Сблъсък, който не желаех, но не можах да избегна

Пред първото тримесечие на 1968 година получих назначение за завеждащ Детско отделение в Ботевград. За мен това беше голямо предизвикателство, същевременно и изпитание. Районната болница в Ботевград се ползваше с името на една от най-добрите в страната сред еднородните здравни заведения. Нейната база беше нова, строена така, че да отговаря на най-съвременните изисквания за осигуряване на пространствени възможности. Организацията на работа и обзавеждането също бяха безупречни. Същевременно имаше договореност с Института за усъвършенстване и специализация на лекарите да оказва научна помощ. За тази цел ежемесечно биваше посещавана от рехабилитирани лекари от най-висок професионален ранг. Сред най-редовните посетители на детското отделение бяха проф. Братанов, доцентите Панчев и Станчев, асистентите Доспевски, Дончева и др. Те се запознаваха с работата в отделението, консултираха някои от болните деца, понякога минаваха изцяло визитация с местните лекари и медицинските сестри. Запознаваха главния лекар д-р Василев с наличните или нововъзникнали проблеми, за чието решаване даваха конкретни указания и срещаха пълно разбиране и подкрепа. Изнасяха лекции на проблемна тематика.

Преди отделението да бъде поверено на мене, негов завеждащ е бил д-р Цветков. Той беше положил много усилия отделението и колективът му да бъдат на висота, на първо или след призовите места при отчитане на всевъзможните съревнования, които се провеждаха в чест на 7 април- Международния ден на здравния работник, в чест на Първи май, на Девети септември и други. Като нов за колектива, а и заемащ за първи път такава висока длъжност, бях амбициран да успея. В това отношение ми се отрази благоприятно едно случайно обстоятелство. Налагаше се да изчакам седемнадесет дни, докато бъде довършен и обзаведен апартаментът, който ми се предоставяше. През това време, по съвет на Главния лекар д-р Василев, останах да живея в кабинета на завеждащ детското отделение в стационара, който по същество беше една гарсониера. Имах възможност старателно да се запозная с протоколите от оказваната методична помощ и дадените препоръки от представителите на Окръжна болница “Д-р Рачо Ангелов” и на ИСУЛ. Реших да удържа на всяка цена постигнатото преди назначаването ми, като същевременно положа много усилия за изпълнение и на онези препоръки, които поради липса на време или други причини, моят предшественик не беше успял да осъществи. Съобразявах се и с голямото желание и амбиция на колектива да запази ведущото си място в болницата и готовността да изпълни всичко, което зависи от него. И нали беше време на много профсъюзни мероприятия, аз открих една тетрадка – дневник, на която поставих заглавие: “ Дни на проверка”. Въпреки че лично водих дневника, той беше открит за целия персонал и всеки имаше право да прави предложения, оценки и забележки. След неизбежното в началото неверие и тревога за бъдещото състояние на отделението, се забеляза, че няма застой: напротив имаше непрекъснат ръст. Колективът възвърна изцяло самочувствието си. На мен ми се гласува доверие от ръководството на болницата и бях избран за член на профкомитета, за един от докладчиците на вътреболничния лекарски колегиум, за член на редколегията на издавания в болницата вестник...

Бях доволен и аз, и съпругата ми от своята работа. От Мездра започнаха да идват родители с болни деца за преглед, които се интересуваха кога ще си бъда в Мездра, за да ме потърсят там. Колективът на Детско отделение в Мездра също проявяваше интерес и, когато си идвах, ме разпитваха, кое как е в Ботевград. Не можех да скрия удовлетворението си от новата работа.

Имах обаче и някои проблеми от семейно-битов характер. В събота или в неделя здравните работници от Ботевград отиваха на излет до курортната местност “Зелин” или отпочиваха в мотела край Правец, когато не бяха дежурни. Ние, с моята съпруга, не можехме да си позволим това удоволствие. Трябваше да си ходим в Мездра, където тъща ми се грижеше за двегодишния ни син. Майка ми беше починала, а баща ми имаше сърдечни оплаквания и ми беше трудно да го посещавам в Галиче, защото транспортните връзки бяха несигурни, а селото е далече. Петгодишната ми дъщеря ходеше на детска градина. Графикът на работа, моят и на съпругата ми, не винаги позволяваше да я водим, а за връщането й и дума не можеше да става. Живеехме в центъра на града и детето трябваше да пресича оживени улици и кръстовища, за да стигне до детската градина и да се върне оттам. Колкото и да й разяснявахме, как да се движи безопасно и въпреки, че беше послушна, ние се страхувахме от транспортно произшествие и злополука. Когато стана студено, оставяхме запалена нафтовата печка – сега ми е трудно да си представя как сме имали смелост да поемем и този риск! На шията на детето връзвахме ключа на апартамента, който беше на осмия етаж. Ами, ако го загубеше и не можеше да си отключи? Или пък ако се задуши?...

