Сърцето на апостола

Сърцето на апостола

В една дъждовна нощ, след като беше вървял дълго, Апостолът се приближи до село Царацово. Спря до малка къщурка и похлопа. Излезе жена на средна възраст и като го видя, тревожно изхлипа.

– Иван е на смъртно легло... Умира, няма връщане вече...

Апостолът се наведе до ниския сайвант, хвърли мокрия си ямурлук и като погледна подгизналите си цървули, влезе в стаичката. Бедняшка уредба с одър. На дървеното легло в ъгъла лежеше болният.

Апостолът се приближи и сложи ръка на челото му. Температурата го запари. Очите на болният бяха потъмнели ръцете толкова отслабнали, че се губеха под пъстрата завивка. Като завъртя глава, болният едва продума:

– Добре дошъл, Василе...

Левски се усмихна и му отвърна тихо:

– Гост ще ти бъда.

Светлина премина по потъмнялото лице на бай Иван Арабаджията. Гостът остави торбичката си в ъгъла, надникна през прозореца навън и видя, че дъждът бе спрял.

Откриваше се ясно небе, по което тичаха люспести, светлозелени кръгчета и обещаваха слънце. “Трябва да вървя” – помисли си той. Застоя се малко пред огнището в което пращяха церови дървета и миришеше на смола и зелено. Хареса му топлината и мириса, седна на трикракото столче и като изу цървулите и разви повоите, почна да ги суши. След малко се обърна към жената:

– Нека да оставя торбичката – и без да каже къде ще иде, излезе на двора.

Чуха се само стъпките му. “Тъй си погиват бедните ни братя на които няма кой лев да им даде...” прошепна сам на себе си Левски. Вървеше по тъмните селски улички и като излезе над селото влезе в малка горичка. Окапалата миналогодишна шума шушнеше. Краката му потъваха във влага, вода и съчки, но той бързаше, за да стигне преди зазоряване в Пловдив. “Иван трябваше да живее, той беше така необходим... от верните най-верен!” – мислеше той. Поспря да почине, после пак се забърза. Вървя дълго и когато стигна до портите на града, уличните пазачи вече гасяха фенерите. Той влезе по старата калдъръмена уличка в Бунарджика, бутна вратата на широк двор. Докато изкачи дървеното стълбище, един мъж със златни очила се хвърли към него.

– Братко! Василе! Къде си тръгнал в тая дъждовна нощ!

Апостолът не отвърна, усмихна се, тръгна след него към кабинета му. След малко, сякаш на себе си, промълви:

– В такива нощи моят път е най-чист, докторе, но нямаме време... В Царацово бай Иван Абаджията е много зле, болен е.

Докторът слезе долу и събуди кочияша си. Приготвиха кабриолета и тръгнаха към Царацово. Двата коня, алести, здрави, тичаха по пътя, а двамата пътника, увити в големи кожени шуби, се поклащаха леко. Мълчаха, по едно време Апостолът се обърна към доктора:

– Как са хората край вас?

– Мъчно ще успеем поробителят има голяма сила... – Левски го пресече:

– И ти ли загуби надежда!?

Докторът беше един от първите които донесоха от Русия трудовете на Чернишевски и Добролюбов, разказваше за делото на Любен Каравелов беше член на комитета в Пловдив а сега изведнъж говореше колебливо. Защо се беше уплашил? Той видя, че Апостолът се беше замислил след думите му и побърза да добави:

– Не съм престанал да се боря криво си ме разбрал. Аз имам вече свой път тук, Може и в пъклото да свърша, но ще продължавам да вървя! – с патос рече докторът. – Само че понякога човек губи кураж.

Левски го изгледа, хвана го за ръката стисна я и отвърна:

– Давай да бързаме сега, че бай Иван е много зле. Ето, това е човек за пример – никога не е губил куража си, не е губил вярата си до сега.

Докторът побутна кочияша и кабриолета ускори конете се понесоха още по-бързо. Малко беше казал Апостолът, но то караше доктора да се умисли.

* * *

В малката стая, дето лежеше болният, тихо влязоха двама гости. Докторът го прегледа внимателно и се обърна към Левски:

– Простудил се е. Лоша простуда, но вече отминава. До два дни ще е на крака.

Бай Иван гледаше доктора и тъжно сви вежди. Беше научил че Докторът се е отдръпнал като член на комитета, защото се е уплашил от друговереца. Левски сякаш усети неодобрението на болния и рече:

– Не се плаши, опасността ще мине. Ние с доктора ще се разберем.

По лицето на бай Иван се появи бледа усмивка бръчките край очите му се отпуснаха. На изпроводяк Апостолът се обърна към доктора и му рече:

– Утре ще ти дойда на гости. Домъчняло ми е за старите приятели.

Докторът се сбогува, качи се на кабриолета и се отправи в тъмнината към града. Когато кабриолета превали хълма, той се обърна назад, загледа се в тъмнината, там където трябваше да е къщурката на бай Иван и промълви на себе си:

– Какво е човек без свои... Нищо – и отново сбута кочияша.

Бързаше да се прибере, за да може да изпрати лекарства на болния колкото може по-скоро.

----------------

Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.

----------------