“Сънят на любовта” от Емануил Попдимитров – духовен пир за двама

„Сънят на любовта“ от Емануил Попдимитров – духовен пир за двама

Представянето на човека и твореца Емануил Попдимитров е твърде сложна задача както по отношение на пътищата на живота му, така и поради големия обем и жанрова многопосочност на творческия му диапазон. Роден в с. Груинци, Босилеградско – Кралство Сърбия, през 1885 г., той се самоопределя като българин и активно се включва в защита на българското малцинство, дори оглавява Върховния комитет за бежанците и участва като негов официален представител в редица международни форуми. За кратко (1906 ) е студент в Софийския университет, специалност философия, след това изучава литература в Монпелие, Франция (1907 г.), завършва философия и литература в Швейцария (1912 г.), участва в Първата световна война като преводач на Южния Солунски фронт, учителства в Лом, Хасково, Казанлък, Кюстендил, а от 1923 до смъртта си през 1943 г. е частен доцент в Катедрата по сравнително литературознание в Софийския университет. Като творец се изявява в сферата на поезията, белетристиката, драматургията, хумора, пише произведения за деца, автор е на много статии и студии с научни изследвания, литературна критика, полиглот е – превежда от сръбски, френски, немски, италиански, руски, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински и др. езици. В периода 1931 – 1938 г. събраните му съчинения излизат в 15 тома.

Многообхватното му творчество обаче не може да бъде причислено към изчистените форми на едно от характерните за 20-те и 30-те години на ХХ век литературни направления, защото съчетават в своя художествен свят елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма. Затова и оценките на литературните критици са разнопосочни, понякога дори противоположни. Според Владимир Василев „Емануил Попдимитров е твърде много обладан от външния свят, за да се определя неговата поезия с формулите на символизма. Ако символизмът е оттласкване на поета от реалността и включване в света на вътрешното Аз, в мистериите на душата – у Емануил Попдимитров е обратно: поезията му се откроява с широки жизнени планове. Нещата у него не са символи на една друга действителност – те запазват земната си същност и значения, като само се разширяват и отливат във формите на най-щедро въображение и осеяват с поетически нимб.“ (Владимир Василев, предговор към стихосбирката „Купол, избрани стихотворения“, С., 1943 г.). Съвсем различна е позицията на Светлозар Игов: „Необходимата реинтеграция на традицията показва, че един внимателен подбор на най-доброто от лирическото му творчество го потвърждава като едно от представителните имена на българския символизъм от първите три десетилетия на ХХ век.“ (Светлозар Игов, „Блян и благослов – лириката на Емануил Попдимитров“, послеслов към няколко издания на „Сънят на любовта“).

Първите му публикации още като юноша и студент в СУ – „Кърваво писмо“, „Венец“, „Неизбежност“, „Бури“ и още десетина стихотворения – са в сп. „Художник“ и излизат в периода 1904 – 1907 г. През 1912 г. издава стихосбирката си „Сънят на любовта“, която носи белезите на символизма, но и ни напомня Пенчо-Славейковите „Блянове“ (1898) и „Сън за щастие“ (1906), Яворовите „Безсъници“ (1907), както и някои стихотворения на Христо Ясенов („Пролетна камбана“, „Изелина“, „Маргарита“ и др.).

Заглавието на стихосбирката е знаково и събужда много асоциации. Сънят е особен психологически феномен, който съживява и съчетава заредени с чувства образи, заимствани от действителността, но изведени в пространството на безсъзнателното. Смисълът, съдържанието му може да бъде разбрано само върху основата на субективните значения на тези образи като символи. Според Карл Густав Юнг символът е израз на онова, което е предусетено, но все още неразпознато, неизвестно и има мистичен или трансцедентен характер. Любовта е движещата сила на живота, чрез контакта с другия, в хода на преодоляването на междуличностните противоречия, тя дава най-голяма възможност за себеосъществяване. Тя е взаимно щедро себеотдаване, което активизира най-искрените, най-положителните морални, психологически, етични и интелектуални качества на човека. Съчетаването на двете представи в заглавието на стихосбирката „Сънят на любовта“, отвежда въображението в един несъществуващ свят на архетипове, мистичен, илюзорен, който обаче е неистово желан. Според Гастон Башлар поетическото въображение е своеобразно хранилище на пра-символи, което се разкрива пред нас по време на сън или в моменти на озарение, като определяща е атмосферата на бленуването, а не атмосферата на реалността (Гастон Башлар, „Поетика на пространството“, Народна култура, 1988 г.).

