Родът и историята в романа “Железният светилник” от Димитър Талев

Родът и историята в романа “Железният светилник” от Димитър Талев

(литературноинтерпретативно съчинение)

Романът “Железният светилник” е първият от четирилогията на Талев. Създаден е през 1952 г.; “Преспанските камбани” – 1954 г.; “Илинден” – 1955 г.; “Гласовете ви чувам” – 1956 г.

Писателят изразява позицията си по въпроси, които съдбовно засягат него и хилядите му сънародници в Пиринска Македония, където по това време българи провеждат антибългарска политика. Това е причината да се обясни вдъхновението и вътрешната сила на тези романи, които са духовно оръжие в ръцете на автора. Да защити националната ни история от посегателства и фалшификация, е дълг на Димитър Талев чрез вдъхновеното му творчество.

Романът “Железният светилник” поставя един основен проблем и това е отношението между развитието на рода и историята на народа. Той възкресява времето на Българското възраждане, когато народът ни израства духовно, когато българите се приобщават до европейските традиции. Стремежът към просвещение и борба, онова мъчително напредване в общия ход на историята, в което са вплетени човешки съдби, е основна тема на романа. Тази епична социална творба разкрива важни човешки проблеми, които в конфигурацията на времето получават своя колорит. Съдбите на героите в романа очертават пътя на общественото развитие. Героите се осъзнават като принадлежащи не само на определен род, но и на народ, на общност, която се развива, търси своята реализация чрез борба за просвещение, борба за самостоятелна българска църква, за национална и духовна свобода. Пазейки традициите на рода, Талевите герои опазват традициите на своя народ в неговата историческа борба. Героите интуитивно или съзнателно, чрез своите действия, “пишат” историята на народа си, водени от чувство за чест, достойнство и принадлежност.

Монолитният и затворен свят на българското семейство отразява сложни социални и исторически процеси. Процесът на Българското възраждане е пресъздаден чрез човешките характери. Напредничави и прогресивни в своето мислене са Стоян Глаушев и Султана, Хаджи Серафимовата унука. Те по свой начин са се противопоставили на традицията, разчупили са нейния канон и благодарение на свободолюбието и новаторството, което носят в себе си, са успели да създадат едно семейство, чието потомство, в лицето на Лазар Глаушев и Катерина, имат ценен принос в историческия духовен напредък на обществото.

Съхраняването на домашния огън, чиято основна грижа е на Султана, пазителката на дома, е основна тема в творбата. При всички превратности на времето Султана по свой начин държи близко до топлината на семейното огнище своите люде. Да живеят задружно, да не дърпа никой на своя страна, да си помагат, да живеят здрав морален живот, да пазят честта и името си на българи – това е основното, към което се стреми Султана. Нейният дом, в който тя е закрилницата, е осветен от иконата, т.е. той е приобщен към християнските ценности и добродетели. Добродушието, всеотдадеността, трудолюбието и духовната простота на Стоян й помагат тя да поддържа здрав и чист духа в семейството. За силния и властен характер на Султана говорят нейните категорични действия, при които тя провокира положителното във всеки един от своите близки.

Стоян Глаушев, който дава името на рода, стои в началото на романа и с голямата си вътрешна духовна сила е опора на многолюдното семейство. След като убива кучето на бея, той избягва от село Гранче и идва в Преспа, за да се бори за оцеляване и напредък.

Изпитанията, през които преминава, каляват характера му. Той става пълноправен член на еснафа в Преспа, създава име в града. Освободил се от несъзнателния робски живот, той извървява пътя на опознаващия своята свобода дух. С напускането на родното си село той издържа едно голямо изпитание и поема пътя, който трябва да извърви целият български народ – пътя на осъзнаването и отстояването на националното и собствено човешко достойнство.

Султана е духовно напредничав и свободен дух, който с една необикновена сила, разум и твърдост успява да постигне много в живота. Бракът й със Стоян не е просто стъпка, която разтърсва консервативните преспанци, тя нарушава обичайния ход на патриархалната традиция и преодолява схемата на обичайното. Този брак носи белега на новаторството, свободолюбието и духовната зрялост на хора, които имат лично достойнство, въпреки унизителната сила на робството.

Тази завръзка в романа е необходима, за да види читателят в нея проекцията на народностното върху рода. Многолюдното, задружно и сплотено семейство на Султана и Лазар е благодатната почва, в която израстват нови тенденции в развитието на общността. Чувството за ред, сигурност, вярност към традицията и склонност към новото у Султана е проектирано в нейното ръкоделие, което се отличава със строги прави линии, колорит. Тя не допуска грешка, няма погрешен бод. Нея я водят разумът, логиката на действията, подчинението на желанието да съхрани рода. Надарена с тънък усет за характера на човека, тя предусеща бедите и често желае да ги преодолее.

Героите на творбата, чрез своите постъпки, спомагат да се промени историята на рода. Като образ, функция на идеята за просвета и освобождение, е Климент Бенков, който се стреми да увлече народа в осъществяването на две главни мисии – издигане на просвещението и построяването на самостоятелна българска църква. Той е човекът, който ще запали у преспанци жаждата за светлината на просветата и родната вяра.