Един ден Петър Кръстев, заместник председател на ОбНС в Мездра, отговорник за здравеопазването, ме извика по телефона. Съобщи ми, че д-р Маринов е напуснал и не могат да намерят специалист, който да стане завеждащ Детско отделение. Трите ординаторки : д-р Виолета Попова, д-р Фабиана Владимирова и д-р Христина Минева са добри лекарки, но са без специалност и не могат да бъдат назначени. Уведоми ме, че ме кани да се върна в Мездра, като е получил съгласие за назначаване на жена ми в Държавното индустриално предприятие по текстил, естествено на инженерска длъжност.

– Ще си помисля – казах, – но бих се върнал само, ако Главният лекар е съгласен. Не ми се искаше да се връщам в преди съществуващата тягостна обстановка.

– Това да не те тревожи. Отдел “Народно здраве” дава съгласието си, а и Главният е... кандисал.

– Наистина съблазнително предложение – каза жена ми, но не настоя да се връщаме в Мездра. Повече от седмица не дадохме отговор дали сме съгласни да се върнем. Вечер пиехме беларгамин за успокоение и сън. Не беше лесно да напуснем Ботевград, където ни приеха с пълно доверие, както се казва “с отворени обятия”. Имахме прекрасни условия за работа, възможности за израстване в професията, зачитане и уважение. Още няколко пъти ми се обажда Петър Кръстев и ние решихме – ще се върнем. В Ботевград разбраха проблемите ни и не ни спряха.

Давах си сметка за трудностите, които ме очакват поради лошата база и неудачи в организацията. Вярвах, че ще се справя, въпреки че не знаех дали ще получа помощ от Главния лекар. Надявах се поне да не ми пречи. Един от неотложните проблеми беше осигуряването на допълнителни стаи за карантинно – изолационен сектор, какъвто тук нямаше, а това беше предпоставка за чести вътреболнични инфекции. Добре все пак, че Главният лекар се съгласи да изпълни в различни периоди предписанията, които даваше ХЕИ: да се заделят за карантинен сектор І-ва, ІІ-ра и ІІІ-та стаи от Вътрешно отделение, а по-късно още две стаи, освободени от вътреболничната аптека, намираща се на същия етаж. През третия етап ни се отпуснаха стаите на бившето Уши-нос-гърлено отделение, което беше на етажа на Хирургическо отделение, но извън неговия стационар. Това отделение имаше претенции за стаите на УНГ и неговият персонал често затваряше вратите към стаите на бившето УНГ като се мъчеше да не ни допусне до тях. Пререканията между персонала на Детско и Хирургическо отделения бяха неизбежни. Главният лекар можеше да забрани да ни се пречи, тъй като стаите бяха предоставени на нас, но не предприе нищо в това отношение. Още по-належаща беше неговата помощ, когато за карантинен сектор ни отпуснаха три стаи от първия етаж, където преди беше поликлиниката, която сега се помещаваше в нова сграда. От Хирургическо отделение не можеха, или по право не искаха, да разберат, че дали ще има деца на всички легла в карантинния сектор, това зависи от наличните заболявания и само ние сме компетентни да вземем решение. Почти не минаваше ден, без конфликти с лекарите от това отделение, които на своя глава и съвсем безотговорно приемаха техни болни в тези стаи под претекст, че леглата ни са свободни. Беше странно лекар, който и да е той, да не може да разбере, че при дете с неизяснено температурно състояние, със стафилококова болест, с диария и пр. в същата стая не може да се приеме друго, ако няма подобни признаци, защото може да се зарази. Неминуемо в това време оставяхме леглото свободно. Главният лекар можеше да преустанови самоуправството, като забрани на хирурзите да приемат болни в чуждото отделение, и то в карантинно-изолационен сектор! Но той си траеше. Кой знае докога щеше да продължи това безобразие, ако д-р Георги Каменов не бе направил гаф, който ме принуди да го заплаша с МВР. Ето как стана това:

