Токата и фуга
разказ
(втора част)
* * *
Рязък и продължителен електрически звън. Движението по извитите коридори постепенно замира и изчезва зад високите тъмнокафяви врати на аудиториите.
Таня поглежда часовника над площадката на стълбището.
– Чичо професор нещо се бави.
Искра сяда до нея на перваза на прозореца. Не е интересно да се гледа през този прозорец – вижда се само потъмнялата мазилка на “вътрешния двор”. То дори не е двор, а дълбок кладенец, породен от кръговия строеж на сградата, мрачен и в хубаво време. Птиче свърталище, подслон на десетки кресливи поколения гълъби. Никому и през ум не минава да ги гони оттук. Подхвърчат насам-натам, разхождат се по корнизите, за разнообразие надничат с по едно око в аудиториите –дано клъвнат някоя трошица знание.
– Танче, асистентът идва.
Смъкват се лениво от перваза и влизат в аудиторията. Бързи стъпки, хлопване на врата и асистентът е вече на катедрата. Нахлуването му обаче не стряска никого. Бръмченето на гласовете затихва, тук и там изтракват седалки. Групичките се разтурват, студентите заемат местата си.
– Професорът ми възложи да проведа днешната лекция с вас. Ще се занимаваме по темата “Любен Каравелов и възрожденската белетристика”.
Искра и Таня седят на четвъртата банка. Темата е интересна, но асистентът говори бързо, не е възможно да се записва подробно.
– Танче, аз се отказвам.
– Аз също. Има откъде да прочетем.
– Не мога да внимавам и в него, и в тетрадката при тоя темп. Чете като поп на Великден.
Таня поправя падналия на челото й бретон.
– Наистина че има попски глас... И с тая брада... Само расото му липсва.
Дълбокият плътен глас изпълва аудиторията. Асистентът не чете, а се разхожда напред-назад пред трите редици банки, между двата прозореца. Когато отива надясно, лицето му попада в сянка и гласът му идва сякаш някъде отвън,от “птичия кладенец”. Искра се залавя да следи внимателно мисълта му. Изреченията са доста дълги, на места нишката се поизгубва, но мисълта, общо взето, е гладка и целенасочена. Той говори сякаш на себе си, само от време на време поглежда към студентите.
Петдесетина души са запълнили едва половината от банките. Повечето момичета – в тоя женски факултет мъжете са колкото за цяр. Е, положението не е съвсем изгубено. В момента екземплярите от мъжки род са петнайсетина, пръснати из шаренията от хвърчащи поли, бродирани блузки и цветни фишута. Фишуто е сега на мода. Даже и старите баби вече си връзват по-кокетно жалейните шалове около врата.
Колко бавен е тоя часовник! При това изостава. Искра забожда поглед в крайчеца на голямата стрелка. Хоп! Ето, сега отскочи. Още една минута мина. Тя поглежда ръчния си часовник – той пък е избързал. Между него и онзи на стената има десет минути разлика. Никога не можеш да се ориентираш в университета – всички часовници показват различно време.
– Ех, да беше професорът сега – въздиша Таня. – Прави лирически отклонения, вярно, но пък не е скучно.
– На германците обаче им е интересно – казва Искра. – Виж ги как старателно пишат.
Тримата студенти от ГДР седят на втората банка. Русите глави, наведени прилежно, трансформират мисълта на асистента в красиво написани букви. Краснописът изисква време и бавно диктуване, как ли успяват да уловят словесния поток, с който ги залива асистентът?
Искра блуждае с поглед наоколо.От техния курс са само те двете с Таня. Останалите са предпочели да се измъкнат “на чист въздух” (тоест във “Варшава” или “Ялта”). А въздухът вън действително е чист. Искра беше дошла този ден пеша до университета. Грехота е в това хубаво време да не се разходиш из улиците.Тръгваш по широкия булевард и вървиш, вървиш напред, а наоколо бързат хора. Слънцето, зачервено, се измъква полека от клонестата прегръдка на парка, а утринната му усмивка гали приятно кожата, гъделичка бузите и носа, от нея можеш дори да кихнеш.И ти става смешно, защото си казваш мислено: “Наздраве!” и си отговаряш: “Мерси!” Април. Пролет. През пролетта е позволено даже и да се присмиваш на себе си.
