Родните опинци тръгват по море

Родните опинци тръгват по море

Причините, които отправят българина да странства по море, не се различават съществено от подтиците и при другите народи. Търговия, поклонение по светите места, политическа и икономическа емиграция, по-рядко – опознаване на далечни краища, са движещите сили, насърчили нашенеца да стъпи на корабната палуба. И днес ни е любопитно: как се е чувствал той сред люлеещата се синева? Какви впечатления са го привлекли? Какво е запомнил и впоследствие разказал на потомците си от страниците на възрожденската ни периодика... И т.н.

Във вестник “Македония” Петко Славейков-Медникаров с пътеписа си от Цариград до Варна увлекателно отговаря на тези въпроси. Текстът не е озаглавен, а сам авторът го датира от 21 март 1868 г. Две са основните теми в него: разказ за кораба в лошо време и разказ за пасажерите-бедняци. “Непресяквано валящийт дъжд, и не утихно дующийт вятър мя държаха под затвор в камарата, която от злочестината на болезненното състояние на джоба ми не беше ни вторий клас ни първий, но от класът на кораберните стаи, дето между четирнадесет легла в една от четирнадесет педеи ниска и тясна стая, петнадесетий аз в сред димъ-т на тютюня и смрадът, на дъховете и нечистотата и шеметъ-т от плакнътието на корабъ-т правяха своите токо кажи без связни и безтълковни размишления, които ся мержеяха не ясно в замаянийт ми мозък като не ясно ся представяха на замрачелите ми очи предметите в тъмната стая в която ся намирах”.

Можем да твърдим, че поднесеният пасаж е само основа за истинската градация на разказа, който страдалецът Медникаров бърза да сподели. Чест му прави, че в описанието на случилото се той не е изпуснал орисията на себеподобните си и в никакъв случай не се разграничава от тях. И в цялата нерада обстановка пак той, поетът, долавя могъществото на стихията, за да остави на читателите образът й за години и десетилетия в бъдеще време: “Шумът на вълмите блъскани дървените но твърдите ребра на пароплувното ни корито, плескът на дъждът, бучението на вятъра правяха дива една гармония от грозната музика на разяренната природа, музика която колкото нощ-та напредуваше, толкоз и тя по-гръмогласна биваше. И аз ща не ща слушах я и ся ужасавах /за да не кажа наслаждавах ся/ две нощи наред, в които сънят неумолимо бягаше от отегналите ми за него очи. Бях принуден да дремя а да не заспивам, но в просъница час по час като ся уничах около си на очите стаята в която ся намервах ми ся представяше ту като вертеп разбойнически с онуй мъждиво кандило и 13-те четирнадесет мрачни, черни, прибледняли и нечисти фигури, ту като едно от подземните онези жилища толкоз грозно измисленните от изобретателната фантазия на някои калугери за стреднувание на грешниците. Да ли ще би в адъ по-жестоко от тука, ся питах аз измъчван от задуха, димъ, смрадъ, теснота, и още нещо подобно на червени. Но при излязванието ми на вън първийт поглед на тези които още по-бедни от мене оставаха изложени на дъждът и на студенийт вятър измокрени и под мишци стояха свити на кълбо, скостени от студъ, без да мръднат освен зъбите им които чутом дрънкаха, даде ми да разумея че състоянието на тези които бяха извън мойт ад беше по-несносно и че аз трябаше да оценявам по-добре несносното си прибежище. Несносно наистина но не вечно, защото скоро му видях крайт... Намусеното небе ся по разведри, дъждът посякна, вятрът потихна, намръщеното чело на своенравната черноморска пачина ся позаравни, зашаваха кораберите, задими ся пароходното димилище, затътнаха котлите, зацапаха перките на колелата и пароходът при вечер ни понесе към Варна дето ся извезохми...”

Този безхитростен разказ носи в себе си и природното описание, и елементи на психологизацията, адресирана до образа на скитника така, както във времето той ще бъде допълван в творбите на българските писатели зад граница: Страшимир Кринчев, Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Александър Карпаров, Тодор Ценков и редица други. Докато тук, с изживяното от Цариград до Варна сред бурната стихия, Медникаров очертава, без непременно да е търсил подобен ефект, критериите за създаването на стойностен български “морски” пътепис от позициите на страдалец. Те са реализъм, достоверност, пряк досег до описваното, усет за важността на “случайния” в разказа детайл, индиректно провокиране на читателския интерес и, разбира се – поднасяне на материята с разбираем за съвременника език. А в случая с неговата творба – с много трагизъм и изпитание на волята.

