Самсон

Самсон

Занемарих пеперудената си колекция. Триумфиращите редички на бивши първи красавици, принцеси и царици от пеперуденият свят бяха преди за мен извор на дълбоко наслаждение, а сега сухите им телца ме натъжаваха...

Често си спомням за това глупаво коте Самсон... Не коте, а котарак – юноша, който с предните две лапи вече излизаше от пубертета. Живееше си той волно преволно с другите хлапаци от старата махала. Отдавна зарязани от своите родители, кварталните котараци възмъжаваха бързо, калени в школата на едно несигурно съществуване, в което напълно липсваха изнежваща домашна хигиена и редовна храна. Впрочем тази мяучеща пасмина не беше изоставена напълно на произвола на съдбата. В жълтата къща отсреща живееше съвсем сама една старица. Тя учеше котките на добри обноски. Някои съседки обаче говореха за нея, че понякога нощем се превръщала в плъх и минавала през ключалките на вратите. Но аз лично не съм я виждал. Обаче се смутих, когато веднъж тя ми каза “Аз мога всичко! Родена съм в годината на плъха. Аз съм плъх. “ И след това излекува болният ми зъб с едно зелево листо. Каквото и да говореха, тя си беше най-грижовния котешки настойник и котараците го знаеха, макар че се правеха на две и половина.

По онази улица минах съвсем случайно. Старицата седеше пред къщата. Надявах се, че няма да ме познае, но тя каза:

– Тъкмо навреме идваш! Сега ще ти дам едно коте!

Не бях подготвен. Казах, че може би друг път.

– Не може друг път. Много ще порасне.

Чудех се какво да правя.

– Къде живееш сега?

– В малък апартамент на десетия етаж.

Това не и хареса:

– Няма да е добре там!

И аз мислех така, но тя каза:

– Ще дойда и ще огледам мястото.

– Трудно ще свикне! – бях много загрижен. Но тя отсече:

– Ще свикне, аз никога не ги глезя. Но първо да видя и тогава ще реша... Сега ще го повикам.

Наоколо не се виждаше жива душа. Ни котешка, ни никаква. Тя извади от джоба си една свирка. Обикновена саморъчка от папур. Лекичко подсвирна и в същият миг отсреща се показа едно слабичко котараче. Тръгна към нас, без да бърза.

– Този е. Много е умен. Не искам да остане с другите. Ще го развалят...Обича консерва от копърка.

– Как се казва?

– Самсон.

В колата мълчаха, а в апартамента и двамата бяха спечелени напълно и окончателно от пеперудената ми колекция, която им показах още в първия смущаващ миг, когато не знаех какво да правя и да говоря.

Останалото беше лесно: докато Самсон опознаваше новото си жилище, аз приготвих сандъчето с пясък. Тя вече можеше да си тръгне. Каза му, че го оставя в добри ръце... Така си беше!

Самсон се държеше, все едно че нищо не е станало. Дори не събори кактусите ми. Нощта настъпи бавно. Беше ми леко и хубаво. Пуснах си “Йоханес пасион” и неусетно съм заспал. После внезапно се събудих. До мен спеше Самсон. Не! Това беше против принципите ми! Отворих балконската врата и му казах, че съм свикнал да спя сам. Той ме погледна и изфуча навън. Докато разбера какво става, Самсон беше вече на балкона на съседите. Крехкият силует на моето коте сомнамбулно се люлееше над десететажната бездна, а зад него бяха плътно затворените врати и прозорци на мълчаливите ми съседи, които заспиваха рано, за да подновят призори безнадеждните си, влудяващи опити да създадат потомство. Осъзнал безизходицата си, Самсон започна да вие. Отчаяният му вопъл процепи квартала. А аз си заскубах косите. След малко блокът щеше да се събуди. Нервите на мълчаливият ми съсед нямаше да издържат и той щеше да излезе на балкона, за да запсува най-атавистично срещу пълната луна, с нейното лице на глуповата многодетка...

– Самсоне – увещавах го аз. – Върни се! Ела при мен, Самсоне! – но той продължаваше да пищи, ужасен от мазохизма на един свят, който тъпо похъркваше, увиснал над железобетонната пропаст. Самсон плачеше за своята улица, където никой не можеше да му отнеме правото на избор измежду лова на мишки, хъшлашки гонки и първите сладостни фройдистки сънища. Той плачеше и за своята старица, образът на която се пазеше в една малка като най-мъничка звездичка част от самсоновото мозъче.

– Върни се, Самсоне, върни се, глупако!

Самсон се носеше като полудял по парапетите на балконите и ревеше с пълно гърло. Започнаха да светват лампи. След малко щяха да повикат полиция, бърза помощ и пожарната. Последната идваше на мига, па макар и с празни цистерни.

– Самсоне, върни се! Ще те убия, ако не се върнеш! – виех и аз. Но знаех, че вече нищо не може да се направи. Знаех го!

И тогава нещо тупна до мен и изчезна навън. Плъх! Сигурен съм, че беше плъх! Един плъх, който тичаше по парапетите до Самсон, стигна до него, спря, погледна го и се обърна кръгом. След миг двамата препускаха към мен. Сякаш сънувах техните сенки, гонещи се на лунна светлина. Влетяха в стаята, а аз веднага затворих вратата. Озърнах се, но освен треперещият Самсон, в стаята нямаше никой. Само една опашчица шавна и изчезна в ключалката.

Угасих. Стояхме тихо и не мърдахме. Когато всичко отново заспа, включително и онези съседи, взех Самсон и слязохме до колата. Седалката още пазеше сухата миризма на старицата. Самсон се сгуши на същото място и не помръдна, докато не стигнахме улицата. Отворих вратата и той изчезна в утрото, без да каже довиждане.

----------------

Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.

----------------