– Исе, знаеш ли какво се сетих? На кандидатстудентския политически изпит бях тук, в тази аудитория.
– Не думай! И аз бях тук тогава. Може и да сме се видели, но кой
да ти знае, че ще станем колежки.
Искра си спомня много добре, че точно тук, в тази аудитория беше политическият й приемен изпит. Седеше на най-левия ред, до зазидания прозорец. Наоколо – кошер. Падна се хубава тема и тя свърши половин час по-рано. Сега се мъчеше да си спомни как й изглеждаше университетът по време на тези първи влизания в него. Беше забелязала, че първите й впечатления от някое ново място не съвпадат с по-късните. Ето например университетът отначало й се виждаше необичаен със старомодната архитектура на централната част и обширните пространства на новите крила. В началото, както всички нови студенти, и тя се объркваше, понякога й се налагаше да обиколи два етажа, докато намери аудиторията или кабинета. Сега вече свикна, помнеше наизуст седмичното разписание на лекциите и на свой ред упътваше новите колеги с едно лаконично “на горния етаж от другата страна” или “в южното крило, на втория етаж, в дъното на коридора”.
– Танче, нямаш ли чувството, че университетът ни е втори дом?
– Защо?
– Ами виж, по цял ден сме тук – лекции, факултативни часове, втора специалност и не знам още какво...
– А в четвърти курс – и спецкурсове...
– Не бой се, няма да загинем. Уф, тоя звънец май се е развалил.
Но не! Спасителният рязък звън известява края на часа. Асистентът се изпарява, гласове и шум от слизащи и качващи се стъпки населяват коридора. Искра и Таня се споглеждат.
– Да, няма смисъл да се стои тук. Той не пуска списък. Ще се “запролетяваме” ли?
“Пролет” е съвсем, наблизо. Приятно заведение, тъкмо за прекарване на свободни часове или скучни лекции. Не може да се оплаче от липса на посещение – винаги се намира по някоя групичка студенти, събрани “на кафе и сладки приказки”. Понякога приказките започват да нагарчат, стане ли дума за невзети подписи или изгубени записки. Студентското племе обаче е жилаво и оптимистично настроено: “Какво ще му мислим толкова, трябва да се действа.” И се пускат в ход фантастични комбинации, които при всичката си привидна невъзможност дават резултат, а намотае ли се обратно кълбото, неговата възлеста, късана и отново завързвана нишка в много случаи стига до плезира и айскафето в някое от уютните сепарета на “Пролет”.
Наистина тук обстановката е приятна. Тъмношоколадената тапицерия и големите лампиони в стил “ретро” безмълвно приемат споделените радости, тайни, мъки, надежди, предразполагат към отпускане и преживяване на един час “приятно безделие”, което все пак не е абсолютно безделие – човек може да препише надве-натри забравеното домашно, да попрочете нещичко или дори да приготви пищов за близкото контролно. Мимоходом, между две глътки айскафе или две хапки плезир. Съчетаване на полезното с приятното.
– Танче, няма ли да пийнеш кола?
– Не бива. Сутринта вече пих и бебето ще се разсърди.
– Нищо му няма. Студентските деца се раждат научени. Кога ще е?
– Някъде към края на юни. Дано да успея с изпитите дотогава. Ако е момче, ще бъде по-мързеливичко, няма да бърза.
– А Любо?
– Той иска момче. Нали ги знаеш мъжете, все си търсят поддръжка. Но ще бъде каквото е поръчал.
Искриният маникюр почуква замислено по чашата. Вярно, мъжете винаги си търсят поддръжка, винаги се съюзяват. Милен също – от две седмици никакъв го няма, обади се само веднъж, за да каже, че работите му са съвсем заплетени, страшно е зает, търси връзки,за да се оправи. “Кога ще те чуя пак?” “Не зная, много бързам. Като се поосвободя, ще ги се обадя. Чао!”
– Трябваше да го питаш: “Да чакам ли направо за догодина?”
– Или може би за следващата петилетка. Ако иска, да се обажда – негова си работа.
