Теорията “модернизиране” междувременно не е ли “немодерна”?

“Теорията за модерните общества”, накратко теорията “модернизиране” се счита като призната теория за обществена промяна. Социологът Бек говори дори за “социология на модернизирането” /Бек, 1994, 27/. Германският конгрес по социология през 1990 година се проведе с главна тема “Модернизиране на модерни общества”. Междувременно изобилстват научносоциални публикации с теоретично обосновано модернизиране, а абстракциите на теорията за модернизирането отдавна навлязоха в политическия и икономическия речник. Говори се за “необходимост от модернизиране” и “модернизиращо давление” или за “изоставане от модернизирането” и “тласъци в модернизирането”. Дори Лотар Биски /председател на Германската партия на демократическия социализъм – бел. прев./ неотдавна говори за “губещите в модернизирането”. Какво именно се крие зад това променливо, и често неточно и безкритично дефинирано понятие “модернизиране”? Теорията на модернизирането бе развита от американския социолог Т. Парсънс, която се вмества в неговите структурно-функционални рамки и както се вижда, има за модел преуспяващото американско общество през 40-те и 50-те години на XX век. Неговата теория съдържа като основна теза констатацията, че онези общества, които са се развивали като по-модерни общества съгласно разработените от него белези /”универсалности”/, имали по-голям успех и способност за пренагласа, и тъкмо те били “по-модерни” от всички други общества. Междувременно тази теория на модернизирането наистина бе подложена на сериозна научна критика, но след поражението на социализма в Европа получи нов тласък и едно привидно, мнимо потвърждение. Така например, социологът Дигел през 1993 година писа: “Десетилетия наред критикуваната концепция за модернизирането и неговото модернотеоретично обосноваване е по-атрактивно от всеки друг път досега. Преустройството на бившите съветски общества няма друг избор, освен програмата на модернизирането... /Дигел, 1993 г./ По тази логика изглежда, че алтернативите на пазарната икономика и конкурентната демокрация са станали безпредметни. Моделът на западните “модерни” страни се смята за най-успешния обществен модел, към който бившите социалистически страни трябвало да се нагодят възможно най-бързо, защото за тях било необходимо да изминат един “процес на наваксващо модернизиране”. Въз основа на теорията на Парсънс, немският социолог В. Цапф разработва белезите на “модерните общества”, с които предполагам не всеки читател е запознат, както най-вероятно и с “теорията на модернизирането”. Затова ще ги предам в съкратен вид и без коментар, за да могат непосредствено след това да бъдат направени няколко критични разсъждения.

Модерни общества според Цапф първо са: пазарно-икономически учредените, което означава: общества, почиващи на капиталистически, частнособственически, производствено-разпределителни отношения. Второ: модерните общества се отличават със своята конкурентна демокрация, при която известни политици чрез народната воля поемат властта за определено време. Трето: модерните общества са благоденстващи общества, които гарантират на гражданите относително висок стандарт на живот и в които са налични социалноосигурителни системи срещу рискове като болест, безработица, старост. Четвърто: модерните общества дават възможност за социална мобилност, раздвиженост, при която на преден план стои шансът за социален възход. Пето: модерните общества позволяват да има плурализъм в представите за стойностите. Шесто: модерните общества имат за характерен белег индивидуалността. /Цапф, 1992 г./

Може би още при споменаване белезите на модерните общества у читателите ще възникнат основателни възражения въз основа на техния ежедневен опит и техните знания за Янусовото лице /от митологията: бог Янус с две лица/ на пазарната икономика. Но за това – после. Сега, първо, за правото на теорията. Според Фукс, “една социологическа теория е система от високи разработки в развитието на обществените структурни и функционални зависимости, която е в състояние да обясни, както и да формулира на базата на емпирично сигурни познания, причинни връзки и отношения, формални правила, закономерности на структурообразуването, начин на функциониране и процеси на развитие.” /Фукс и други, 1988 г./ Следователно, една социалнонаучна теория, ако иска нейните претенции да имат основание за такава, трябва да почива на сигурни емпирични познания. Едно условие, което също се съдържа с пълно право в марксистката теория. Нека разгледаме под този критерий белега “благоденстващо общество”. Цапф характеризира благоденстващото общество като “масова консумация и социална държава”, които били основни институции на модерните общества /Цапф, 1991 г., 34/. Обаче, не са ли точно тези “основни институции” подкопавани постоянно, години наред от неолиберална политика? А “социалната държава” не е ли заклеймена заради политиката и икономиката си, които задържат икономическия подем и увеличават армията на безработните? Реалните резултати от тази политика са необозрими: растяща безработица, увеличаваща се беднота, намаляващи реални доходи, спадаща покупателна сила при едновременно растящи натоварвания с по-високи такси, данъци и разходи за ежедневни нужди, болестни и пенсионни грижи и финансови затруднения. Изказваното мнение, че социалната държава днес вече няма финансови възможности както досега и всичко, което ежедневно се набива в главата на обикновения гражданин, се оказва, че е лъжа, дори и когато се вижда, че има производствен ръст в икономиката, вижда се покачването на печалбите на големите предприятия и се знае, че делът на социалните разходи в брутосоциалния продукт през изминалите години е останал относително постоянен, непроменен. /Вагенкнехт, 2001 г./ Както при белега “благоденстващо общество”, така и при останалите белези, с едно критично разглеждане ще стане ясно, че фактически, на дело, всичко, което твърди тази теория, изглежда съвсем другояче. С оглед на партийните скандали, себеобслужващият се, себеутвърждаващият се манталитет на политиците, на партийната навъсеност, отегченост и киселост, и спадащото участие в изборите, едва ли може да се говори за една функционираща “конкурентна демокрация”, за една здрава политическа система в такава страна. Би следвало да се запита: “Теорията на модернизирането” отговаря ли въобще на изискванията за една теория, има ли въобще право на такава? Съмнение за нейната “тълкувателна”, “обяснителна сила и влияние” изказва и Айхберг /1995 г./ Все пак, с тезата си, според която всички страни трябва да преминат през процес на модернизиране по модела на западните индустриални страни, теорията на модернизирането се опитва да формулира една закономерност на общественото развитие и с това да добие право, да претендира за теоретичен изказ. Тази теза, обаче, сега не намира никакво, почиващо на днешен опит убедително потвърждение. В бившите социалистически европейски страни по-скоро може да се говори за провал на “теорията на модернизирането” /Духров, 2004 г./, а също и в “модерните общества” концепцията за модернизирането все повече се поставя под въпрос, което се дължи на сегашното реално развитие.

В заключение нека отбележим, че понятието “модернизиране” , както и понятието “реформа”, също така е заангажирано езиково позитивно. Та кой би желал да минава като немодерен или като противник на модернизирането в обществото? От това следва, че “модернизаторите” критикуват защитниците на социалната държава като възпрепятсващи модернизирането, например профсъюзите с тяхното твърдо искане да спазват /и не се “модернизират”/ споразуменията за работното време, исканията за минимални възнаграждения, тарифните ставки и правото на участие с глас. Всъщност, на това място става ясно, че теорията на модернизирането може да приеме ролята на идеология и като такава очевидно да функционира като научно обосноваване за “необходимото преустройство” на “социалната държава”, което ще рече: за нейния демонтаж, нейното разграждане, срещу който фактически би трябвало неудържимо да се противопоставят и представителите на тази теория с тезата си за “благоденстващото общество”, “масово потребление” и “благоденстваща държава”.

в. “Ротфукс”, януари 2005, бр. №84, стр.10 Автор: проф. д-р Клаус Рорберг
(Превод: д-р Рачо Рачев)