Вече бяха минали две седмици, откакто Ирина беше заминала и започнала да учи, като студентка в друга държава, но все още не се беше сприятелила с никой и се чувстваше самотна в чуждата страна.
Един неделен ден момичето излезе да се разходи. Обикновено сядаше в близкия парк, където наблюдаваше патиците в езерото, но този ден тръгна в посока, обратна на парка. Нещо магнетично я привлече към следващата пряка уличка. Щом сви по нея се озова до една къща с голяма неонова реклама над вратата си, която гласеше: “Ела да ти гледам на ръка, за да открия твоята съдба!”.
Ирина не вярваше в гледане на ръка, карти или на кафе и кристални топки, но влезе. Вътре седеше възрастна жена. Беше затворила очи, поклащайки се леко на люлеещия стол. Щом усети присъствието на момичето каза, че точно след две седмици в 18 часа ще бъде посетена от дух, с който ще се забавляват. След това жената стана, погледна към Ирина с празен поглед и излезе от стаята. Момичето постоя около пет минути, но жената не се върна и тя си тръгна развеселена. Помисли, че това са думи на една луда жена. Малко й беше странно, че говори езика й, но не отдаде голямо значение на всичко това, както й на казаното. Просто забрави за случката и продължи живота си.
Две седмици по-късно Ирина се приготвяше да излиза. Имаше среща с колеги да пият бира в една новооткрита кръчма близо до университета. Беше 18 часа, когато на вратата се позвъни. момичето не очакваше никой и озадачена отиде и отвори вратата. Каква беше изненадата й, когато на прага стоеше Мирослав – приятелят й от България. Двамата заедно бяха кандидатствали, но той не беше приет. Беше й казал, че е оставен в резервите, но тя не повярва. След заминаването й чувствата им бяха охладнели и от тогава не се бяха чували.
Младежите горещо се прегърнаха и Ирина го покани. Направи кафе и седна срещу него на масата. Пръстите на ръцете им се сплетоха и тя забрави за предстоящото излизане.
Следващите часове преминаха в смях, закачки и спомени за отминалите дни. Ирина не го попита дали е дошъл да учи, да работа или просто е дошъл, за да изгладят отношенията си. Не я интересуваше. Важното беше, че е тук до нея и тя не искаше да разваля мигът.
Както седяха прегърнати пред очите на момичето изведнъж притъмня. Усети, че започва да потъва в някаква, като слънчева бездна. Беше й приятно и топло. Когато отново отвори очи, лежеше на леглото, а слънцето весело напичаше. Ирина не си спомняше как точно се е озовала в леглото. Спомни си, че Мирослав бе дошъл, но сигурно си бе тръгнал, защото в стаята нямаше никой. На масата стояха чашите изпито кафе. В това време телефона иззвъня. Ирина грабна телефона, но вместо гласът на приятелят й се обаждаше майка й, която й съобщаваше, че Мирослав е бил кандидатствал за работа и бил одобрен. Вчера е трябвало да излети със самолета при нея, но на път за летището, около 18 часа е станала катастрофа. Бил в таксито, което е било ударено от друга кола. Загинал е на място.
Ирина скочи от леглото. Огледа още веднъж стаята. Погледът й се задържа върху празните чаши от кафе. Грабна телефона и видя снимката, която си бяха направили с Мирослав. Апаратът се изплъзна от ръцете й и издрънча на пода. С мокро от сълзи лице изхвърча от квартирата, но колкото и да обикаляше улиците, от къщата с неоновия надпис нямаше следа.