Тъгите ми

Тъгите ми

Тъгата като състояние (на духа)… “Застояла кръв” – са казвали древните, без да задълбават в делението душа-тяло. Вероятно е имало времена, в които да изглеждаш тъжен е било мода, както имаше например времена, когато наподобяването на бунтарство се котираше не зле. И двете състояния са с ореола на романтичността, благородството. Ако ги свържем, се получава Хамлет, т.е. литературен образ. Защото тъгата е литературно изобретение. Иначе защо са тия безконечни залези, посърнали в мъглите лесове, чувството на обреченост, бездънният взор на сфинкса, втренчен… в някоя Хекуба. Изглежда тъгата е спояващото фикцията “нещо”, сливането на обект и сетиво, чувстването на чуждото като съкровено твое…, т.е. тъгата е нещо въобразено. Но целта на този текст е не да определи тъгата, а да изрази тъгата ми – тъга странна, литературна. Това е една весела, радостна тъга – еуфорията на обсадените в цитаделата. Вероятно повреда в сублиматния механизъм; тъга, която, обаче, искам да излезе, а не да потъне във всемирната безмълвност.

Объркан съм. В същото време чувствам, че високата скръб по Отечеството, по Далчев (фалоса), по изконно българското (чифт корясали потури) и т.н. са най-фалшивото нещо, което мога да вменя. Иска ми се да вия: срещу луната, хороскопите, етимологиите и пр. Само че не го правя, защото литературата е най-организираното действо на този (и онзи) свят: с други думи, мъчно ми е, че литературата губи качеството си на вид антропология (най-адекватната). Някой би възразил: а познанието на новите герои на времето… – лумпени, на които им е безразлично от какъв пол са, пияни ли са или трезви, спящи красавици в непробуден сън на консумативния рай…; всъщност това ли са щастливите хора на този свят, хора с идентичност, легитимни пред общественото внимание; хора (?), съвпадащи с казионното световъзприемане, кичозни атрибути на “духовната ситуация на времето”…; отказвам да приема, че в аргото на тази измет може да се открие истината за живота и смъртта, ония пределни за човешкото съществуване мигновения, които ни озаряват с истината за битието: пак повтарям, това не са унизените и оскърбените, хората от дъното; и маниакалното вживяване в техния свят носи само вонята на пот и мензис, на пълния клозет (с позлатени кантове), света на лакея, на дребния паразит…

Нечистият интерес на някои литератори към тази страна на действителността се провъзгласява напоследък за последна дума на литературата: каква истина за човека могат да ни донесат, например, надписите от кенефите – странна травестия на натурализма, най-безплодното течение в изкуството… Да не говорим пък за психоаналитичната ни критика – явно заемаща място, опразнено от нормативната соцестетика; поне рефлексите са същите – същата безпомощност пред трудния текст (напр. писанията за Яворов плюс раздиплянето на поли и крачоли). Брътвежите, имитиращи някакъв поток на съзнанието, що ли, са “разкрепостяване на литературните форми”; да напишеш стихотворение е като да се почешеш там, където не те сърби; разказите пък бъкат от неовладяни фантазми (от същия род, инспириращи надписите в кенефа) – някаква нескончаема чалга с университетски щемпел се лее в повечето литиздания…

Съвкупният образ, обаче, не е някакъв ад, в който пребиваваме – де да беше така: дори и адът е структуриран метафизично; образът, който излъчва нашата литература днес, прилича на сладникав екарисаж – гноясали лешове, преливащи един в друг, в разложената карантия на общия ни бит… Ето я: застоялата лимфа, а “духът” кръжи над това видение като лешояд, аха да клъвне нещо, но щом се спусне надолу – непоносимата воня, гурелите и секрециите го връщат назад, нагоре, към абстрактното небе, “небе – куршумена безкрайност”…

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.