Защото, ако ни е позволено, ще употребим и несъществуващото понятие за смешен трагизъм. Него е родило морето по страниците на вестник “Турция” от юни 1871 г. в неподписаното заглавие “Писмо от Божи-Гроб”. Какво ни спомнят стародавните кандидати за хаджии? “И току чтом хванахме да следваме пътешествието си, ето ненадейно ся появява отпреде ни една силна буря, една силна фортуна, коя ни принуди да изгубим веселието си завчас, и да са замислим что ще стане с животът ни. Морските вълми като ся издвигаха ту от едната, ту от другата страни, та удряха вапора, правяха го да ся колебае от мястото му; ковертата, на която бях и аз ся попълни с вода; ми всички са измокрихме, и като бедствувахме да изгубим живота си, всички единогласно са моляхме Богу, и викахме на капетана за помощ! По повеление следователно на капетана, ми всички от кувертата слязохме в хамбаря, гдето като имаше няколко бурета с зейтин, от силното люлеяние и удряние с едно о друго, случи да са счупи едно от тях, и зейтинът ся изля под краката ни, така что-то до преставание на бурята, ми вси киснахме в него, и едвам сполучихми да излезем на Александра”. Но, всяко зло за добро. Защото киснатите в мазната течност, съвсем безплатно, цървули, еминии и калеври са добили допълнителна здравина и устойчивост – нещо като бонус за собствениците. И нищо чудно потомците им да ги обуват и днес, по особено тържествени случаи.

Известно е, че българинът не обича да хвърля пари нахалост. Така е и с неговите митарства по корабите. Сега действието се пренася на реката Дунав, а анонимен дописник на вестник „Македония” се жалва в далечната 1869 г. от турското параходно дружество, споделяйки: “Вапорите са останали за оплакване от нечистота; всичките камари и коверти са заприличали на кравешки яхъри; станциити са също за немарени, защото инспектори са много та един каквото направи друг го разваля и камарите смърдят от нечистотии, защото там си пекат пътницити, пастърма пр. и пр. Ако попитами за причинити на тия не добростойности, незнаем ако трябва да ся покаже друго немарение или раскошно следствие, освен на управлението на вапорити, въверено на един пашя, който невнимава на това и по него лесно може разсъди человек за всичкото управление на дружеството, защото, както го казват сами, рибата миришала от главата си”. Причината за нередностите русенският автор вижда в прекаленото чиновническо присъствие на люде от разни страни и народи, които всъщност нехаят за просперитета на отоманското дружество и намеква, че трябва да бъдат заменени от българи. Контекстът е ясен – местното население, допуснато до корабния поминък, ще получи и престиж сред сънародниците си, и пред официалните власти. Като, разбира се, ще се справи много по-добре от пришълците с поверените му длъжности, дори сега малко неясни за тях в професионален смисъл...

Две години по-късно “Турция” се присъединява към негативното мнение на пътниците за споменатото дружество и за безхаберието по неговите кораби, успешно конкурирани от съдовете на немски и австро-унгарски дружества: “На турскити параходи по Дунав няма еще оная редовност и онова внимание към гостите които трябва да владеят там. Между началници и подчинени има ахпаплък, нъ няма онова дълбоко съзнание на дълга. Равенството са разбира твърде на широко и са обръща на неподчиненност. От най голямий до най малкий са събират наедно и прекарват времето в приказки. После, когато са покаже нуждата, започеват са викове и чести помянувания на майки и сестри, като че помага това в стеснението. Камарите са държат нечисто и неприбрано, защото сички тичят вътре. Леглото на кафеджиите и слугите е в камарите; най напред си лягат тези господиновци, че посля гостите, ако има място, разбира са. От нямание на контрол камарите са пълнят и с таквизи гости, които имат право само за кувертата. Сяки може да са курдиса в камарата и да пие, пее и безчинствова...”

И още: “Втората камара е мръсна до няма-къде. Тя е свърталище на матросите и приемник на техните нечистоти. Ако и да си имат особенни стаички, матросити тичат за сичко в камарата: там ядат своя чесън, там спят на широко, там играят карти, там плюят, и сичко това вършат без най-малко внимание към пътниците. Зарад сичко това пътниците избягват турските параходи и тичат към австрийските. Да си даваме парите на чуждоземните компании и тогава, когато искаме да преминем от един турский град в други пак турски и през няколко часа надалеч, това на дали е до там препоръчително за нас. Аз съм правил своити пътувания по Дунав с турскити параходи; нъ, съзнавам са, за това ми е било потребно хамалско търпение”.

Което значи, че и на море, и по голямата гранична река, българинът е носил своето самочувствие, оправдани претенции и изисквания да бъде третиран като човек с възможности, но не и като временен придатък към кораба. Че достойнството му и там е било също толкова значимо, както и оцеляването му в буря, както и самият му живот. И че, независимо от страховитата си мощ, синята стихия не го е плашела – постепенно, с времето, с осъзнаването на нейната важност за битието и икономическия просперитет. А тя в немалка степен е позволила будните български търговци и интелектуалци да се издигнат над закостенялото мислене и да разглеждат съвремието си с европейските критерии тогава, когато все още килийните училища са актуални. И българската принадлежност вече да не е пречка, а сериозен критерий за конкурентност и достойно сътрудничество с нейните представители в тежкия алъш-вериш. Защо се сещам сега за Вазов? “И кога му викнат “българину” бесно, той да се гордее с това име честно!” Както, впрочем, е и било...