С Таня са приятелки от една година. Допаднаха си по характер. Но Искра не беше от хората, склонни към словоизлияния. Някои неща и самата тя не можеше да си обясни. Държи ли Милен на нея? Ето това й беше напълно неясно. Започваше да й се струва, че и тя не държи толкова много на него. Впрочем, човек не може лесно да го разбере. Тя имаше чувството, че двамата непрекъснато се дебнат един друг. Преди всичко, не знаеше какво иска той от нея... А Таня си има съвсем други проблеми. Мъж, домакинство, детето, което ще се роди. Халката на безименния пръст е граница. “Уреди си живота”, казват, а всъщност оттам започват нови неуредици, които невъзвратимо отнемат детското безгрижие. Някои въпросителни са малки и лесно се изтриват, над други трябва доста да се потиш и трудиш. И всичко изисква такт и търпение. Всичко, дори и най-дребните неща.
– А ти пък го остави, Танче. Щом като му е приятно сам да подрежда стаята, остави го. Не си струва за такова дребно нещо да се карате. Действай с кадифени ръкавици.
– Абе то, да действам, ама нали знаеш, понякога ти е така нервно, че току-виж се скараш с някого за едното чудо.
Искра отмества поглед към ръцете на Таня. Малко са подути. Свалила е халката. Добре облечена – нещо, което трудно се постига в нейното състояние. Лек грим. “На кого ми прилича? Може би на Галя от гимназията.” Мисълта за гимназията я отвежда при брат й.
– Да ти се оплача от Бойко. Станал е невъзможен напоследък. През ден мъкне в къщи разни компании и не мога да заспя до не знам кое време – така беснеят. А сутрин адски ми се спи.
– Е, нека си беснее. Още няколко месеца и после – в казармата.
– Ами матурата? Изпитват го всеки божи ден по най-различни предмети и той пак не сяда да учи. Приказваме му, и аз, и нашите – не му увира главата.
Как ще уври? Такава рошава глава разбира ли от дума? Откакто престанаха да ги следят за подстригването, Бойко е станал цял гангстер. В класа му се е появила нова мода – да се ходи с тиранти. Всички са си купили и Бойко не изостава. Най-голямото му удоволствие е да си съблече куртката и да се разхожда по риза, с палци, пъхнати в тирантите. От време на време ги опъва и внезапно ги отпуска, за да изплющят като камшик на звероукротител,
– Исе, искаш ли да се разходим в парка? Имаме още време.
Вън е приятно. Въздухът е свеж, кестените шумолят с напъпили клони. Рехава сребриста емулсия дими между дърветата, които бягат в безкрайни редици, за да се скупчат някъде зад хоризонта. Не е мъгла, не е и паяжина. Просто нещо едва доловимо, тънко лъхащо на мокра земя, на отдавна изгнили миналогодишни листа и на очакване, очакване като стаен дъх. Стъпките не отекват звънко, но и не отмират без отзвук, а меко и послушно се отпечатват в тихия килим, застлал алеите. Искра и Таня вървят бавно, а слънцето ги гали със закачливо перце. Вече не е червено, както сутринта, а застанеш ли неподвижно, можеш да акумулираш дяволито прикриваното му обещание за по-топли дни.
Алеята се изкачва към Братската могила. От върха се открива панорамата на града – на преден план, почти скрити от дърветата, зеленият покрив и трите купола на университета, зад тях – златните кубета на “Александър Невски” и множество сгради, губещи се в сивосинкавата омара към Стара планина. Неспирният уличен шум се процежда през зелената стена.
* * *
Дворът всъщност не е двор, а празно място между блоковете, утъпкано и незасадено с нищо. Децата от квартала спокойно могат да играят там. В момента обаче само съседът на Мира от долния етаж съсредоточено човърка нещо под вдигнатия капак на колата.
– О, какичките май се вдетиняват?
Федербалното перце го чуква по рамото. Мира е добър стрелец.
– Че ела и ти се вдетинявай. Никой не ти пречи. Защо не си изнесеш федербала?
Удар с ракетата. Перцето отново хвръква от Мира към Искра. Искра го запраща обратно заедно с отговора на съседа:
– Нямам партньор. Пък и колата нещо засича напоследък. Друг път ще ви правя компания.
