Щастие

Щастие
Разказ

Лицето на стройната, елегантно облечена Бистра Хатеева сияеше от радост. Миналия месец на шега участва в телевизионната игра “Милионерът”. Безкрайна беше изненадата й, когато спечели сума равна на две нейни заплати. Преди час осребри пощенския запис и сега вървеше по окъпаната от есенния дъжд улица към къщи и си представяше как ще купи топли чехли на майка си, на дъщеря си кукла, която се движи, маркови маратонки на сина си, на Страхил, нейният любвеобилен съпруг... беемве. Ех, той като момче щеше да подскочи, но за такъв подарък нямаше пари. А искаше да го зарадва. Желаеше близките й да запомнят този ден, ето защо ще покани гости!

Погледът на мъжа й се проясняваше, когато в дома им влизаха майка му, сестра му, трите му засмени племеннички. В съзнанието й долетя весела картина: видя как Страхил, с театралните похвати на водещите кулинарни предавания, реже тънички парченца телешко филе, пушен паламуд, шунка. Тя ги подрежда в кристалните блюда. Украсява ги с пресен магданоз, с розови кръгчета от моркови. Очите й още по-ярко заблестяха. В този миг чу дрезгавия глас на Уляна, нейна приятелка от ученическите години.

– Биси, здравей!

– О, радвам се да те видя!

– Какво е това двадесет и четири каратово щастие, което излъчваш?!

– Спечелих малко пари от “Милионерът”.

– А аз си помислих, че си ударила джакпота на Тото-шест.

– Там късметът ми е нула.

– При всички е така. А миналата година и на мен от тази игра ми се паднаха някакви стотачки. Обаче когато научих колко документи искат, за да ги изплатят, ме хвана яд. И не ги потърсих.

– Ти си богата.

– Не толкова колкото си мечтая.

– Как е търговията?

– Вече пет магазина въртя – Уляна лъчезарно се усмихна.

– Браво! А майка ти оправи ли се?

– По-зле става. И такава склероза я гони. Леля Магда с ума си ли е?

– Да.

– А господин Кенаров как е?

– И баща ми е здрав.

– Все такъв работохолик ли е?

– Да. И за всеобща радост около Великден успя да патентова конструкцията, върху чиито чертежи осъмваше почти цяло десетилетие.

– Браво! Винаги съм се възхищавала от него.

– Наистина, прекрасен е. Благодарение на татко в дома ни е не само приятно, но и интересно.

– Щастливка! А на мен ми е черно, когато се прибера вкъщи. Дъщерите до дупка надули музикалната уредба. Майка по сто пъти повтаря едно и също.

– Поне работата ти върви.

– И там не ми е добре. Магазинерките все накриво ме гледат. Парите им били малко. Работното време дълго. И баща ми много ме дразни. Разказвала съм ти, че преди Девети септември е бил ремсист. На симпатиите му към съветската власт дължа това глупаво име. И до днес вярва, че по-добро от комунизма няма. И види ли ме уморена, оклюмала, с най-злобния си тон започва да говори: “Нали това е жадуваното ти общество! През деветдесета година едва не полудя от възторг, че идва ново време. Сега защо си все намръщена!” А когато намекне, че са ми тикнали пари за изпиране, ми идва да го прасна с мраморната ваза... Срам ме е, че душата ми може да роди подобно желание...

Уляна млъкна. И Бистра мълчеше, неможейки да намери изречението, с което да я успокои. Чувстваше се неловко, тъй като имаше усещането, че е на седмото небе, а приятелката й е толкова нещастна. С цялото си сърце й се искаше да й покаже, че я разбира, но вместо топли думи в паметта й оживя спомен от нейното детство.

Беше петгодишна. Прибираха се след разходка в морската градина, когато ги спря скромно облечен мъж. Това бе разсилният на банката, в която работеше майка й. Той я ощипа по бузките. Каза й, че е малка кокона. После се усмихна до уши.

– Другарко Кенарова, изхарчихте ли си премиите?

– Още не. А ти, бай Станчо?

– Веднага. И знаеш ли какво си купихме?

– Какво?

– Вилици! Метални вилици и лъжици!

– Чудесно!

Бистра гледаше с широко отворени зеници щастливото лице на възрастния човек. У тях всеки ден се подреждаха прибори със сребърни инкрустации върху дръжките, ето защо да се храни с красиви вилици го смяташе така естествено, както да пие вода и я изумяваше, че може да извика у друг някаква радост.

Тя срещна мрачния поглед на Уляна и си помисли, че навярно й е така непонятна с радостта си, както навремето радостта на бай Станчо за нея. Но Хатеева наистина беше щастлива. Във водите на фонтана, до който се бяха изправили, плаваха листа от топола. Слънцето изскочи иззад отсрещната сграда и ги освети. Те заблестяха като пендари и удвоиха чувството й за празничност.

– Ули, погледни колко е красиво!

