Синдромът Шоушенк. За книгата на Николай Стефанов „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“

Синдромът Шоушенк
За книгата на Николай Стефанов „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“

Темите на писателите ни зад граница неизменно са свързани родината. Писането на Николай Стефанов интерпретира изключително емигрантската тема, но това, да направим необходимото и задължително уточнение, не е емигрантска литература. Или да използваме думите на Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Интервю на Бисера Дакова с писателя, в. „ЛВ“, бр. 25, 9–15.07.2008 г., с. 11). В разговорите си с Николай Стефанов винаги съм оставал респектиран колко много (и в някои случаи повече и от мен, от доста великотърновци) е осведомен по родните и регионалните проблеми и личности. И това не е случайно, защото през годините зад граница той винаги е поддържал живи контактите с родното място, винаги е пристигал тук по няколко пъти в годината. (Да не забравяме и новите технологии, които превърнаха света в „голямо село“.) И писането му, без да е сладникаво-носталгично и споменно, отразява именно тази жива връзка с България и родното място, приятелите и проблемите на страната ни. Важен в случая е и погледът „отстрани“, който често се оказва по-обективен, вроденото писателско „любопитство“.

Последната му книга – романът „Гяури от ново време (Търновска Коледа“), както и останалите е издадена в САЩ. За разлика от повечето му предишни книги, които са свързани изключително със събития и факти, засягащи няколко поколения наши емигранти в САЩ, тя е фокусирана върху България днес и по време на първите години на Прехода. Повечето му книги се опитват да „разбият табуто за емигрантите“ (по собствените му думи). Табуто за „успелите“ българи, за постигането на „американската мечта“; авторът прави опит за отразяване на цялостния живот на нашата емиграция „там“ за разлика от живота „тук“ (а за начина, по който го прави Н. Стефанов, определено се изисква и смелост); опитва да отрази психологията, бита, начина на мислене и манталитета на българина, в частност зад граница и в паралел с тези понятия в България (вероятно поради това се появяват и негови заглавия-реплики към известни от класиката ни творби и автори). Заглавието на новата книга също репликира класиката – книгата на Л. Каравелов „Българи от старо време“ (в новите модерни времена българите вече са се изродили в „гяури“ в родината си и извън нея). Тя също претендира да изговаря/внушава истината (и само истината), но и да бъде превантивен щит срещу заблудите на сънародниците ни, емигрирали в САЩ. В сюжетно отношение този роман визира мутренските години в България. Ето първото изречение след „Пролог“-а: „Малко преди Коледа на 1998 година бе застрелян Иво Карамански“. Разбира се, разказът тече в два времеви хоризонта: края на 90-те години в България и 20 години по-късно, когато героинята Мария Елмазова се връща в родината си от Лас Вегас. Не е стъпвала в нея две десетилетия и има определена причина за това. Най-важната е нейният баща, когото към края на текста тя посещава в Бургаския затвор. Баща й е бивш бизнесмен от кръга на мутрите, но държи поне външно това да не е така. От Велико Търново е (откъдето и подзаглавието, уточняващо мястото и времето на действието). Основната част на текста е ретроспективна. Първата част на романа визира отношенията в мутренския великотърновски кръг, който експресно се събира след смъртта на Кръстника в заведението на Митьо Пищова в Арбанаси (къде другаде) – тук са шефовете на „Корона инс“ Минчо Минчев, на „ВИС-2“ Рашко Рашков – Слепеца, на „СИК“ Димитър Виденов – Дивия, сводникът Тошо Недялко – Ривиерата и пр. „играчи“ на 90-те. Бизнесът трябва да се преструктурира, но Атанас Елмазов решава да се оттегли от съвместния си бизнес с Велизар Ганчев, който държи да се запази статуквото досега. Някъде по това време решава да изпрати дъщеря си Мария в САЩ. Във Втората част Мария вече се е прибрала във Велико Търново, 10 дни преди Коледа. Прави своите визити из града, ходи по култови за града заведения, среща се с познати и приятели, като установява промените в родината (и в себе си) през изминалите 20 години. Това е вид културен шок, свързан с настъпилите промени в България – дори и в материален и физиологически смисъл. Тук има и носталгия, но от друга страна можеш да оцениш дребните детайли в ежедневието, които българинът тук не съзнава и не забелязва; и в това време да забележиш чувството на малоценност на същия този българин – еднакво и тук, и зад граница. От ретроспекциите разбираме, че Атанас е продал свое заведение на завърнал се от САЩ емигрант на име Дрипата, но мутрите го пребиват, а след това го убиват и подпалват в дома му. Следват и други убийства. (Особено ефектно и кръвожадно е това на Рашо Слепеца, извършено от Терминатора на хълма Света гора, както и изнасилването на приятелката на Мария Таня и сетнешната й съдба.) Мария си спомня и времето от Езиковата гимназия, връзката си с Манола, разпивките, изневерите, недоверието и омразата за това, че е дъщеря на мутра, поради което се ползва с предимство. А след това идва университетът с приемните изпити, корупцията. (Тук се намесва и името Красимир Балъков.) И както предсказва врачката на Манола, Мария заминава за САЩ на специализация. Всъщност бяга в САЩ при приятел на баща й срещу пари – освен всичко и заради слуховете, че е дъщеря на мутра и заради страха на баща й нещо да не й се случи. В САЩ прочита заглавие в медия: „Търновски бизнесмен заподозрян в убийство на съдружник“. Това е баща й Атанас Елмазов, а убитият при катастрофата с джипа си е съдружникът му Велизар Ганчев. В последната глава Мария се среща с баща си в Бургаския затвор, където излежава доживотна присъда по делото за Велизар. В Епилога тя е отново във Вегас. Финалът е шокиращ, но ще спрем дотук. И мисля, че внушението е за отворен финал, въпреки последното изречение на романа: „Наско Елмазов приключи, а с него бележеше края си и цяла една епоха“. Подозирам, но и знам, че текстът на романа е значително редуциран. Причините, ако питаме автора, са от редакционен характер, в името на динамичния сюжет и да не разсейваме излишно драгия читател, все пак в началото на 21. век знаем как се чете. Но не са изключени и други, от пара- и екстралитературен характер.

