Смъртта

От малък знам как изглежда смъртта. Първо я видях когато погребваха една леля на майка ми. Празнично облечената леля лежеше в една голяма дървена кутия. Възрастната жена приличаше на заспала. А всички, които бяха дошли да я видят плачеха. Някои – плахо и неуверено, други ридаеха безутешно. Помислих, че са им взели насила любима играчка. Аз плачех обикновено затова.

Видях смъртта и по-отблизо. Беше дошла в дома ми. Не се страхувах от нея – когато тя дойде дядо ми вече беше мъртъв. И отново имаше много хора и пак всички се чувстваха длъжни да плачат. На мен ми беше смешно, но понеже мама ми ме погледна с укор отидох в съседната стая. Там свирих на китарата си докато останалите се суетяха и плачеха около мъртвия ми дядо. Аз знаех, че той не чува и не вижда. Иначе да бе станал и да им каже да се разотидат. Него вече го нямаше.

После смъртта прибра баща ми. Това не видях, понеже – вече пораснал, бях отишъл да работя в една чужда държава. Баща ми умрял докато поседнал на стълбите да си почине. Когато се прибрах у дома мама ме попита: “Разбра ли какво стана?”. Бях разбрал – баща ми го нямаше.

След няколко години отново срещнах смъртта. Този път тя дойде да вземе брат ми. Беше твърде млад, но смъртта си знаеше работата. И пак всички плачеха и целуваха по челото мъртвия ми брат. Целунах го и аз – беше студен, животът го бе напуснал завинаги. Опитах се да плача, но не успях. Брат ми го нямаше.

Смъртта не закъсня много – сега бе дошла за мама. Прибра я набързо и без излишни церемонии. Този път плакаха по-малко хора. Мама боледува дълго време и изглежда хората знаеха, че смъртта е наблизо. Хората знаят много за смъртта. А аз живея с нея. И вече не изпитвам нищо. Сега чакам смъртта да дойде за последен път и да си свърши работата. Тя знае как. И понеже аз съм последният, който смъртта ще вземе със себе си няма да има кой да плаче. Така е по-добре. Само ние двамата – аз и тя. А после...