Сам съм

Сам съм

Тихото, скрито в планината Оборище гръмна от човешки викове. Далече в гънките на Стара планина отекнаха гласовете на народните пратеници. Скараха се те; разделиха се на два лагера, готови да се нахвърлят един върху други.

Всеки миг можеше да изскочи оная искра на раздора, която ще запали насъбраното чувство на омраза и яд, за да разбие на пух и прах усилията на целия революционен комитет. Двете страни тръпнеха пред човешката буря.

И тогава излезе напред, спокоен, замислен и твърд, брациговският делегат Васил Петлешков, докторът. Той изгледа буйналите хора и сърцето му се сви от мъка. “Защо се караш? Ами ако отсега започнем кавгите, за каква свобода ще се борим – за кой народ милеем...” И въздъхна дълбоко и почувства как нахлува кръвта в слепите му очи и бие, бие до пръсване.

Тогава големите му черни очи хвърлиха огън към разбунените хора и той викна:

– Братя... Не може така. Дръжте своята сила и яд за народните душмани, за султанските слуги. За тях сме дошли тук. За тях готвим нашата кръв; тях да задушим с нея. А вий какво...

Дълго звучаха думите на брациговския пратеник всред утихналото Оборище. И когато пълната с любов реч на Петлешков завърши, настръхналите хора се погледнаха виновно и протегнаха ръце да се помирят.

Пратениците решиха – народът да въстане и с пушка и меч да прогони тираните.

Отдъхнаха си хората и спокойни и весели тръгнаха по местата си – Оборище пак опустя.

Но врагът не остави да се изпълни решението на революционния комитет; зулумите му бяха толкова нараснали, че Васил Петлешков донесе кървавото писмо в своето Брацигово много по-рано от уречения ден за въстание.

Брациговци бяха готови и се дигнаха да разкъсат петстотингодишната робия и да заживеят свободно.

Свободата изгря за тях като ясното пролетно слънце. Васил Петлешков носеше в ръцете си кървавото писмо. Брациговци видяха думите, написани с кръвта на народните душмани, и радостен трепет ги обхвана. Те почувстваха несломима сила.

Цял народ въстава. Нищо не може да го спре... И се дигнаха като един човек да съборят прогнилата Отоманска империя.

– На оръжие, братя мили! – екнаха гласовете на хората от революционния комитет и скоро селският площад се напълни с въстаналия народ. Към свечеряване дойдоха бойците от Аликочово, Козарско, Жребичко, Ясъкория, Бега, Радилово.

Дигна се беднотията, размаха застрашително стари кремъклийки пушки и криви ножове и предложи гърдите си в борбата за свобода.

Васил Петлешков гледаше въстаналия народ и радостни сълзи течаха по бузите му. Ненапразно са отишли неговите думи. Той погледна пламналите в огън очи на множеството и ударите на сърцето му се сляха с ударите на народното сърце. После мускулите на лицето му трепнаха. Спомни си той за своя баща чорбаджия и за всички останали чорбаджии – тях не виждаше всред народа; те бяха се изпокрили в къщите си и сега навярно гледат зад спуснатите пердета на прозорците и се подсмиват. “Не може с кремъклия пушка и с ръждив касапски нож да се събаря царството на султана...”

Петлешков прогони тая черна мисъл и въздъхна: “И без тях ще съмне”.

... Седем дни брациговци се биха с турските пълчища.

Старите градски гробища се превърнаха в главна позиция. Тук се събраха въстаниците и се мъчеха да погонят с кремъклийките си турския башибозук. Седем дни те не отстъпваха на бесните им атаки. Седем дни те лежаха в своите окопчета и стреляха срещу безбройния башибозук. Въздухът се пълнеше с миризмата на барут и рози. Околните височини, отрупани с трендафили, ухаеха.

Но прогнилата империя не падна; тя имаше още сили да подави в кръв въстаналите роби. Размахна тя еничарския ханджар и почна да коли непокорните роби и да гори селата им.

Ето на, в Батак е салхана. Какво ще стане с Брацигово?

Аскер вече е заградил селото и обещава да не го изгори, ако му предадат водача на въстаниците – Петлешков. Две-три гюллета свирнаха над главите на въстаниците и паднаха наблизо, като дигнаха облаци пръст. Пушките на аскера стреляха отдалеч и косяха уморените бойци. те нищо не можеха да направят с кремъклийките.

Сви се брациговската сиромашия и реши: “По-добре смърт, отколкото предателство...” Нека и техните глави паднат на дръвника, но няма да предадат своя любим учител.

Друго мислеха чорбаджиите. Скъпяха те своя живот; не струваше пукната пара животът на сиромашията. Защо им е на тях Васил Петлешков, доведеникът на чорбаджи Петлешков? Нека го вземе в ръцете си турския аскер, но да остави на мира тях и селото. Ще спасят живота си и няма кой повече да бунтува раята.

И през една страшна нощ бащата на Васил Петлешков посочи къде се крие водачът на въстаналата сиромашия.

Аскерът ликуваше. Бинбашията засука мустаци, ухили се до уши и рече:

– Дайте ми го вий мен тоя доктор, който иска царщината да събаря!

Доведоха Васил Петлешков.

Той вървеше пред ножовете на аскера с вързани отзад ръце. Стъпваше твърдо и смело гледаха умните му очи. Турските войници потръпваха от погледа на гордия човек и тихо си шепнеха:

– Гледай, гледай, какъв юнак! Приляга му да бъде главатар.

Дълго разпитваха Васил Петлешков.

Искаше турският началник да знае кой води въстаниците в цялата страна, колко души вървят подир него. Но Петлешков мълчеше. Устата му се беше затворила и нищо не казваше. Очите му гледаха гордо нахалните разпитвачи. Какво искат от него? Да стане предател, да предаде своите другари, своя народ? Да предаде хората, за чиято свобода е въстанал? Да отиде срещу народа си, срещу братята си? Никога!

Васил Петлешков не усещаше жестоките удари. Той не чувстваше никакви болки; свиваше устни и мълчеше.

– Жив го изгорете! Бавно го печете на огъня! – ревна побеснелия от яд бинбашия към еничарите и добави: – Живо! Палете огън!

Скоро пламнаха три големи огъня. Съблякоха народния водач и го вързаха на побит кол между огньовете.

Отдалече пазеха турските войници да не избяга жертвата им; така високо се дигаха пламъците. Огънят зачерви кожата на героя. Страшни мехури се дигнаха по нея. Устните му се напукаха. Потече кръв. Сърцето заби лудо, готово да изскочи през гърлото. Въздух вече не достигаше.

– Кой беше с теб на Оборище? Кой е водачът ви, казвай! – ревеше главатарят на турските войници и се въртеше далеч от страшния огън.

А Петлешков погледна с помътените си от огъня очи и пак промълви:

– Сам съм... Други няма... Аз водих, аз заповядах – друг не търсете...

После главата му клюмна върху гърдите; сърцето престана да тупти.

Когато Васил Петлешков издъхна над бедното Брацигово се понесе народният стон.