Приятна игра. Следиш през мрежата на ракетата летящото перце и в момента, когато то аха-аха ще отскочи от главата ти, със силен удар от китката го изпращаш обратно. Отново описва дъга в празното пространство, а ако си го ударил накриво или с рамката на ракетата, игриво се превърта във въздуха по време на полета.
Мира отскача наляво и с протегната ръка успява да отбие.
– Много го засилваш, Исе. Знаеш ли, вчера пак ме изпита математичката. Не мога да разбера какво толкова съм й харесала.
– Нали си направила контролното?
Так! Перцето отскача силно, едновременно със сърдитото изсвистяване на ракетата.
– Не ми го признава. И ме изпитва в последния ден. Може ли такова нещо?
Искра се усмихва.
– Представям си как си мятала искри на дъската. Знаеш ли, че с тия сини очи можеш да урочасаш някого.
Мира бързо се “оглежда” в ракетата.
– Може. Ако искам, ще я урочасам. Ама нека си живее.
Вдига перцето и го отпраща със силен удар отдолу. Винаги започва играта с удар отдолу. Искра пък винаги подхвърля перцето във въздуха и едва тогава го удря,така че ударът й идва отгоре.
Съседът на Мира изчезва.Тя го проследява с поглед.
– Как ти се вижда, а, Исе?
– Симпатичен е.
– Да, добре се разбираме. Просто ми харесва, като човек. А майка ми го е харесала за зет. Все ми подмята за него. Аз пък не мога да си представя такова нещо. Нали разбираш, мога да го имам само за приятел, както с тебе сме приятелки.
Искра протяга ръце и се разкършва.
– Уф, хванах мускулна треска. Хайде да спрем, а, близначе?
– Охо, то станало време за кафе. Качваме се.
За десет-петнадесет минути завира и най-твърдоглавото турско кафе. Мира го сипва в големи чаши за мляко.
– Така сме свикнали със сестра ми. Нали пием по много. Да пусна някоя плоча?
– Ако имаш от Бах.
Звуците на органа, внушителни и малко недействителни, се вмъкват в тишината. От прозореца се вижда отсрещният хълм, с ниски стари къщи, зад които потъва слънцето. Лъчите му се изплъзват изпод тежката плътносива облачна покривка и в тях се вплитат звуците на Токата и фуга в ре минор.
Искра седи на ниската табуретка и държи чашата с две ръце. Мира се раздвижва едва когато отзвучава последният акорд.
– Исе, пий, докато е топло. После ще си гледаме.
Това е неотменна част от ритуала “пиене на кафе”. Не че знаят да гледат. Просто така, за забавление. Пък и за развиване на въображението. Колко пъти Искра беше виждала в Мирината чаша кучета, котки, птици, елени, сърни, гущери, змии, че и динозаври: “Ясно, близначе, пада ти се да ходиш в зоологическата градина по вечерно време!” Мира пък ще каже: “Виждам тук две коли – светла и тъмна, една къща с много прозорци; значи, ще ходиш на банкет, ще идеш дотам със светло такси, а ще те отведат с черен мерцедес.” И смях, смях до бога!
Блестящият черен диск продължава да излива катедрални звуци. Иззад кухненската врата долита гласът на Мира:
– Близначе, ще приготвя нещо за хапване, докато ми погледнеш в чашата. Да нарежа ли домати!
– Нарежи, близначе.
Искра внимателно оглежда чашата на Мира, бавно я завърта наляво. Разнообразни фигурки, светли и тъмни, на места наподобяват пясъчни дюнички. Пътища – пред два от тях има преграда, третият е много труден, криволичи, прекъсва се... Още малко наляво и... Я виж ти! Човешки профил се е образувал. И при това – няма лъжа, няма измама – Искра го познава от пръв поглед.
Мира пристига, бършейки ръцете си с кърпа, и сяда на леглото.
– Близначе, виж тоя профил. Да ти прилича на някой познат?
Мира присвива очи въпросително.
– На Петър?
– Позна. Наистина прилича на Петър.
