, че като подхванала колежката от ОбНС: “Какво толкова е направил човекът, та да го наказвате! Защо не го оставите на мира? Засрамете се!”

През това време персоналът в Детско отделение вреше и кипеше от негодувание.

– Вместо да се заемат да помогнат на отделението да подобри базата и обзавеждането си, са се захванали с дребнавости, не могат да надвият на ината си. – беше мнението за градските ръководители.

А как се чувствах аз в тази ситуация? Борбата да не допусна влошаване здравословното състояние на някое дете, усилията за спасяване и на най-тежко болните малки пациенти изискваха пълна мобилизация на колектива и лично моята, като негов ръководител. Мога да твърдя, че бях спокоен. Не ми беше за първи път да попадам в такава душна атмосфера. Все пак ми беше неприятно, тягостно. Ами представяте ли си, ако се случеше някое здравно неблагополучие?! И Бог нямаше да може да ме спаси. Така минаха няколко седмици. Отношенията ми с д-р Минев бяха нормални. Веднъж го попитах, дали тази история с наказанието е отминала.

– Ами, отминала. Продължават да настояват да те накажем – отговори той и продължи: – Накрая реших да отида при началника на отдел “Народно здраве” д-р Младенов да се посъветвам с него. Обясних му, как стоят нещата. Той ме изслуша, недоумявайки, и каза: “Аз не виждам в какво се е провинил д-р Цонков, за да го наказвате, пък вие си правете каквото искате”. Тогава изпратих д-р К., секретарят на Първичната партийна организация да им обясни на ония от града”.

Какво им е обяснил нашият партиен секретар – не зная. Но веднъж, когато влязох в спор с него по друг въпрос, той подхвърли, че със заместник-министъра не съм се държал добре. Не можех да се съглася с него.

– Все пак той е министър – настоя на своето партийният ни секретар.

– Какво като е министър? Ами като не е прав? Аз нямам ли достойнство?

Мина още доста време. Не мога да кажа, че съм забравил неприятния инцидент, свързан с “непростимия” ни спор със заместник-министъра и неуморните и не секващи усилия да бъда наказан. Но си гледах работата. По това време бях заместник-секретар на Първичната партийна организация. Веднъж неочаквано партийният ни секретар назначи заседание, без то да фигурира в плана на бюрото, нито пък да имаше някакъв очебиен повод. След работно време се състоя заседанието на бюрото ни. Партийният ни секретар обяви, че ще има само една единствена точка – организационни. И “за по-делово” не попита дали има предложения за друга точка в дневния ред, нито пък дали да се гласува на него да води заседанието Не обясни и по какъв повод се провежда. Направо предложи промяна в състава на бюрото на ППО: вместо аз да продължа да съм заместник-партиен секретар, такъв да стане д-р Венковски, а пък аз да остана на неговото място – член. Мотиви за тази трансформация не се посочиха. А и никой от членовете не попита. Аз никога до онзи момент, а и после, не съм се съблазнявал да заемам един или друг пост. Не се притесних, че вместо заместник-партиен секретар ще остана член на бюрото. Неведнъж се беше случвало – избираха ме в едно или в друго ръководство, а когато не бях съгласен с висшестоящия, или си позволявах да критикувам, бивах разместван, сменян. И така – отново и отново, много пъти. Живеех с убеждението, че в обществената или политическа дейност други трябва да решават дали съм полезен или не, на определен ръководен пост или като редови член... Никой не прояви несъгласие с взаимното заменяне на длъжностите ни в бюрото на Първичната партийна организация, предложено от секретаря. Тогава не ми мина през ума, че това може би е било лелеяната мечта на градските ръководства да бъда наказан и най-после са намерили как да стане това. По-късно, от дистанция на времето, когато си спомня кое как беше, все повече се уверявам, че най-после ми дадоха “да се разбера”... Загдето бях влязъл в спор с министъра?! Признавам, че ако тогава беше споменато за това, или бях се досетил, щях да възнегодувам. Не за да не ме сменят от поста заместник-партиен секретар – това ни най-малко ме вълнуваше!, а за да разоблича хитрината и дребнавостта на злопаметните и зложелателни ръководители. Не се досетих, че честността винаги е наивна, за разлика от безчестието и мръсотията. Дано онези, от градските ръководства, и тези, които бяха убедени, че трябва да се изпълни волята им, да са се успокоили. Съдено било тази история да види бял свят в настоящата непретенциозна книжка. Не за мъст, о не! Нека се знае, кое как е било, може пък за някои да звучи поучително – за онези, които всякога са се примирявали с безчестието и мръсотията да намерят допълнително основание, че с поведението си са си спестили големите неприятности, които аз имах; а тези, които се готвят да ритат боси срещу “ръжена”, да знаят какво може да им се случи и навреме да се попитат, дали са готови за голямото изпитание.

Може би, за да бъда снет от поста заместник-партиен секретар, е имало идеологически причини? Не, не е било това. И ще се мотивирам: Едва дойде Десети ноември 1989 година и колегата, който “беше” по-достоен да бъде заместник-партиен секретар на ППО, побърза да захвърли партийния си билет и да застане на срещуположни позиции. Самият партиен секретар остана толерантен към червената идея, но не след дълго изостави членството си в БСП. А аз, аз “неблагонадеждният”, наказаният – останах член на БСП.

Бившият партиен секретар, който си избра “по подходящ” заместник, е добър специалист. Имали сме и имаме колегиални взаимоотношения. Понякога ми се е искало да го попитам, какви бяха мотивите му и причините да прави промени в бюрото на ППО? Но не го направих. Навярно няма и да го направя. Какъв е смисълът? Времето безпощадно разкри същността на нещата.

-------------------

Разговарях с журналист, който по онова време работеше във в-к “Отечествен зов”, а по-късно в “Септемврийско дело” за случаи, когато нисшестоящи административни и партийни деятели, в стремежа си да се докажат пред висшестоящите, изпадат в комични ситуации. Той ми разказа интересен случай, на който бил свидетел.

Бил в ОбНС. Заварил голямо напрежение и тревога. Очаквало се да пристигне Народният представител Стоян Караджов, който обаче не определил часа на пристигането си. За да му окажат подобаващо внимание, от ОбНС организирали да остане някой от служителите пред входа и като забележи, че високият гост пристига, веднага да извести, за да бъде посрещнат най-сърдечно. Случило се така, че Стоян Караджов пристигнал в момента, когато “дежурният” на вратата се отклонил за съвсем кратко време. Когато станало ясно, че гостът е пристигнал, без да го посрещнат, настъпил невъобразим хаос и паника. Чували се объркани гласове:

– ... Караджов!

– Той!...

– Стоян...

– Пристигнал...

– Долу....

И се запрепъвали из стъпалата – ще си изпотрошат краката.

– Разбирам да се укаже уважение, гостоприемство, но чак пък да се изгуби всяко достойнство! – каза моят приятел и заключи: – Такива са те, местните величия. Но пък попадне ли им в ръцете някои по-малък от тях, като теб например, излезе ли им от хатъра – не му завиждам – добро не го очаква!

Какво можех да възразя? Грозна е голотата на охлюва!