Сините ръце на възмездието

Вонеше на скука от белите плочки на високите стени. Хубавичка дограма с цвят на кафе се открояваше на третия етаж сред останалите прогнили прозорци, от които през работно време надничаха служителите на транспортна фирма и студио за красота, за да споделят опит за негодниците сред клиентелата. Слънцето се скриваше зад часовниковата кула, когато си закопчах панталона. Вестникът, обилно напоен, беше увит около тежко паве. За последен път погледнах към името си на първа страница, преди да го намачкам около парчето настилка, изтръгнато от тротоара миг преди да се облекча. С помощта на ластик завърших капещата уринобомба и я запокитих право в средата на кафената дограма. Ухилих се без да обръщам внимание на отвратените погледи на минувачите. Това се нарича рекламация. Шибаният вестник и пет пари не струваше и след целодневен размисъл, бях взел решение да им го покажа. Въздигнах се на ново и непознато духовно ниво, докато съзерцавах дупката в стъклото. Днес е петък, а журналята щяха да дойдат на работа чак в понеделник. Имаше време за изненадата да се пропие в стените и да ги посрещне наситена в понеделник.

Измих се на чешмичката до фонтаните. Дърта чанта с две булонки взе да ме сочи на кокетната си приятелка, докато пресичах площада. Вестникът ме бе направил известен. Достолепните дами ме стрелваха с укорителни погледи, които обаче, при срещата с моя, бързо намираха други обекти за осъждане.

Пиеше ми се. От години не бях близвал. Години, в които не бях себе си. Май гоних някакви цели, които ми се губят из блатото от амбиции, в което бях затънал. Никакъв хазарт, цигари или алкохол, беше отсякъл първият ми директор в Инспекцията. Вредяло на имиджа. Да му пикая на... Вече го сторих всъщност. Сега друго ми се правеше. Много неща. Всичко. Ако беше забранено пък, дори още повече.

На път за кръчмата, незнайно защо, тъпоумното ми подсъзнание насочи мисловния ми поток към темата “Мария”. Откакто ми върна годежния пръстен преди осем години, се бях скъсал от работа. Първо – за утеха, после – по навик. Да не би тя да беше причината да стигна до тук?

Сега пък се бях затърсил за причини. Натопен от колега – какво общо имаше това с бившата? Нищо. Едно голямо нищо. Нямаше съдбовна причинно-следствена връзка, довела до моя провал. Аз бях никой. Бях дарен с илюзорна власт и никога не си бях тежал на мястото. С или без мен Инспекцията щеше да я има. Щеше да я има и невидимата режисура, вклинена някъде във висините на администрацията, определяща накъде да пристъпи институцията в политическото минно поле. С или без мен, вече направо без, щеше да има директор. Само като си помисля каква визия имах, когато ми споменаха за възможността да я оглавя...

Замириса ми на бургери. От мазните, вредните. Купих си два и си окапах мокасините. Щях да нося кецове вече, омръзна ми да вървя като с хемороиди заради излъсканите си обуща, които ми помогнаха толкова, колкото и кафявата дограма успя да предпази кафявия офис на кафявия вестник.

Докато си бърсах ръцете, се загледах в пръстите си. Синята боя от белязаните пари най-накрая се беше измила. Така и не провериха Деяновите пръсти в съседния кабинет, а им опявах три дни да го направят. Той ми беше подал пачката. С насмешка. За да го разкарам, му я бях захвърлил на пода. Сега вече ми беше ясно защо се наведе да я вземе толкова самодоволно и само с два пръста.

А се пазих, много се пазих, от точно тези сини петна. Иди обяснявай, целият “насинен”, че кацата се е изляла върху теб, а не ти си бръкнал в нея. Никой не ще да чуе Истината. Униформени кухини: единият цяла минута се опитваше да нацели правописа на думата “присвояване”, а другият беше толкова дебел, че на годишния изпит по физическа подготовка сигурно викат линейка заради него. Ей така, за всеки случай. Докато записваха показанията ми, вторият подремна.

По филмите, след житейска криза, героите си поръчват бутилка и бъбрят с бармана. В новооткрития ресторант “Ел Матадор”, бързо приземен до ниво “кръчма” от платежоспособността на местните, бутилките струват колкото цяла пенсия, а барманът е едновременно и сервитьор, и охрана, така че бързо излязох от филма. А и след втората ракия коленете ми загубиха връзка с Инфоцентъра. Обаче ракията вдъхва идеи. Деянката взе да ми се привижда с онази мазна усмивчица. Умът ми се впрегна да открие слабото му място. Час по-късно превръщах в сол предното стъкло на любимото му Беемве – същински духовен оргазъм!

Луната настояваше да се прибирам, но нали ранното ставане за работа е вече извън формулата. Животът ме зове, майка му стара! Ритнах старо каче от сирене, като минавах покрай контейнер. Ей така, безцелно. Кеф! Винаги бях градил, пазил, оставял за поколенията. А другите неща, дето исках да ги правя, ги захвърлях в някаква яма в душата. Да, ама тази яма направо си беше втора личност. Дали пък тя не беше моето истинско Аз?

Платих на едно циганче да покаже среден пръст на патрулка. За малко да се напикая от смях, заради ракията – буквално, когато го подгониха през някакви драки. После се облекчих в тях, за да не рискувам по-нататъшна излагация.

Малко по-късно и аз трябваше да бягам, може дори да бе от същите копои. Човек не може да попее на спокойствие “Аве, Мария” под балкона на бившата си. К‘во толкова?!

