Реставрации на смисъла

Реставрации на смисъла

Професията на реставратора е сложна във всяко отношение. Той е длъжен да притежава не само прецизна ръка и точно око за детайли и подробности, но и много натрупани знания. Трябва да е въоръжен с познания за времето на даден предмет, обект на реставрацията, използваните материали, родни и чужди влияния. Трябва предварително да се е запознал с “личната” и “обща” история, да има усет за пространствено-времеви връзки, анализаторски способности и логична мисъл. Трябва да е подготвен дори емоционално за срещата си с епохи, събития, лица и факти. Сред цялата тази мозаечна структура професионалният реставратор открива и ситуира съвсем точно своя работен обект. Без значение дали това е ваза от династия Мин, римска мозайка или средновековна стенопис.

Тези мисли минаваха през главата ми, докато четях “Нямо кино” на Иван Сухиванов. Замисли ме фактът, че след като реставраторът на счупени вази е толкова наблюдателен и точен, колко ли по-прецизен и безкомпромисен трябва да бъде един реставратор на смисъл. Не само поетическия смисъл имам предвид, но и другия.

Защото – да, той отдавна е “счупен”, “разбит” на прашинки, изгубен безвъзвратно. Подобно на древен керамичен съд, от когото са останали само парчета. Частички, чакащи някой да ги слепи отново. А това е изтощителна и неблагодарна работа. И не е за всеки. Понеже много от парченцата не пасват, а други са нарочно или неумишлено унищожени.

прашинки
ваят
лице на никого

Или това стихотворно парченце:

истинският свят е татуиран
отвътре
на клепача

Проследявайки фината работа на поета-реставратор във всеки следващ стих, читателят може да открие за себе си неподозирани значения на онези, уж добре познати ни предмети и образи.

бог е глагол
в първо второ трето лице
едновременно...

Или в минималистичната картина:

серпантини от думи
страхът променя значенията

И още:

... влизаш в крак с легиона на мъртвите
в който всеки миг зачисляват
по един новобранец
“в коленете ми...”

Книгата преминава през кратки или по-дълги, спокойни или тревожни, горещи или ледени поетически епохи, лица и събития, събирайки семантичните парченца едно по едно. Непрекъснато движейки се и променяйки своето темпо, ритъм, форма – понякога лаконична и ясна, друг път – метафорична и иносказателна. Накрая читателят стига до финалните надписи на филма, подобно на края на всяка прожекция, където е изписано the end:

... притваряш очи
уверен
че не съществуваш
“мотел, някъде в Америка”

Затваряйки последната страница от “Нямо кино” на Иван Сухиванов, лично аз останах с усещането за недоизказаност. Филмът може и да е свършил, но зрителят не бърза да напусне залата. Продължава да е в очакване. Може би, защото е разбрал, че реставрацията още не е приключила. Финалът е отложен напук на онова емблематично the end. От мозайката липсва една много важна частичка. Парченцето, което носи в себе си надежда.

------------------

Иван Сухиванов, “Нямо кино”, Бургас, 2016 г.

------------------

Публ. в “Диаскоп”

------------------