Мира се обляга назад. Не гледа нито чашата, нито Искра. Усмихва се, сякаш мисли на глас:
– Знаеш ли какво стана вчера? Целият курс бяхме на дискотека и той си тръгна по никое време с някаква комшийка, ама тя учи в гимназията, знам я само по физиономия. И аз си тръгнах след малко – какво да оставам. Разбираш ли, за малко да се разрева, като ги видях да си тръгват. А той адски ми харесва, аз съм ти казвала... И като си тръгнах, едно ми беше в главата – че той може да е навсякъде около мене, във всяко кафене, а аз не мога да го видя. – Мира навива и развива кичур коса около пръста си. – И точно в тоя момент го виждам, че завива в пресечката на двайсет метра пред мен. И аз – веднага след него, но гледах да не ме забележи, беше сам. Не се обърна нито веднъж, явно си отиваше у дома. И наистина, след пет минути си влезе у тях, а аз се прибрах. Нямаш представа колко ми стана леко, като го видях да си влиза. Мислех, че оная ще го отвлече.
Дете! Тя дори не ходи с Петър. Просто много го харесва, а той се държи с нея съвсем обикновено. Сигурно би се смаял, ако разбереше, че опаката и независима Мира е способна да го проследи чак до дома му. Искра го познаваше бегло, беше го виждала няколко пъти, но й се струваше, че той съвсем не е човекът, с когото Мира би могла да се разбере. Толкова различни бяха!
– Знам, Исе. Вярно е това. Но, разбираш ли, харесва ми като външност. Какво да правя, просто е моят идеал.
Минаха в кухнята. Мира измъкна от фурната сандвичите с топено сирене.
– Казваш, идеал, близначе. – Искра разчупи сандвича. – Щом като го харесваш по външност, мислиш, че е непременно идеален и по характер. Аз пък съм си създала идеал за характер и като харесам някого по външност, смятам, че има и идеален характер. И когато се окаже, че не е така...
– Добре, ами Милен?
За минута в кухнята стана тихо.
– С Милен май ще се разминем. Харесва ми по външност, но... Винаги има по едно “но”. И не е едно, ами са много. Все дребни, дребни, а не са толкова дребни. Да видим последното какво ще каже. – Искра замълча отново, после продължи: – Не беше се обаждал три седмици, обади се чак завчера. Заведе ме на дискотека. Поиска да спя с него. Не се съгласих, той каза, че не го обичам. – Подпря с длан главата си и се загледа през прозореца. – Да кажа,че му нямам доверие? А как да му вярвам? Винаги – на дистанция, на всяка среща ми говори почти само за аспирантурата си, а за мен, за нас двамата – нито дума. Какво е това?
Някъде в коридора забръмча едра муха.
– Според мен и той не те обича, щом постоянно се оправдава с разни работи и не намира време да те види. И откъде накъде ще ти иска такова нещо?
В усмивката на Искра прозираше едва доловима горчивина.
– На това нашето знаеш ли как му казват бабите? “Какво правят младите? – Ами лъжат се.” Така и ние с Милен – само си губихме времето... Като че ли насила ходех с него.
Мира стана и взе чаша вода. Изпи я, приседнала на ръба на бюфета.
– Какво да ти кажа, близначе... Няма смисъл да ходите, щом е насила.
Чиниите в ръцете й заиздаваха тихи, домашни звуци.
– Исе, ей сега свършвам, ти се приготви.
Огледалото в антрето изненада Искра. “Би трябвало физиономията ми да е увяхнала, а пък то... Да, този грим ми отива. Само малко да се повчеша и съм готова.”
– Близначе, знаеш ли откъде ми е този гребен?
– Откъде?
– Спечелих го на една викторина, помниш ли – в младежкия дом.
– Помня. Нали там обрахме половината награди!
– А тогава на Румен се падна медальонче със сърчице.
– Кой Румен? Този новият, със синята тениска ли?
– Той. Страшен образ, а?
– Много е симпатичен.
Мястото пред огледалото е окупирано от косата на Мира. Четката се рови в златистите вълни и леко просъсква от време на време.
– И аз съм готова, тръгваме.
* * *
Автобусът е препълнен – необичайно за този час. Мира и Искра си поемат дъх едва когато возилото ги стоварва на крайната спирка.
Горе, в репетиционната зала народът вече се е събрал. Лена хвърчи от ъгъл на ъгъл.
– Момичета и момчета, днес имаме гост – мой колега. Ще ни поставя нов танц.
Ръкопляскания посрещат усмихнатия млад човек с очила.