Той приема в стая на карантинния ни сектор млад мъж с нараняване на едната му ръка. Нараняването не е кой знае какво, но го приема “за удобство при превързването му, тъй като превързочната отстои на два километра от града”. В същото време имахме в тази стая майка с бебе, чието заболяване не беше изяснено. Не стига това, ами болният с лекото нараняване започнал да се хвали, че му е излязъл късметът като го приели в стаята на “едно булче, ама булче – един път!” На “булчето” пък подмятал да не се безпокои за през нощта, нали той е при нея. Колкото за ръката му – да не бере грижа, тя няма да му пречи... Като разбрал за тази “гавра” с жена му, съпругът дойде да ми търси сметка и ме предупреди, че ако не изгоня нахалника, той, или сам ще се справи с него, или ще вземе жена си и детето си “още на часа”. Ако се случи нещо – аз да му мисля! Не можете да си представите колко много се възмутих! Заминах веднага за болницата. Настоях колегата да нареди извеждането на пациента от стаята на майката с бебето. Той отказа. Тогава го предупредих, че ще изчакам половин час и, ако не изпълни искането ми, ще потърся съдействието на МВР, а навън чака и съпругът на жената с детето.

След половин час болният се беше “омел” от стаята на карантинния сектор.

Така “потръгна” работата ми с Главния лекар, когото на времето бях дръзнал да критикувам. Но това все пак се понасяше. Не знаех, че съм пред неизбежен сблъсък с него, колкото и да не желаех това.

Когато поех да завеждам Детско отделение в Мездра, осигуреността със среден медицински персонал беше едва 60%. Със сетни усилия се съставяше денонощен график. А случеше ли се, което беше неизбежно, някоя медицинска сестра да отсъства било по болест, в отпуск и пр. – не бяхме в състояние да направим график, защото не можеше да бъде осигурена с медицинска сестра всяка от трите смени. Особено бяхме затруднени след разкриване на карантинно-изолационния сектор и през сезона на годишните отпуски. Често поставях въпроса за допълнително откриване на нови места за медицински сестри. Не срещах разбиране: Главният лекар ме обвиняваше в “потребителски” подход, исканията ми обявяваше за неуместни, за “заяждане”. Все едно да откажат на човека храна и облекло под претекст, че това е “потребителство”.

На окръжно съвещание по детското здравеопазване, в присъствието на д-р Христов, началник на отдел “Народно здраве” и представител на ОК на БКП, изложих мотивите за “потребителското” си искане за кой ли вече път. За моя голяма изненада и радост срещнах разбиране. Д-р Христов каза:

– Цонков, от утре имаш две медицински сестри. Нека Главният лекар дойде да уредим документално въпроса.

– Щял да даде – измънка Главният лекар. – Добре, нека даде и отиде. На другия ден каза, че имам още една длъжност.

– Но д-р Христов обеща пред съвещанието твърдо две?

– Остави го ти Христов. Не слушай, какво приказва.

Беше време, когато Главният лекар – интернист и кардиолог, от няколко години правеше всичко възможно за строителството, обзавеждането и разкриването на “Сърдечно отделение”. По общо впечатление, почти всички нови средства и длъжности отправяше за там. Целта му беше да стане завеждащ на новото отделение, а после то да прерасне в самостоятелна болница.

– В това няма нищо лошо – коментираха колеги, – но защо трябва да е за сметка на другите отделения, за сметка на цялата болница?

– Стигнахме до просешка тояга – подхвърляше друг.

Обадих се на д-р Христов да му благодаря за отпуснатата ми една длъжност за медицинска сестра и да го попитам, защо трябваше да ми обещава две.

– Дадох две – каза д-р Христов очуден.

– Но Главният лекар каза, че е една?

– Я му кажи да си ти даде длъжността, да се не занася – поръча д-р Христов. Отново отидох при Главния лекар, но нямаше резултат. Може би, иска ми се или не, пак да изляза с някоя публикация? – споделих пред журналиста Анчо Анчев, редактор на в-к “Искърска комуна”, един много честен, коректен и справедлив човек.

