Мъртва ли е “Мъртвата царкиня” (“Regina mortua”) на Теодор Траянов

Мъртва ли е „Мъртвата царкиня“ („Regina mortua“) на Теодор Траянов?

Всички литературни критици определят Теодор Траянов като най-последователния български символист, може би защото от първата („Regina mortua“) до последната си издадена книга („Пантеон“), той се стреми да се освободи от буквалното съдържание на словото, да вложи максимална полифонична семантика в думата, за да може чрез нея да отведе читателя в света на сакралното, да разкрие вътрешния душевен пейзаж на човека чрез плътното обвързване на словесния сецесион (като декоративност и стилизация на растителни и космически мотиви) с природата. Получил добро образование в Австро-Унгария и години наред заемал различни дипломатически длъжности във Виена и Вроцлав, Траянов чете в оригинал произведенията на представителите на немския класически идеализъм, философите Йохан Готлиб Фихте, Фридрих Шелинг, Георг Фридрих Хегел и Фридрих Ницше, както и произведенията на поетите Райнер Мария Рилке, Хуго фон Хофманстал, Рихард Демел и на писателя драматург Херман Бар. Именно под тяхно влияние той оформя възгледите си за поезията като изкуство, а срещата му след това в България с Иван Радославов и Людмил Стоянов го обвързва за девет години с редактирането на най-голямото българско символистично списание „Хиперион“.

Българският символизъм не е хомогенно явление. Той не само не създава свой собствен манифест, но и бележи съществени различия между неговите първи представители (Яворов и Траянов) и последните (Дебелянов, Гео Милев), в чието творчество се прокрадват идеи и средства на нови естетически течения. Можем да говорим дори за осезаема отлика между представителите на символизма от едно и също поколение – творчеството на Теодор Траянов стои много по-близо до индивидуализма на Пенчо Славейков (особено с идеята за месианството), отколкото до поезията на Пейо Яворов. Независимо от този факт, произведенията и на двамата символисти (Яворов и Траянов) се родеят по тезата, че „скръбта е естествена атмосфера на поезията“. В един разговор с литературния критик Георги Константинов, на въпроса му дали би могъл да напише трагедия в стихове, Теодор Траянов отговаря:

„Ако вникнеш по-дълбоко в моята лирика, ще видиш, че тя е трагична. Светът за мене е по начало нещо трагично. Всичко в него е трагично, защото е преходно. Затова най-вярната формула, която е дадена за света, е тая на Хераклит – „всичко тече“. Някои се радват, че светът бил подхвърлян на постоянни промени. Мене промяната ме изпълня с тъга. Изпълня ме, защото означава смърт.“
Георги Константинов, „Силата на мечтата и идеала“ в „Теодор Траянов, „Български балади“, изд. „Захарий Стоянов“, 2005 г.

Мисля обаче, че чрез първата си стихосбирка с парадоксалното заглавие „REGINA MORTUA“, поетът сам опровергава себе си.

Френският поет символист Стефан Маларме определя изкуството като висш синтез между науката и религията, а художника поет като пророк и жрец, който трябва да може да се откъсва от всяко реалистично възприятие на явленията и чрез сложна, но стройна система от символи да открои крайната Идея на всичко, което съществува – това е богопознанието. Всеки символ е проява и видимо въплъщение на тази вечна същност, която той нарича “La Raison centrale“, Централна причина. Затова истинският художник и поет не трябва да изобразява видими веществени неща и факти, а смисълът, душата, Идеята за тях. В своята лекция „Музиката и литературата“, изнесена в Оксфорд (1. 03. 1894 г.) и в Кеймбридж (2. 03. 1894 г.), той отбелязва: „Природата съществува. Към това не може да се добави нищо. За нас остава единствено възможно да уловим междувременно, съгласно някакво вътрешно състояние, редките или многочислени съотношения и да се опитаме по своя воля да разширим или да опростим света. Това е равнозначно на сътворение.“

Такъв опит за сътворение прави и Теодор Траянов в своята „Regina mortua“ през 1909 година. Книгата съдържа 68 стихотворения, като първото и последното са обвързани с мотива за пътя и образа на вълшебния ден, метафорично представяйки условната завършеност на това „сътворение“. В първото стихотворение – „Новият ден“ – се открояват три водещи образа – на пътя, на чашата и на вратата:

Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.

Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.

Образът на пътя още от времето на Романтизма въплъщава в себе си представата за земното човешко съществуване от раждането до смъртта. Заглавието – „Новият ден“ – фиксира начало в пространството на светлината. Това начало обаче не е обикновено. Текстът е оркестриран и динамизиран – чува се „глух тътнеж“, целият простор е разтърсен от нещо необичайно и загадъчно, той „трепери“, а звездите „отскачат“ встрани и сякаш самата вселена пропуска през своите „разтворени железни двери“ новия ден. Образът на вратата като психологическа величина, която отваря или затваря прохода към света на простосмъртните или към света на боговете, е допълнително натоварен със символиката на желязото – то има силата да закриля от лоши влияния, но в същото време е и техен инструмент. Какво е това ново начало и към какво ще изведе тази разтворена желязна врата не е ясно, защото звездите са обвързани с „пътя замъглен“. Единственото, което аксиологизира „новия ден“, е златният прах, сред който той се появява на земята. От този момент нататък ( втората строфа и следващите стихотворения) поетът напластява положителни очаквания и емоционални нагласи чрез „празната чаша“, която предстои да бъде напълнена със сладкото питие на живота, вписано в предусещането за някаква съпричастност (зората „целува“ новия ден) и полъха от белия плащ – бялото като цвят едновременно на смъртта и на живота, защото във вселенския кръговрат смъртта винаги предхожда раждането, т.е. за да се роди нещо, то трябва първо да умре.

Между имплицитно вписаните символични значения на образите в първото и второто стихотворение („Чучулига“) има осезаема връзка. Чучулигата е посредник между Земята и Небето, но за разлика от песента на славея (изпълнител на любовно послание в отиващата си вече нощ), нейната песен е радостна, благодарствена светла молитва пред Божия престол:

ЧУЧУЛИГА

Възлита лъч из нощни кръгозори,
пронизва мрака възгорял рубин,
безкраен здрач безшумно се разтвори,
извишен свод се ширна ведросин.

Подема химни волна чучулига
(сърце, възмогнато из болки, пей!),
възлита, своята мечта достига,
в лъчиста мрежа тихо се люлей.

Слънчевият лъч, който „пронизва мрака“ на „нощните кръгозори“, помага на сърцето „да възмогне“ своите болки и под ведросиния простор, в люлката на радостта, да отпразнува първия успех по пътя на новия ден – „своята мечта достига“. На това светло, обнадеждаващо начало на „средмайския сън“ на живота като контрапункт се появява „първата жал“, черен облак достига бисерната луна, а в рисунъка на „сребърната нощ“ започват масирано да се напластяват тъмните багри – звездите са заменени с „лунна урна“, обвита в жалейка от черни листа, зад „веселата маска“ се стичат сълзите на скръб нелечима, земните гърди се изпълват с горести, а през божия поглед „страдания греят“ („Чучулига“, „Вечерна хармония“, „Тризвучие“, „Скръбна нощ“). И съвсем неочаквано в „книгата“ на живота се случва чудо, в чието възприемане са включени всички сетива – „бъдната есен“ е превърната в аналог на пролетта, огласена от смеха на цветята и облъхната от техния аромат: „Люби! Над нас съдбата ни ще мине / кат бегла сянка в слънчева мечта! / и вечно млади в любовта ще зърнем / далечните води на вечен вир...“ Императивът и личните местоимения „аз“, „нас“, „ни“ включват фикционален събеседник на лирическия говорител, като диалогът между тях продължава чак до последното стихотворение в стихосбирката. В хода на този диалог пътят, преминал през разтворените „железни двери“ в „средмайския сън“, се обвързва с всички сезони на живота и любовта, а „бъдната есен“ става реална („Облак“, „Старинен романс“, „Ти дойде“, „Есенен ден“, „Пред есенната нощ“, „Есенен сън“, „Последна есенна вечер“, „Есенни терцини“).