– Много ми е приятно да се запозная в вас. Казвам се Владимир Венов. Както ви каза Лена, ще поставя с вашия състав танц по много хубава музика. Само че нека първо да се поразгреем.
Пианото повежда отмерения екзерсис. След валса идва марш, след марша – весела детска песничка. Но Искра вижда не бялата стена, а залязващото слънце и музиката на Бах, вплетена в него...
– Искричке, защо не пламтиш?
Това е Румен. Не можеш да му се разсърдиш, че те е стреснал от внезапното видение.
– Пламтя, Румене, ама вътрешно. Мисля си за разни хубави неща.
– Да чуя.
Екзерсисът е свършил и пушкомът се групира на обичайното си място. Двамата сядат до пианото.
– Мисля си как след двайсет дни ми започва сесията. А вие имате още два месеца.
Румен се усмихва и клати глава.
– Добре сме, но ще се оправим. Ще ни подхванат в най-големите жеги през юли – направо психясваме. Къде ти отиде близначето?
– На водопой. Хайде и ние.
От чешмата се връщат вече трима. Мира трие с мокри длани лицето си.
– Нещо много се загрях... А каква ли ще бъде музиката? А, Румене?
Той вдига рамене с неподражаема гримаса.
В залата Владимир и Лена вече са нагласили магнетофона. Всички са се събрали.
Позната, мощна начална извивка кара Мира и Искра да се спогледат. Няма съмнение, това наистина е Токата и фуга в ре минор от Бах! Забавени, призивни тонове отдръпват завесата и изведнъж стремително нахлува музиката на темата. Оркестърът не е отнел нищо от богатството на органа – напротив, прави го по-достъпно, не толкова мистично, а земно, изпълнено с пориви, с едва сдържани чувства. От кулминацията се излъчва ликуващо светло тържество.
Едва сега Искра усеща, че през цялото време е държала Мира за ръката. Очите им отново се срещат. В зениците са се приютили току-що затихналите звуци и от това ирисите се насищат с тайнствена, едва доловима усмивка. Искра плъзва поглед наоколо. Лена стои, както в началото, до магнетофона, лявата ръка в джоба на полата, дясната – на облегалката на стола, където е сложен магнетофонът. Погледът й следи съсредоточено движението на ролките. Вдига глава и оглежда притихналите танцьори. “Да, това ще бъде хубав танц!”
* * *
В пощенската кутия се мъдри писмо. Искра я заключва отново и поема по стълбите. Девет стъпала. Площадка. Още девет стъпала, още една площадка. През отворения прозорец на стълбището се вмъкват крадешком тополови пухчета и кацат невинно по перваза.
Ключалката изтраква два пъти. Искра затваря вратата, иззвънява с ключовете. Нула внимание. Ясно, братчето го няма още. На масата в кухнята обаче я чака бележка: “Исе, на родителска среща сме. Майка, татко, Бойко.” Ха-ха! Горкият Бойко! Искра си го представя как седи на последния чин в редицата откъм стената, заедно с Виктор и Алексей. “Водната молекула” – така ги беше кръстила химичката им. Бойко им е кислородният атом – без него не могат да дишат. Останалите ученици също така са се сместили по трима все на тази крайна редица, шумят, шушукат си, от време на време се изкискват. Никак не е смешно! Кой казваше така? Май че Румен. Да, да, той има тоя навик – чуе, че някой се смее, и без да знае за какво става дума, заявява с напълно сериозен вид и с поклащане на глава: “Никак не е смешно!” И тъкмо тая сериозност, която може да те заблуди, ако не го познаваш, те разсмива повече от каквото и да било друго.
Хладилникът е добре гарниран. На партера се мъдри обемиста тенджера. Искра надниква – пълнени чушки. Не е вдъхновяващо. Първи балкон е зает от кренвирши, сирена, консерви. Малка консултация с апетита. Не, и това не. Остава втори балкон – до камерата. А, виж, тук май ще потръгне. Парче салам – не е интересно. Пастет – това да... Стоп! Ами пастата от аншоа? Пастет или паста – туй е въпросът. Отговорът е прост – и двете. Искра измъква хляба, отрязва две малки филии. Лакомница такава!
Щрак! Щрак! Някой си идва. Сам е.