Както и да е. Ситуацията от 90-те е добре позната на българските читатели, макар че повечето вече дори не си я спомнят добре, сменят се и поколения. Николай Стефанов обаче помни. Детайлен и смислен художествен анализ на случилото се, особено в град, за който се твърдеше, че е встрани от тъмните мутренски сюжети. Особено за автор, който от 20 години живее и работи в Страната на неограничените възможности. Някои от предишните книги на автора бяха скандални или на границата, защото рушаха митологията около нашата емиграция в САЩ, притворността и стремежа към постигане на лични политически цели на отделни хора и организации. Чест прави на автора, че „робува на истината“ (вж. мотото на книгата: „Философията ми е дала способността да говоря смело с всеки.“ – Аристип), че е разбрал и ни внушава следното: светът се е променил към добро, но в детайлите, външно, а нещата в своята същност не са се променили.

Тази на пръв поглед регионална история е заключеното от Пролога и Епилога кръгообразно пътешествие на героинята – протагонист на автора, в пространството и времето, към себе си. И това е една съществена характеристика на писателя зад граница – пътуването, пристигането, промяната (както пише Капка Касабова: „... в писането ми винаги присъства един мотив: движението и миграцията“). Но особено миграцията с присъщите й теми за съхраняването или изгубването на идентичността, паметта и емоцията, предизвикани от хората и топосите, посттоталитарните травми, останали в съзнанието на не едно поколение българи.

Подобен род книги бихме могли да отнесем към общият мейнстрийм поток, в смисъл търсене на (остро)сюжетното, на динамиката, подчинявайки наратива на жанровото писане, за сметка на описателността и интелектуалната проза, отстраненото визионерство на третолична гледна точка вместо изкуствения психологизъм и фалшиво първолично философстване... Което едва ли прави книгата вторазрядно четиво, едно от многото за тъмните години на Прехода в България. Художествените внушения в романа произтичат от фабулата и естествения ход на действието и развитието на характерите на героите, като „журнализмът“ е сведен до мининум. Внимателни и обективни са наблюденията на писателя върху детайлите и действията на героите, а езикът често е пропит от сарказъм и ирония. Главната героиня се е „завърнала“ в Лас Вегас, където прави рекапитулация на пътуването си до родината. Спомня си, че неин приятел във Вегас й казва, че „българите, прекарали дълго време извън родината, страдат от синдрома „Шоушенк“. Да го кажем просто – невъзможността на отсъствалите дълго от родината си емигранти да се впишат в свободното общество – както затворниците, пуснати на свобода след много години. Мисля, че Мария Елмазова не страда от този синдром. Просто защото в Америка нещата са същите, понякога по-рафинирани и прикрити, но същите. И хората – същите „гяури“ само че от „ново време“.

--------------
Николай Стефанов. Гяури от ново време (Търновска Коледа). САЩ, 2019.
--------------