Според Жан Приор („Универсалните символи“) символизмът е ключ не само към свещените текстове, а и към мисловния свят. Той е езикът на сънищата, на духовете от отвъдното, когато те не могат да общуват с нас. Езикът на символите е посредник между видимия и невидимия свят и вечната истина. И едва ли бихме могли правилно да разчетем текстовете на Теодор Траянов в „Regina mortua“, ако не се съобразим с тази истина. Особено от онзи момент, в който в многозвучния оркестър на словото му се включва и гласът на онази, която събужда Любовта на лирическия му говорител. Символистите възприемат и отразяват това чувство през призмата на Платоновата идея за любовта. Според древногръцкия философ любовта е израз на желанието да придобием нещо и да го направим част от нас. За разлика от любовта между телата (физическа възбуда, сексуално влечение, б. а.), интелектуалната любов е насочена към по-високи стремежи, тя търси формата на Красотата. Така наречената платоническа любов води до въздигане до абсолютното Добро, а докосването до него е докосване до Красотата и Истината. Тази любов е израз на изконните копнежи на човешката душа за завръщане в света на Идеите:

ВЕЧНО МЛАДИ

Витае образът на бъдна есен.
Но пролетта из всеки цвят се смей!
Свещен живот, от нейний дъх донесен,
в очите ти надникнал се люлей.

В играта на мечти лазурносини,
предсещам аз нетленна красота.
Люби! Над нас съдбата ни ще мине
кат бегла сянка в слънчева мечта!

И вечно млади в любовта ще зърнем
далечните води на вечен вир,
и първий лист ний с радост ще обърнем
у книгата на чудния си мир!

В пространството на вселенските сезони не може да се говори за смърт като тотален край. След есента и нейния „посърнал лес“, след вълните на „горест, мрак и запустение“, след замлъкналия в мрачините вятър, дори след зимните „висулки лед“ и „снежните пустини“, там, „на брега на смъртта“ („Зимен заник“, „Зимна нощ“, „Брегът на смъртта“, „Кипариси“), под безстрастния поглед на нощния хоризонт, сред мълчанието на кипарисите зрее славословът на пролетта:

СВЯТА ПРОЛЕТ

В душата бог възкръснал днес царува,
сред радост скръб гаснееща пламти,
далеко в твоя взор отсянка плува
от моите прокудени мечти!

Росата чиста на цветец безплътен
превръща в дим отгледана тъга!
От свята пролет лъх и блясък смътен
разлива твойта крееща снага!

На неспокойна кръв свещений повик
говори за безумство и нектар!
Безсилни са небесните огньове
пред блясъка на всеки земен дар!

Човекът е част от природата, за него важат същите закони, които движат всичките нейни процеси и проявления. Въпреки внушаваната ни мисъл за обреченост, въпреки съзнанието, че „всичко в нас все късат и разрязват / на странна обич ледните вълни“ („Обречени“, „Засмей се пак“, „Твоят чар“, „Осъдени“), някъде дълбоко в подсъзнанието на лирическия говорител живее надеждата за възкресението, заявено с лексиката на масирана употреба на глаголи в бъдеще време в стихотворението „Елегия на зората“:

Събуден из вълните на ледно отчаяние,
смирено ще пристъпя към твоя чист покой,
сърцата разделени неземно обещание
наново би венчало с предсмъртна жал и зной.

Там, в сънищата отвъд, сред „тайната на тишината“, в „болежката от спомнения миг“ на щастие и съпричастност, отново „загаснал зрак възпламнал се заплита“. Нищо не е в състояние да унищожи този миг на спомена, запалил в сърцето на лирическия говорител „елей по красота безплътна“. И нищо, че непрекъснато я зове настоятелно „иди си с миром и сълза пролей...“, „недей последния ми сън смущава...“, „остави ме сам!“, той много добре разбира, че истинската, голямата, божествената любов е безсмъртна, че тя се подчинява на други, извън човешкото съзнание, закони, изразени с оксиморона „безкраен миг“ в стихотворението „Възход“:

Възлизам с теб и нищо не ме спира,
аз тайната узнах: в безкраен миг
тлей неотменна скръб по блян висок,
възкръсва туй, което не умира,
макар отровено с вълшебен сок.