Книгата „Сънят на любовта“ съдържа 30 стихотворения, разпределени в два цикъла: „Сънят на любовта“ (19) и „Женски портрети“ (11), като ключово за целия сборник е първото стихотворение, озаглавено „Сън“. Текстът му съдържа елемент на сюжетност – в храма лирическият говорител е паднал на колене пред видението на жената, държаща цвете в ръцете си. Сцената е ситуирана в сърцето на храма – пред неговия олтар, аксиологиран чрез символиката на златото и мрамора. Олтарът, като микрокосмос и катализатор на свещеното, е знак за пречистването и освещаването на някакво същество, на извършване на свещенодействие спрямо него, подготвящо неговата инициация:

СЪН

Пред олтара, посред храма
Ти държеше цвет и пъпки,
И бе златно и бе мрамор
Под свещените ти стъпки.

Пред олтара, посред храма
Аз бях паднал на колене,
И бе злато, и бе мрамор
И под мене, и над мене.
..............................
И желаех да целуна
Аз ръка ти белоснежна,
И челото бледолунно,
И устата – роза нежна.

„Мили, шепнеше над мене,
Не докосвай ми ръцете,
Аз съм сянка – призрак неин,
А духът й – това цвете.“
Правописът и пунктуацията са съобразени с оригинала.

Образът на жената не е реално съществуващ в пространството на храма, тя е „сянка“, „призрак“, архетип на жена от миналото на лирическия говорител, който я обожествява чрез символиката на бялото: „цвете бяло“, „бледно чело“, „ръка белоснежна“, „чело бледолунно“. В древното си значение бялото е цветът на инициацията, на приобщаването към благодатта на преобразяването, то едновременно заслепява и пробужда разума, за да го надхвърли в акта на теофанията (богоявлението). На фона на плътно положения бял цвят е достатъчен единичният щрих на „устата – нежна роза“, за да придобие образът на любимата цялостност на нейното съвършенство, а видението й да бъде възприето като мандала – завършен кръг на мистичния център. Извиканият образ в паметта и въображението на лирическия говорител, макар и само в един илюзорен, мистичен бленуван свят, намира своя дом в образа на шатър:

ШАТЪР

Мир под тихия покров
и прегръщане невинно!
Пир за двама: хляб и вино –
хляб е моята любов,
виното е грозд – сълза
от душата ми лоза...

Съдържанието на този кратък текст е неимоверно разширено чрез натрупаните в него образи-символи. В Евхаристията хлябът е духовна храна на безсмъртието, на познанието и инициацията, а лозата – райското дърво на живота. Именно тук, под лозата, двамата влюбени си устройват духовен пир, „пир за двама“ с хляб и вино, и под шатъра на небето – техен дом – се прегръщат „невинно“. Любимата е видяна като въплъщение на образа на Девата – светлина, която разкрива на своя избраник онази духовна форма, която в него е Новият Човек. Именно тя, Девата невинна, ще бъде негов пътеводител, за да го издигне към висините.

В три от стихотворенията в първия цикъл – „Тристан“, „Водни лилии“ и „Апостоли“ – образът на жената е идентифициран с лилията. Алегоричното значение на този образ присъства в творчеството на всички европейски поети-символисти. Поради белия си цвят, лилията е знак за чистота, невинност и девственост. В „Цветята“ на Стефан Маларме обаче тя носи и представи за опиянение на разума и сетивата, а в незавършената му поема „Иродиада“ образът на лилията, съчетан със символиката на водата и луната, се превръща във въплъщение на бурната любов, на сексуалното влечение:

Стоя унесена в изгнание и вяла
като пред водоскок, приветстващ ме с възхвала,
а лилиите в мене, дето с влюбен взор
руините печални следят и без простор
увяхват сред мечти – те лъвовете смели
пропъждат леността от мойта роба, спрели
в нозете ми, способни морето да смирят.
Стефан Маларме, „Иродиада“, превод – Кирил Кадийски

Стихотворението „Тристан“ на Емануил Попдимитров интерпретира ирландската романтична легенда за трагичната любов на двама влюбени. Тристан означава „буен вятър“, смел, див, но и тъжен, роден от тъгата по древната богиня Изолда. Името Тристан се споменава в около 70 произведения, създадени между XII и XIV век. Това, което прави уникална легендата за Тристан и Изолда, е радикалното й противопоставяне на естественото духовно привличане в любовта. При двамата герои тя е резултат от изпития любовен еликсир, който предопределя влечението между тях за цял живот, като в нейно име те са готови да пожертват семейството си, социалния си статус, материалното си благополучие, общественото признание. Връзката им обаче не е осветена чрез тайнството на брака и от нея няма ново поколение. Жизнената им драма преминава през много изпитания, но, преодолявайки ги, завършва по подобие на връзката Ромео – Жулиета: истински, пълноценно и заедно могат да бъдат единствено в смъртта. Легендата придобива различни интерпретации в пресъздадените върху сюжета й нови художествени произведения. В стихотворението на Емануил Попдимитров връзката между двамата влюбени е представена като обречена още в първия стих:

ТРИСТАН

В любов безнадеждна и ледна
сърцето ми тъмно пламти.
В Ирландия лилия бледна
над ледни ливади цъфти.