– Ще го критикуваш, ще го ядосаш още повече и какво – нищо – каза Анчо Анчев и ме попита, как бих погледнал на една идея: да изпратя докладна записка до отдел “Народно здраве” и копие до ОК на БКП. Идеята ми хареса и аз пристъпих към осъществяването й.

– Идвам по проверка на изнесеното в докладната записка на д-р Цонков във връзка с отпуснатата, но не дадена втора длъжност за медицинска сестра – каза д-р Ганчев, инспектор към “Народно здраве”.

– Още като се върна трябва да уведомя Началника, а и ОК на БКП – добави той. Главният лекар “не мръдна”, не шавна и на следващия ден и втората сестринска длъжност беше към Детско отделение.

Стараех се да се държа коректно към Главния лекар, но бях внимателен и бдителен. Не мислех, че току-така ще ми се размине. Не можех да се примиря с ощетяването на детското отделение. Колкото длъжности отпускаха на болницата, той се разпореждаше да осигури в максимална степен новоразкритото “сърдечно” отделение. Бях си извоювал двете длъжности и не можех да допусна да ми ги вземе.

Бях председател на профкомитета, така да се каже един от членовете на “колективното” ръководство; другият член беше секретарката на Първичната партийна организация Ваца Цекова. Представяте ли си какво колективно ръководство бяхме.? Ръководеше, по-право командваше Главният лекар. Предполагам, че и другаде е било горе-долу същото.

Един ден фелдшерът Христо Вълков, с когото бяхме се сприятелили доста, докато работехме заедно на участък, ме спря:

– Правиш какво струваш, все ще ядосаш началството – каза.

– Какво имаш предвид?

– Това с докладната записка.

– Нима можех да постъпя другояче?

– Не си могъл. Но да ти кажа какво става по-нататък.

Христо ми разказа, че Главният лекар обикаля приближените до него и ги подготвя да се изкажат на предстоящото годишно-отчетно-изборно събрание на профорганизацията против мене, че съм конфликтен, нарушавам микроклимата, за да не бъда избран отново в профкомитета, още по-малко пак за негов председател.

– Идва и при мен – каза Христо. – Увещава ме, че все мога да измисля нещо за теб, нали сме работили заедно, щели да ми повярват. Отговорих му: без мен. Не остана доволен. Аз не съм от тези, дето си плюят на сурата, на черното да викат бяло, а на бялото – черно.

– Не се притеснявам, че могат да не ме изберат в профкомитета. Не съм търсил постове и не търся – споделих съвсем откровено с Христо.

– Това е така. Но ти не се бой. Говорих с Горан Трифонов, директорът на Бирената фабрика. Гой е в бюрото на ОК на БКП, думата му се чува. Знаеш ли какво ми каза той? “А бе и аз не обичам да ме критикуват. Но чак пък да се саморазправям с подчинените си и да ги гоня... Кажи на момчето, на теб де, да бъде спокоен.” Щял да се обади на Първия секретар, на Васил Маринов, да спре тази саморазправа с теб.

– Те и при мен идваха да ме вербуват срещу теб – каза д-р Емил Пейчев, завеждащ Хирургическо отделение. – Но ги отрязах. А бе ние лекари ли сме или какви? Нямаме ли си работа, ами ще се занимаваме с интриги и разни разправии?!

На следващия ден щеше да бъде годишното отчетно-изборно събрание на профорганизацията. Колективът вреше и кипеше. Посетиха ме здравни работници да ме предупредят за подготвения “заговор”. “Но ти не се плаши, ние сме с теб” – ме успокояваха. Не се изплаших, а и не мисля, че имаше за какво. Все пак тази ситуация ми беше неприятна. Ето и денят на събранието. Сутринта профкомитетът прие отчетния ми доклад. Изказа се задоволство, че някои социално-битови въпроси и тези за организацията на работата, по които имахме различия с Главния лекар, са поставени спокойно и уравновесено, с възможности за обективна оценка от членовете на профорганизацията. В профкомитета се изненадаха, че в проектолистата за нов профкомитет не съм вписал моето име, а според по-голямата част от колегите е трябвало, доказал съм го бил с добра работа. “Нищо – беше отговорът на някои от профкомитета. – Ще бъде предложен на самото събрание.” Не исках предварително да се знае, че аз вече съм решил да си направя отвод.

