Революционер без душа?

Укрепваща надежда, а не озлобяващ гняв; лек незлоблив хумор; не лекционно поучаване, не надут език, не задушаваща схоластика; вживяване в мисленето на другия, а не само кръжене около себе си; обръщане внимание както на голямото, така и на малкото; да се учим както от правоверните, така и от еретиците; при цялата си убеденост – само с дружелюбно излъчване; не убеждаване на другите, а търсене на истината и с другите.

Ето това са няколко от полезните методи, да кажа ли: величини?, които смятам, че са необходими, по моята представа, за изграждането на едно бъдещо социалистическо общество. Поучавайки се от грешките на миналото, които допринесоха за провала, но съхранявайки правилното, вярното от борбите и победите, аз си представям, че такива ще са хората, с които ще търся утрешния човечен свят, който не може да бъде друг, освен световна социалистическа република.

Бих желал да запитам веднъж, извън икономическите и политическите теории за преодоляване на капитализма, и за човешкото, психологическото и душевно състояние, в което ние, привържениците на комунистическо-социалистическата идея се намираме. В нашите географски координати сигурно бързо се разбираме по този въпрос, докато нямаме работа с революционна ситуация. Обаче, ние трябва да се подготвим за това и с вътрешна нагласа да привличаме и други за идващото. Тук ние, пионерите, вербуващите, трябва да сме заинтересувани за качеството, за нашето собствено квалифициране. Например, можем да научим нещо не само от икономо-политическите “класици”, а и от тези, които тъй или иначе са с нас, разбралите “правилната линия”. Карл фон Осиецки, парекселанц левият буржоазен журналист, по мое мнение, принадлежи към тази категория. През август 1925 година той пише: “Ти ме поглеждаш, питаш ме какво ти липсва. Едно сърце, и в сърцето – една душа...” /пълно издание на съчиненията, Хамбург, 1994, том III, стр.1339/

Душата в гърдите бе точно онова наранимо място, което при всичко добро и хубаво, постиганато в социално-културната област от социалистическата държава, бе наказуемо пренебрегвано. Причината за това сигурно трябва да се търси в онова вулгарно материалистическо схващане, че нищо не може да съществува дефинирано нематериалистически. Подобно, както към чудото на религията, марксистко обучените партийни и държавни ръководители се отнасяха често и към душевното, психично-духовното формиране на хората, които те трябваше да водят по пътя на социализма, който път не рядко объркваха. Това не трябва, не бива да се случва втори път.

Смяташе се, че религиозните общности и църквите разпространяват “погрешното съзнание” елементарно, опростено, което може да бъде сведено до минимум само с едно умно контрарегулиране. Оказа се, обаче, че те представляват всъщност една материална сила, която може да се превръща в пристан за възникващите душевни потребности, стремежи и желания на значителна част от населението. Част от вината на бившата управляваща партия /ГЕСП/ на ГДР за успеха на контрареволюцията в 1989 година е, че не си даде сметка, не дооцени и също не намери разрешаващ отговор на въпроса за психическата достъпност за въздействие, а също и за манипулируемостта на хората. Тук някои социалисти пречеха на собствения си успех във връзка с прогресивното икономическо световно познание, защото от гледна точка на психологията и умението за ръководство на хората те стояха почти на стъпалото на механистичната представа за света от ХІХ столетие, която им доносничеше, че душата съществува като суеверие. Но последното, което може да се очаква от един комунист-социалист нали е, че той може да бъде суеверен? Суеверие ли е, обаче, да се констатира, че човекът се състои именно не само от глава и няколко принадлежащи органи, задачата на които е да изпълняват само заповедите на главата? Нима е суеверие, че човекът трябва да се приема не само като мислещо, а и като чувстващо, копнеещо, нуждаещо се от радост, търсещо надежда и направлявано от импулси същество? Аз мисля, че не, и затова одобрявам и подкрепям формирането, насочването и култивирането на нашите подтици, желания, копнежи, предпочитания и всякакви други душевни черти с поглед към социалистическото бъдеще на човечеството. Тъй като ние не искаме капиталистическо варварство, социализмът, към който се стремим като единствена алтернатива и в който искаме да живеем, трябва да бъде излъчване и силно притегляне, което да въздейства върху всички. Както някога Ницше казваше за християните “те трябваше повече да изглеждат на спасители...”, това би следвало да важи и за комунисти и социалисти: по-твърдо уверени, по-окуражаващи, по-увличащи, по-поощряващи и приемливи. Такива трябва да бъдем със словата и делата си, за да печелим все повече приятели за избрания от нас път.

Петер Франц, теолог, сътрудник на месечното списание “Ротфукс”,бр.62, март 2003 г., стр.14
(Превод: д-р Рачо Рачев)