По лилия – бледна жена –
сърцето ми тъмно тъгува,
а кораб под черни платна
към светла Ирландия плува.

По лилия – нежна жена –
сърцето ми тъмно тъгува,
но кораба с бели платна
към мене заветен не плува.

Там черни се веят, огромни
крилата на Смърт истукан.
Любовни победи не помни
Изолда... Горко ти, Тристан!

Стихотворението не само започва и завършва с представата за смъртта и мрака, но и масирано натрупва черния цвят като контрастен на лилията – жена: „сърцето тъмно пламти... тъмно тъгува“, редуванията в контраста бяло – черно на платната на кораба, персонификацията на Смъртта чрез изписването й с главна буква и превръщането й в истукан (идол, божество), което стои над всички и всичко, налага окончателно тезата за невъзможното сбъдване на тази любов в реалните измерения на битието.

В стихотворението „Водни лилии“ образът на лилията обединява двамата влюбени и създава от тях своеобразна общност чрез изместването на Аза – жена от обобщаващото Ний: „ний чезнем тихо под вълни в забрава“, „ний търсим долу, ден и нощ очи“, „с ръце си – мраморни богини – държим тук лампи сребърни“, а над двамата (снежни и нежни) „водни лилии цъфтят, ...шептят, ...мълвят“. Стихотворението напомня „Сенки“ на Пейо Яворов – докосването, сливането е невъзможно, защото страстите спят в „златни урни“ и независимо от това дали двамата вървят по „мъх зелен“ или „сред сребърни градини“, крайният резултат е един и същ – „напразно дирим...“.

Съвсем различна е интерпретацията на образа на лилията в стихотворението „Апостоли“, дори заглавието е изненадващо за общата тематична насоченост на книгата. Обичайно с думата „апостоли“ се назовават 12-те ученици на Иисус Христос, които след смъртта и възкресението му трябва да продължат неговата мисия сред хората за разпространяването на идеята за царството Божие. В това стихотворение, може би заради спецификата на апостолската мисия, най-осезаемо се усеща характерния за поезията на Попдимитров екзотизъм, за който говори и Светлозар Игов – изобразяването на герои, събития и пейзажи, свързани с екзотични, непопулярни, необичайни страни. Апостолите вървят „по пясъци в пустинята“, по „път, обрасъл с тръне“, по „път – жарава огнена“, и са надарени със способността да вършат чудеса. Техните „жезли“ се превъплъщават в „лилии“, лилиите – по някакъв даден свише знак, се превръщат в „пламък“, който във финала на стихотворението става „меч“. Надрастването на любовта, като интим на индивида, в името на някаква по-висша кауза или идея, свързана с любовта към човека въобще (универсалната, изконно заложената любов на човек към човека), е бавен и труден процес, който преминава през три фази на превъплъщение, за да може „лилията“ от образ на любимата жена да се превърне в факел и меч – символ на славата:

АПОСТОЛИ

По пясъци в пустинята вървехме
и жезли ний в ръцете си държехме,
и чудо – даде ни се знак велик;
те в лилии превърнаха се в миг.

По път, обрасъл с тръне, ний вървехме,
в ръце си бели лилии държехме
и ново чудо, знак се даде нам:
превърнаха се лилиите в плам.

По път – жарава огнена – вървехме,
пламтящи факли във ръце държехме
и знак последен даде ни се веч:
там всеки факел се превърна в меч.