В опозиция с него се движи образът на гръцкия наместник Аврам Немтур. Климент Бенков е ограден в романа със светлинна метафорика, благодарение на което Талев изразява симпатията си към човека, който е запалил у хората желание за просвета: “Очите му горят в трескав блясък, алените платна горят по пребледнялото му лице…”

Във възрожденския патос на Климент Бенков се отразява новаторството на епохата. Страстното му желание да възкреси българското се противопоставя на духа на подчинението, малодушието, търпимостта, характерни за робската психика.

Като продължение на образа на Климент Бенков е образът на рилския монах, който олицетворява идеята за възраждането. Разказвайки за Рилския манастир, за историята на българите, за необходимостта да се изгради у тях усещане за общност, рилският монах помага за духовното израстване на Лазар Глаушев, който става последовател на делото на Климент Бенков. В тази неспокойна нощ на посещението на рилския монах Лазар Глаушев съзрява за възрожденската си мисия, която ще изпълни сред народа: “Аз ще поведа народа, аз.”

Силата на провокацията е голяма и за Султана, която счита дълга си към рода за изпълнен: “Що говори тоя калугер? Имам си своя къща, родих осем деца, пазя се от грях и от чуждия човек.”

Рилският монах внушава, че човек принадлежи не само на своя род, но и на своя народ и на историята. В проповедта на безименния герой е внушена идеята на цялата творба:
“Човек не бива и не може да живее само за себе си. Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно.”

Принадлежността към род, народ и история се свързват в едно и чрез това се определя смисълът на човешкия живот през тази епоха. В тази неспокойна нощ, в която пламъкът на железния светилник е неравен, в семейството на Глаушев сякаш се извършва чудо. Монахът се обръща и към красивата Катерина със загриженост да бъде опазена от изпитанията на времето.

Духовното начало, възкресението на свободолюбивия човек, нравственото извисяване са изразени чрез образа на Катерина. Ако любовта в библейския смисъл на думата се приема като грях, Катерина е образът на грешницата, която се противопоставя на патриархалните закони и става жертва на човешките предразсъдъци. Любовта през Възраждането се тълкува като порив на човека към красивото, съвършеното, стремеж към духовно освобождение, плътска радост. Връзката между Катерина и Рафе Клинче е изтълкувана от Султана като тежък грях, като потъпкване от патриархалните закони. Катерина се отграничава от строгия морал с буйната си жизненост, с неукротимия си смях. Тя е готова да обича естествено, чисто, красиво, подвластна на човешкия си порив. У Рафе Клинче тя открива човек, който е различен от другите.

Ако от позицията на Димитър Талев в образите на Климент Бенков и Лазар Глаушев може да се открие просветителят, то Рафе Клинче е майсторът резбар, олицетворяващ изкуството. Неговите произведения са въплъщение на порива му за красота. Светлинната метафорика съпътства не неговата личност, а изкуството, произведенията му: “Кръстът сякаш беше изплетен не от дърво, а от тънки златни и копринени нишки – така прозрачен, лек и сияен изглеждаше той в ръката на майстора.”

Майсторът резбар е чуждият човек в света на Султана, защото той е носител на порока, отклонението от чистия морал. Тя не го приема, защото в живота му няма ред, няма спазване на традицията. Той е свободният човек, който не се подчинява на нормите в обществото. Образът на резбаря е безпрецедентен в българската литература. В неговия разпален, свободен, неподвластен на законите в обществото дух се влюбва жизнерадостната и греховно красива Катерина. Животът на Катерина става жертва на предразсъдъка на Султана и на цялото общество, че с любовта си тя е извършила грехопадение. Султана поема големия риск за живота на дъщеря си и като я убива чрез билките, изживява най-голямата трагедия на майка.

Димитър Талев доказва, че Султана предприема това действие в стремежа да запази консервативните традиции, но изживява непоносима болка и страдание. Минутите, в които тя се бори за живота на детето си и се моли на бог да го спаси, са описани в романа с неповторим психологически реализъм. Султана остава вярна на времето дори с тази цена – да направи жертва Катерина.

Образът на момичето, пристъпило морала на обществото, отдало се на порива си, на изконното женско начало, е неповторим в българската литература. Този образ свети със своето присъствие в иконостаса на Рафе Клинче, човекът, който е приел духовното призвание да изработи кръста – символ на християнската вяра в новопостроения български храм.

Всеки един от героите изживява пътя на своя нравствен катарзис, на своето възраждане. Талевите герои не са безлични, те имат ярко присъствие, те са доминиращи в живота, който със своите социални характеристики чертае новата история на българите. Поетиката на творбата е завладяваща, тъй като авторът пресъздава обикновените неща от живота с необикновена сила. Сложността на българския характер е видяна през погледа на Димитър Талев и откроена в едно драматично и емблематично за историята време. Посланията на автора са за ангажираността на всеки човек в епохата, в която живее, с нейния прогрес и усъвършенстване.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.