Дългогодишната й приятелка разсеяно се взря в разпиляната шума. Вдигна неопределено рамене. Каза: “Довиждане.” и си тръгна с наведена глава, а Бистра, усмихната и с пълни чанти, се прибра вкъщи.

Вечерта, както обикновено, седнаха около кръглата маса. Хатеева слушаше как малката й дъщеря и майка й си говорят за детското филмче, което бяха гледали и техните сърдечни гласове я изпълваха с приятни чувства. Вярваше, че ако близките й са здрави и имаше достатъчно финикийски знаци, за да осигурява модерни дрешки на децата и вкусна храна за цялото семейство, ако можеха да си купуват книгите, които харесват, да посещават концертите и театрите, които си заслужава да бъдат чути, видени, ако успяваше да отделя пари поне десет дена в годината да отиват на почивка, ако са здрави и имаше средства за належащите неща, вярваше, че ще бъде щастлива. Но Уляна разполагаше с тези суми, дори с много повече, а колко мрачен беше погледът й. Едва когато заговори за магазините си, очите й заблестяха като звездни.

А бай Станчо! Още не бе забравила очите му. Те също блестяха като звезди...

В паметта й оживя нейна колежка, майка на бавноразвиващо се дете отдавна прехвърлило възрастта на първолаците. Никой не би пожелал съдбата на тази жена! Но Бистра с изненада установяваше, че и тя си има своите светли мигове. Например миналата седмица с глас, преливащ от радостно вълнение, й разказа как синът й започнал да различава буквите “а” и “б”... Спомни си за телевизионното интервю с оперна певица, покорила най-големите световни сцени. Обаятелната дива с мъдро изражение на лицето споделяше за тежестта на своя кръст. Кръст, който хиляди биха искали да носят. А когато го получат, дали щяха да бъдат по-щастливи?! И човешката душа не е ли така устроена, че постигне ли една радост се разминава с друга, лишена ли е от една радост, успява да извоюва друга?

Отговорите на тези въпроси затрептяха в съзнанието на Бистра като ек от великденски камбани. Те пресушиха капчиците завист, стаени в душата й към изтеглилите според нея по-успешен жребий. Озариха я с добрина, с доброжелателност към всички, към всичко. Тя гледаше загадъчния танц на сенките върху остъклената врата и неговата приказност удвояваше благостта на душата й.

– Мамо, от два дена не съм виждала Маргарита. Нито на пейката пред блока, нито на терасата й.

– Аз също. И това ме тревожи.

Маргарита, нейна връстничка, на шестнадесет години се разболя от множествена склероза и не можа да вземе добро образование, не успя да се омъжи. Кенарови и Хатееви й съчувстваха и след смъртта на родителите й започнаха да я обгрижват като роднина.

– Майко, ще отида до тях. Може да е грипава и да има нужда от помощ.

Съседката й, зеленоока брюнетка, облегната на две патерици, я посрещна усмихната.

– Скъпа, проверяваш дали не съм прегърнала букета?

– Притеснихме се с мама за теб. Къде изчезна?

– Милите! Бях на изследване в София, в Медицинска академия. Тръгнах внезапно и затова не можах да ви се обадя. Но ето, купила съм бонбони. Утре мислех да ви почерпя. Имам щастлив повод.

– Добри ли са резултатите?

– Отлични! И най-важното, лекарите ми обещават до четири месеца да мога да вървя, помагайки си само с една канадка А догодина и нея да захвърля.

Бистра гледаше сияещата жена и си мислеше, че има справедливост на Земята. Не всички хора я осъзнават, но има справедливост и тя се състои в това, че болни и здрави, бедни и богати, неудачници и преуспели изпитват и скърби, и радости.

В паметта й изплува съдържанието на писмо от Фьодор Достоевски до съпругата му, в което той споделяше, че понякога мислено сравнявал къде му е било по-добре, в каторгата или сега, когато е на свобода, и винаги решавал, че в каторгата му е било по-добре. Смисълът на това откровение пораждаше в ума й много въпроси.

– Нали повече няма да проклинаш съдбата?

– Не! Така ми е слънчево.

– Радвам се. И знай, че и за другите животът не е безкраен празник.

Облак, наподобяващ кон с развята грива, застана пред луната и омекоти студената й светлина, а тя го освети и тялото му заблестя с необикновена прелест.

– Маргò, погледни колко е красиво!

Маргарита отправи поглед към прозореца, поставил като в рамка есенната нощ. Нова, по-лъчезарна усмивка огря лицето й.

– Наистина, вълшебно е! Биси, искаш ли да ти кажа докато пътувах върху какво разсъждавах?

– Кажи.

– Аз съм инвалид и може би затова амбициите ми са здрави. Благодарение на което съм изпитала по-малко разочарования от тези, които никога не са вземали лекарства, но са с болни амбиции.

– Така е.

– И, миличка, не смяташ ли, че всички сме еднакво щастливи!

Бургас, 2006 г.