Родителите на Иван

Вървяха срещу мен забързани, приведени, състарени. Отиваха към гробището. Шестдесет и няколко годишни. Той – с дънки, яке и маратонки и фигура на мъж, който обича спорта. Тя – миловидна, с посребрена коса, сплетена на странична плитка и гердан от разноцветни камъни и широка гривна на ръката. Родителите на Иван. Отиваха да оставят цветя на гроба му. Не ме забелязаха. Не им се обадих. Спомних си...

Доведоха сина си за преглед преди десетина години – висок, мургав, двадесет и няколко годишен мъж. Страдаше от болестта на Бехтерев – гръбнакът му бе напълно неподвижен. След кратък поход в планината го заболели тазобедрените стави и се движеше с бастун. Докато го преглеждах, той и тя гледаха ту мен, ту него и мълчаха, за да не ме разсейват. Страданието му се отразяваше в очите им и се сменяше с притеснение, тревога, страх и мъничко надежда, когато погледнеха към мен. Казах им, че най-вероятно се касае за възпаление на тазобедрените стави и възможна травма на бедрените главички от натоварването в планината, че ще го приема в клиниката да го изясним. Тревогата в погледа им се сгъсти.

– Както решите, докторе – каза бащата.

Майката кимна с глава. Иван мълчеше.

Така се запознах със семейство А. от Пазарджик. И се започна епопеята с лечението на Иван. За съжаление се оказах прав – имаше възпаление на тазобедрените стави и смачкани бедрени главички. Насочих го към Ортопедията в Горна баня. Смениха едната става, след половин година – другата. Лекувахме го и от болестта на Бехтерев. Докато се местеше от болница в болница, тя бе неизменно с него. Той идваше да го види в празничните дни – през седмицата работеше на две места, за да покрие разходите по лечението и пребиваването в София. Приличаха ми на притеснени птици, които бдят над болното си пиле.

Иван се стабилизира, започна да се движи сам и надеждата отново заискри в очите им.

Той бе техник. Тя работеше в администрацията на театъра в Пазарджик. Той бе стегнат и строен мъж. Тя – нежна и миловидна, артистична.

Веднъж той сподели:

– Знаеш ли каква красива жена беше, докторе? Заведохме Иван на преглед, не знаехме каква е болестта му. Като излезе от кабинета на доктора, беше друг човек... И досега...

– И сега е красива – казах аз.

– Абе... – махна с ръка и замълча.

След това болестта притисна Иван, той престана да се движи, да се храни, разви хепатит, пиелонефрит, рак на пикочния мехур... Те бяха неизменно покрай него, напрегнати, тревожни, като птици, които кръжат над гнездото с болното им пиле. Надеждата отдавна бе изтляла в очите им. На мястото й тъмнееше отчаяние, мъка, болка. Все по-рядко ме търсеха – други болести връхлитаха сина им, накрая престанаха да ми се обаждат.

Един ден минах покрай дома им и видях некролога на Иван, залепен на входната врата на блока...

Срещнах го преди година – както преди с яке, дънки и маратонки, само малко по-изгърбен. Видимо се бе съвзел от загубата.

– Как сте? – попитах. Стана ми неудобно от тъпия въпрос, но трябваше да кажа нещо.

– А, добре сме – отговори той. – Иначе всеки ден сме там – кимна с глава към гробищата в края на града.

– Предполагам какво ви е. И по цял ден да стоите, и да спите на гроба му, няма да го върнете. Само държите раната отворена. Колкото по-рано се затвори, толкова по-добре. Казвам ти го като лекар и човек.

– Не можеш да не отидеш, докторе, нещо те човърка – посочи с длан гърдите си. – После не че ти олеква, но поне не те човърка. Пък и пенсионери, какво да правим по цял ден в къщи? – стисна ми ръката и отмина.