Не бях бягал от години. Това си е цяло течение в Науката за свободата. Дори коленете ми слушаха и не се оставиха на литрите алкохол да ги спъват към фаза “излитане”. Още един незаслужено осмиван кеф. Като танците. Странно било да танцуваш на открито. Тинката – кварталната клошарка – ме оцени с “отличен” като я подхванах през кръста и обиколихме контейнера под звуците на Кейти Пери от близкия бар.

Уморен, но по-жив от всякога, нахлух в парка и се пльоснах на една пейка. Имах пълно шишенце в джоба, защото беше малко хладно вече. “Ракия равно на идеи”. Сентенция за поколенията! Докато напипвах в търсене на капачката, открих джобното ножче. Отне ми двайсетина минути да опиша всички пейки със срамни “признания” на Деян. По подобие на моето присъствие в медиите, новият директор на Инспекцията е вече известен, поне в парка.

След неизвестно време лежане на тревата, някак се озовах пред сградата на бившето ми работно място. Идеше ми да си отхапя парче бетон и да го изплюя на земята. После пак да повторя и така, докато цялата не заприлича на изгризан от териера пантоф. Огледах се за нещо голямо за хвърляне. Или нещо, от което да става бомба. Всичко обаче беше започнало да ми изглежда безсмислено. Ракията вече не помагаше. Спомените за лишенията през “амбициозните” ми години ме заливаха, само като стоях край тази хладна сграда. Можеше да тичам, да танцувам, да пея, да изслушвам как е минал тъпия ден на тъпата Мария, за да не ми е толкова тъпо-самотно сега. Фарове осветиха фасадата на Инспекцията и се огледах в остъклената входна врата. Ами аз съм бил направо мъртвец! Образ на пропилян живот, изсмукан и изплют точно като... парче бетон от сграда. За тоя, дето духа. Майка му стара, колко ми се живееше! Във всяка една секунда на всеки един ден. На моята възраст се очертава някоя и друга късметлийска година преди да се абонирам за клиниките. Втори живот не се дава.

Майка му стара!!!

Ако моментално не ударех нещо, щях да се срина. Силует вдясно от мен се влачеше по тротоара. Разпознах стара мутра от Инспекцията, от редовната клиентела. Куп проблеми ми създаде, мършата му с мърша! Жалва се от мен, а се кълна, че направих всичко възможно да му помогна. Никой не е виновен, че законът му го беше турил на едно мрачно място.

Тръгнах и свих юмрука си, превърнал се в жива стомана. Лигавата му физиономия беше сбръчкана, вероятно заради някой от неговите непрекъснати хленчове. Не можех повече да го понасям. Заради такива боклуци като него никой не иска да работи с хора. Миг преди да запратя Ходещата жалба в канавката, видях сълзи по бузите му. Доста объркващо.

– Загубих го! Единственият ми приятел! Избяга от къщи! – с точеща се от носа слуз изхленчи той.

Все още разколебан, само вдигнах рамене. Какво ме занимаваше този глупак?! Явно вече страдаше и не виждах особен смисъл да го пращам в комфорта на безсъзнанието с един добре премерен ъперкът. Подминах го, отърсен от ослепяващия гняв.

Десет метра нагоре по улицата видях проститутка. Подкрепих се с още малко смелост от шишенцето и се запътих към нея. Мислейки си, на колко ли жени бях отказал заради “Аве, Мария”, забелязах някаква космата топка да се търкаля в тъмна задна уличка. Надникнах зад ъгъла и оттам, на лунните лъчи, пробили облаците като в някоя мелодрама от шейсетте, светна чисто бял котарак, пухкав като захарен памук. Беше изплашен до смърт. Бавният ми ракиен мозък сгря, че това е дружката на Жалбата. В паниката си, котаракът се засили към мен, надявайки се, че аз съм сълзливия му собственик. Хванах го, най-вече в опит да се предпазя. Сините му очи мяукаха силно и жално, и щяха да изскочат всеки миг. Мисля, че ако Жалбата беше идвал с този приятел в Инспекцията, всички щяхме да му помагаме, колкото и рисковано да бе за нашите собствени работни места.

Въздъхнах отегчено и се обърнах в посока омразната сграда, която още не бях решил как да накажа. Настигнах лигльото и станах свидетел на трогателна сбирка, подходяща за турски сериал или анимационен филм с препускащи през цветна поляна стари приятели, които се прегръщат в облак от розови венчелистчета. Мисля, че от щастие дори котето заплака. Не помня да бях виждал подобна еуфория при животно досега.

Майната им, бях загорял. Проститутката ми беше пред очите, затова се завърнах до “офиса” ѝ. Огледах се през празния булевард. Беше на отсрещния тротоар и ми се усмихваше. Ах, колко си долна, с тази къса поличка и дълбоко деколте! Колко ли ще ме оръсиш, само да си поддържаш джуките така бухнали?

Останах на тротоара. Гледах я като някой олигофрен и се чудех дали да не се върна пак до Инспекцията. Май там щеше да ми е по-забавно – да “отварям” прозорците от външната страна по подобие на офиса на вестника. Всъщност и това не ми се правеше.

Не можех да повярвам, цял живот ми се беше искало! Разтрих слепоочието си. Деколтето загуби интерес. Сигурно си мисли, че няма да ми стане, защото съм пиян. Беше ме... Не, не ме беше яд на нея. Нито на мен. Мъничко на Деян, ама не достатъчно, за да стоя още посред нощите навън.

Внезапно ми се доспа. Олюлях се и извиках такси. На другия ден ми се щеше да чуя Мария. Ако ще и да е за последен път. Ангелски глас... И да си взема котарак. После малко почивка: море, планина... Да оправя онази керемида на покрива, да посетя банката и да се чуя с братовчедите – единият ме беше питал нещо от моята сфера, но до скоро нямах много свободно време.

Първо обаче котарак. Обезателно.