Стихотворенията, включени в първия цикъл на книгата, представят любовта като идеализирано, но невъзможно за пълноценно изживяване чувство в границите на земното човешко съществуване, въпреки неговата сакралност, което е подсказано още в паратекста му с образа на съня. Финалните 5 творби – „Мъгли“, „Майски дъжд“, „Венец“ (с едно чудесно визуализиране на кръга чрез огледалната композиция), „Тайна и „Адажио“ – демонстрират удивителното умение на Емануил Попдимитров да си служи с художествени природни детайли за отразяване на човешки психологически и емоционални състояния. Любимата и в тях присъства като девствено видение, като дете, пред което лирическият говорител благоговее, издигайки в култ неговата серафична чистота, а силата на мъжкия копнеж по него е поднесена имплицитно:

Дъжд в полята благодатен
секна мигом, отлете,
цвят се с цвят целува златен,
както с тебе аз, дете!
„Майски дъжд“

Пълнотата на чувството, неговата многобагреност като отношения между мъж и жена, е постижима единствено чрез езика на Космоса – музиката:

Привет! по звездите в нощта непрогледна
Не ще ми отправиш привет!
Проплаква цигулка мелодия бледна,
Мелодия мила в ответ.
„Адажио“
Правописът и пунктуацията са съобразени с оригинала.

Знаем, че колкото и определения за природата и същността на любовта да бъдат дадени, тя ще си остане енигма. Според биолозите тя е своеобразен вид жажда и глад, предизвикан от увеличеното произвеждане на хормони, под чието въздействие мозъкът секретира вещества, подобни на амфетамините. Според философите – тя е нагласа, ориентация на характера, а не само чувство, защото чувството рано или късно умира, а при нея е налице дълготрайна привързаност. Ерих Фром счита, че любовта е решение, оценка и обещание, усещане за пълнота на живота, че тя е изкуство също като живота. Библията твърди, че „любовта е търпелива, любовта е мила, не завижда, не се хвали, не се гордее...“ (Коринтяни 13), но и че „любовта е толкова силна, колкото смъртта“ (Песен на Соломон 8:6). В изкуството поезия енигматичната същност на любовта не може да бъде разкрита по друг начин, освен със средствата на символи, чиито тайнствени магични знаци въздействат върху човешкото подсъзнание, активизират въображението и предизвикват емоционални реакции, съчетаващи памет и чувство.

Представата за любовта и любимата в поетичния свят на цикъла „Женски портрети“ от „Сънят на любовта“ на Емануил Попдимитров е едновременно индивидуализирана (чрез поредицата женски имена в паратекста на творбите) и типизирана, защото всяка една от тях внася свой щрих в обобщения образ на жената. Независимо от това какво име носи и с какви асоциации се вписва в културната памет на читателя (Лаура с невъзможната любов на Франческо Петрарка към Мадона Лаура; Клеопатра, владетелката на Египет, любима на Юлий Цезар и Марк Антоний или Ема Удхаус, героинята на Джейн Остин в едноименния й роман), тя винаги е обвързана с миналото на лирическия говорител, като причините за раздялата имат различни характеристики – общо детство и различни пътища в живота след това, смърт, превърнала обекта на любовното чувство в „невеста божия“, или просто географска дистанция – „Витоша тъмна“ и „Модрите Алпи“:

ЕМА

Сънувах град от стари, стари времена,
шумят квадриги в улици гранитни
и с дълги копия, пламтящи в светлина,
вървят мъже в одежди първобитни.
И двуколесница с огромни колела –
от дъбов щит, с напречни златни шини –
лети след зли коне, повдигнали чела.
Тъй нявга – преди хиляди години –
вървяхме с тебе; надалеч градини
цъфтяха с вечни непознати дървеса,
и „ку-ку“ чуваше се тихичко гласа
на птица... Моя златен шлем държеше ти
на розов скут. Изпуснах сребърни юзди
и вгледан в тебе – годеница и дете! –
аз тихо шепнех: любиш ли ме, Ема?
Свенливо там с игла по шлема
изрязваше ти нежно Е и Е –
две букви в двете наши имена...
Сънувах град от стари, стари времена.

Сънят за този „град от стари, стари времена“ в „Ема“ придобива вида на „някакъв шумен и стар булевард“ в „Ирен“, на „цвят благороден от моето детство“ в „Ефросина“, на „тайнствен коледен сън“ в „Кристен“, на „скалите на някакъв приказен край“ в „Рибарка“, на „екстазния сън на нощта“ в „Клеопатра“. Всички лирически видения на поета са обединени от представата за безвъзвратното далечно минало и, освещавайки с благодарност всяка една от тях със светостта на спомена, с който са обогатили живота му, той ги издига на вечния пиедестал като небесни невести чрез парадокса – смъртта обезсмъртява.

Такава е любовта при Емануил Попдимитров. Тя, по думите на Васил Пундев е „спокойна, обезплътена“, тя „свързва със звездите и нейният блян излъчва свежестта на очакването или скръбта на спомените“. Тя е „топла пролетна струя, широка и непорочна...“ (Васил Пундев, „Свят на бляновете“, 1930 г.)