– Охо, сестра ми! Пируваш, а?
– Пирувам. Сядай и ти. Нали си гладен?
Бойко запраща чантата в ъгъла.
Абе, не особено, ама за компания ще хапна. Нали знаеш – “не съм гладен, но за компания може един медальон с гъби”.
– Засега имаш само пастет. И писмо.
Зъбите задъвкват пастета, очите – писмото.
– Намажи ми и един сандвич с аншоа...
– Лапай! А какво ви казаха на родителската среща?
Бойко свива рамене.
– Какво ще ни кажат! “Учете, та учете, матурата наближава!” После ни изгониха да си ходим – да могат по-спокойно да се оплакват от нас. Защо се смееш?
“3ащо ли? Защото знам, че учителите наистина имат право – трябва да се учи за матура. Само че това, кой знае защо, учениците го разбират едва като напуснат училище. И Бойко ще го разбере.”
– Брат ми, така и така не си седнал да учиш, хайде да те водя на
концерт. Нашият състав ще участва.
– А, нещо буги-буги? Навит съм. Ей сега ставам, само да си доям.
Залапва втория сандвич. Вик от банята:
– Бойко, къде ми е очната линия? Пак си я потурчил.
– Ама това очна линия ли е? Аз го помислих за китайски туш. Потърси го на бюрото. Нещо рисувах с него.
Слава на господата богове, “китайският туш” си кротува на бюрото. А без него на сцената не може.
“Китайски туш! Подиграва се с нещастното ми мазило. Като че ли не пише на български – “очна линия”. Хайде, както и да е!” Гримовете са натъпкани в чантата, Бойко е вече цивилен, всички лампи са изгасени. Последно щракване на ключалката и главоломен галоп по стълбите.
* * *
Петнайсет минути здрав ход са достатъчни. Пристигат навреме. Бойко в качеството си на публика се разполага на първия ред на балкона.
– Хайде, брат, приятно гледане и стискай палци!
Сценичната треска се е разположила в съблекалнята. Уж всички са спокойни, а все по някой ще излезе навън я цигара да изпуши, я да повтори някое трудно място.
– Момичета – вика Лена, – да не забравите усмивките! И не жалете грима! Намажете се, да сте ми като кукли! Която свърши с гримирането, да идва да я видя.
Мира се усмихва на Искра:
– Страх ме е, близначе. Може да сбъркам нещо.
– Момичета, някоя да има по-тъмно червило?
– Наде, къде ми е гащеризонът?
– Има ли доброволец да ми дръпне ципа?
– Да извикам някое момче?
– Мръдни малко, да си огледам физиономията!
– Сложи още руж, че под прожектора ще бъдеш бледа.
– Само да се покажем в тоя вид на улицата, веднага ще ни излезе късметът – “чичо арап даде един чорап”.
– “Два арапа – два чорапа”.
Лена нахлува.
– Хайде, който е готов, да слиза. След малко сме ние.
Прожекторите осветяват празната сцена. През плътната завеса се чува гласът на конферансието:
– Представителен състав за забавни танци с художествен ръководител Лена Кирова ще изпълни два танца – Импровизация”, музика Йохан Себастиан Бах, хореография Владимир Венов, и “Младежки ритми”, музика Левис, хореография Лилия Боева.
В синкавата светлина застиналите двойки изглеждат нереални. Въведението ги раздвижва постепенно, една след друга; застиват за момент в нови пози. Темата взривява привидното спокойствие на чувствата. Особено изразителни са Валери и Надя. Те търсят път един към друг и в този път събират ту едни, ту други в двойки, карат всеки да се вгледа в очите на другия, за да открие там нещо, опрощават мимолетна вина и желаят щастие... на другите. Събрани за миг, отново ги разделя внезапен вихър. Но близко е тържеството. Всеки застава решително до своята изстрадана половинка, намерил рамо, на което да склони глава.
Аплодисменти. И отново мълчание в залата. Погледите са приковани към сцената. Раздава се отсечената интродукция на “Младежки ритми”.
Искра се отправя към мястото си. Застава. Очите й срещат погледа на Румен. Той се усмихва едва забележимо: “Хубаво е!” Искра му отговаря също с очи: “Наистина е хубаво!”
(Край)