За тази именно любов говори Платон, но за нея се изисква смелост: „Да бъдеш смел, означава да обичаш някого безрезервно и да не очакваш нищо в замяна.“ Такава любов е безсмъртна. Не знам дали Теодор Траянов възприема материалния земен свят по модела на пещерата на Платон, само като сянка на отвъдния – истинския, идеалния. Произведенията, включени в стихосбирката му „Regina mortua“ обаче говорят, че той възприема душата на човека за истински безсмъртното в него, че тя е онази субстанция, която ни сродява с Бога, че тя притежава способността да пътува през и между световете и затова видът на мъртвите не поражда в него някаква голяма трагика и песимизъм:

Тя тръгна, скръстила на гръд ръцете,
две сълзи капнаха по вечний път,
тя днес е там, де херувими бдят,
тя днес живей в съня на боговете.
„Видение“

В последните стихотворения на книгата в поетичния сказ на поета масирано навлизат императиви, които придават динамика на изображенията, зареждат ги с живот, вливат им неочаквана енергия и сила: „лети, не спирай, вихрена любов...“, „размахвай пламенни крила...“, „чуй плясъка на ведрите талази...“, „не бой се ти...“, „ дочакай с мене...“, „виж, някой в мрака стих изряза...“, „кръсти го ти с всевечното си име...“ („Привет“, „Към любовта“, „Ти слаба си“), а в стихотворението „Въплътени чудеса“ – предпоследно в книгата – словосъчетанието „Живеем с теб...“ е повторено шест пъти като анафора за всяка строфа и го превръща в рефрен не само за конкретния поетичен текст, а и в Идея , въплътена в цялата стихосбирка. Лирическият говорител и неговата царкиня са постигнали своя „възход‘ с помощта на онази любов, която ги е свързала завинаги:

ВЪЗХОД

Възлизам с теб и нищо не ме спира,
аз тайната узнах: в безкрайний миг
тлей неотменна скръб по блян висок,
възкръсва туй, което не умира,
макар отровено с вълшебен сок!

Люби божествено, ухай по-нежна
от лилия, с милувката на лунен лик,
макар отсянка хищна да витай,
на черна страст в тъгата белоснежна
самотна девствена звезда сияй!

Възлизам днес по пътя на душите,
изтля пожарът на безкрайний миг,
потъна и скръбта по блян висок!
Ти грей до мен, царице на звездите,
с бездънни сълзи в погледа дълбок.

Епохата на българския символизъм създава образите на две царкини – Траяновата и 15 години по-късно – Дебеляновата в „Легенда за разблудната царкиня“. И двата образа са полифонични, в поетичните им фрагменти се преплитат различни гласове – третолични, монологични, ти-изказ, но въпреки това те си остават диаметрално противоположни. Дебеляновата царкиня се усъмнява в Божията истина, в резултат на което в нея се пробуждат страстите на тялото, което откликва на зова на греха: „Аз пих сладостта на упойни треви / и мракът чрез мен светлината надви.“ Затова и смъртта дори не иска да я приеме: „О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?“ И при Теодор Траянов, както при Дебелянов, заглавието на книгата може да бъде разчетено като аналог на неговата душа, която е и онзи фикционален, неназован събеседник, с когото лирическият говорител води диалог в голяма част от поетичните текстове на стихосбирката. Това би означавало, че поетът съзнателно пренарежда света по логиката на собствените си възгледи за него, като поставя акцент върху идеите за дуализма в широкия смисъл на думата. Той вярва в силата на душата и нейната непорочност, устояла на много съблазни, изпитания и страдания:

О, виж в кристалният съд проблясват
на утро ведрите черти!
В сърцата раните зарастват,
тях горест вечна освети!
Следи от ласките загасват
и нова девственост цъфти!
„Кристалната чаша“

Възприемането на всеки поетичен текст предполага субективизъм. В хода на многократното четене и препрочитане на стихотворенията в дебютната книга на Теодор Траянов, в мисълта, сърцето и съзнанието ми непрекъснато кънтеше въпросът: Мъртва ли е мъртвата царкиня на поета? За себе си намерих отговора: Не, не е мъртва! Защото е дала и получила Любов! От онази, истинската, рожба на Светлина, неподвластна на мрака! Защото самата тя е Любов! И сега просто навършва 114 години, но пътят й във времето продължава...