Към десет часа преди обед се обадиха от Общинския комитет на БКП да отидем на среща с Първия секретар: Главният лекар, току-що избраният за секретар на Първичната партийна организация – зъболекарят д-р Христо Найденов, неговата предшественичка, акушерката Ваца Цекова, и аз.

– Какво става в болницата? Каква е тази разправия, която готвите с д-р Цонков? – обърна се Васил Маринов, първият секретар на БКП към Главния лекар.

– Д-р Цонков не си гледа работата, ами се занимава с дописки. Пише доноси. Разстройва микроклимата – отговори административният ръководител на един дъх. попита

– Вие какво ще кажете? –Попита първият секретар Ваца Цекова и д-р Христо Найденов, но те нямаха смелостта да се противопоставят на мнението на Главния лекар.

Едва не се разплаках от чудовищното обвинение. На въпроса на Васил Маринов за моето обяснение отговорих кратко, ясно и неопровержимо:

– Груба и нагла лъжа е, че не си гледам работата. Иначе защо от отдел “Народно здраве” ме обявиха за отличник на окръга? Защо от ОК на професионалните организации ми връчиха значката “Предай своя опит и знания”? Защо ми се връчи удостоверението “Ударник за комунистически труд”? Защо по случай отчитане на съревнованието в чест на Първи май Детско отделение, което завеждам, беше обявено за първенец на болницата? Занимавал съм се с писане на дописки... Всеки има право на това. Коя моя дописка е опровергана? – Нито една. Колкото до това, че съм писал доноси... Нима докладната записка, с която си върнах отнетата ми от Главния лекар длъжност за медицинска сестра и след проверка на отдел “Народно здраве” той се видя принуден да ми я върне, е донос?

– Ясно – каза Първияг партиен секретар и се обърна към Главния лекар: – Престанете да се саморазправяте! Идете и проведете събранието си спокойно, разумно и културно! Обсъдете каквито въпроси имате, но не със заяждане и саморазправа.

Излязохме си мълчаливи. Мислено разсъждавах така: “ Не оправдавам поведението на Главния лекар, но не съм изненадан. Не се сърдя на Ваца и на д-р Найденов, че не се противопоставиха на Главния лекар. В потвърждение на моята искреност ще кажа, че по-късно имах възможност да напиша и за двамата очерци: за Ваца Цекова – публикуван в “Здравен фронт”, а за д-р Найденов в “Отечествен зов”. Те бяха много добри професионалисти и заслужаваха да бъдат посочени за пример. Но сега за събранието. По първа точка – отчета, то мина спокойно и кратко. Личеше напрежение. Може би само аз бях спокоен, поне доколкото това бе възможно. Спокойствието ми идваше от това, че бях решил да си дам отвод, ако ме предложат отново за председател на профкомитета. И второ, не мислех, че могат да ми отправят обвинения, които да не опровергая.

Не се наложи да опровергавам обвинения, защото не ми бяха отправени. На направеното предложение да бъда включен в новия профкомитет отговорих, че си правя отвод. Посочих два мотива. Първо, искам да имам повече време да се съсредоточа в работата си като педиатър и завеждащ Детско отделение; в окръга се очертаваше неблагоприятна тенденция за повишаване коефициента на детската смъртност и ние не биваше да допуснем това и при нас. И второ, защо да скривам, че с Главния лекар имаме някои недоразумения, което не би се отразило благоприятно на работата. А кой и до колко е виновен или не, това е излишно да се поставя на обсъждане в този момент. Отвод не се гласува. Главният лекар и онези, които беше “подработил” – някои от тях ми бяха известни (на един административен ръководител винаги ще се намерят “съмишленици, подмазвачи, слагачи”!) не очакваха обрат на нещата. Пък и да се нахвърлят срещу мен те не се решиха. Не знаеха какъв може да бъде моят отговор.

След събранието някои ме упрекнаха, че не е трябвало да се давам без бой. Но аз не съм желаел “да се бия”. Други споделиха, че напразно съм се изплашил – щял съм да бъда подкрепен от мнозина. Но аз никога, най-малко пък тогава, съм търсил да израствам чрез едни или други постове в обществено-политическите организации и в административната йерархия. Стремежите ми бяха колкото е възможно повече да увеличавам теоретическата и практическата си подготовка в специалността. Следвах и една вътрешна потребност – да пиша. Едно удоволствие, което заплащам твърде скъпо.