Срещата

Срещата

Телефонът звънеше настоятелно посред нощ. Беше три сутринта. Измаил седеше, подпрял лице с двете си длани и тъжно гледаше номера на повиквателя. Ирина винаги си е била упорита и настоятелна. Още от първата година във факултета тя се отличаваше от останалите. Също така му беше направила силно впечатление тогава, когато се скара жестоко със състудента си – грък, задето й беше поискал цуни-гуни в замяна на записките, с които щеше да й услужи. Беше красиво момиче, а енергичността й цяла бликаше в подскачащата насам-натам конска опашка, на която обикновено прибираше златистите си коси. Той се влюби в нейната вродена жизненост, а тя като че ли в неговата мълчалива меланхолия, която пък в началото беше взела за склонност към съзерцание. И това не беше съвсем погрешно, тъй като скритият и защитен в своите си убеждения Измаил, като изключение на правилото, щом се свърза с нея, започна да вижда една част от една друга реалност, съвсем различна от онази, на която беше навикнал. Беше запазил в тайна от своите връзката си с нея. Стигаха му собствените му съмнения, нямаше кураж и сили да се изправя и срещу останалите. Утешаваше себе си с мисълта, че Ирина беше просто една чужденка, една любовна игричка за него както и всички останали досега.

Само преди няколко часа той я беше помолил да поставят края на своята връзка. След първата изненада тя запази достойнството си и един-единствен път го запита “защо”. Завръщаше се в родината си – така й каза, за да се сгоди. Ирина избухна в смях, след което му хвърли един ироничен поглед, изпълнен с разочарование, остави върху масата пари за питието си, грабна си чантата и си отиде.

Телефонът отново звънна, този път в четири и сега Ирина беше решила да остави съобщение на телефонния секретар. Гласът й звучеше делово. “Измаил, аз съм, не успях да ти кажа... обадиха ми се от онази застрахователна фирма, където бях изпратила своята биографична справка, утре в осем сутринта имам интервю в офиса им.... Знаеш, намира се в Северната кула, точно десет етажа под онази кафетерия, в която се видяхме вчера. Искам да ти върна пръстена, който ми подари лани, остави, че ще ти потрябва. Ще те чакам там в девет без петнайсет”.

Ръцете на Измаил едва забележимо потреперваха върху лоста в кабината. С каменно изражение на лицето си и без да обръща глава към Абдул, той успя с крайчеца на окото си да го погледне – би било едно съвсем излишно поражение, ако другарят му усетеше каквото и да било. Видя го да стиска здраво пистолета в тила на пилота. Дотук всичко вървеше по предварително начертания план, летяха на височина три хиляди фута над Манхатън. Денят беше слънчев, часовникът на таблото показваше девет без двадесет. След секунди всичко щеше да се превърне в минало. В едно бляскаво, славно минало, което щеше да оправдае всичките му безсънни нощи, всичките му предварителни угризения, въпроси и скришните неизповядани съмнения.

Героите биват увенчавани единствено и само с убеждения.

-------------
Превод от гръцки: Мая Граховска-Гиола.
--------------