Тракийска поема

Тракийска поема

На дядо ми Тодор Бурилков

О, зная, никога не ще забравиш ти
родната ни Тракия!
В кръвта ти волността тракийска
не прелива ли тъй както и преди?
Смехът ти като странджански поток
не блика ли из тайни дълбини,
където бродят самодиви,
забулени в призрачни була,
по-леки и от лунната мъгла?

О, твоя смях!
с него дал ти е да побеждаваш Бог
в живота си неволи и беди.

Сестра ли моя ти си, или майка,
или пък странница случайна,
отмината, пак спомнена, и после
с грижите забравена?
Или това си ти – душата ми тракийска,
за мен самата Непозната –
душа на самодива,
усмихната в сълзи,
разплакана в радост?
Душата на тракийка от тъмни векове
не тя ли се разбужда и зове?

Ела и нека
по старата тревясала пътека,
отгдето нявга бежанка избяга ти,
да влезем в родната ни Тракия.
Сърдце ни с кървави сълзи оплака я,
че никъде под чужда стряха
не найдохме забрава и утеха.

Ще седнем в тихата привечер
под царствения шатър на вековен бук
и тук, кога полъхне странджанският вятър,
разказвай ми в здрачената самотност
за своето детинство пак.
Пред нас в далечината ще заспиват
гористите самотни върхове,
и бистрите потоци все така ще си отиват
едни на изток, други пък на юг –
към Черното и Бялото море.
Водата кой ще спре – друг път да й даде?

Ще идем да запалим вощеница
над гробове, потънали в бурени
и ти, в страданията станала светица,
ще плачеш над живот, злокобно бурен,
погребан в тия изравнени гробове.
Изтрий сълзите – пада вечерен покой
и заедно с мен кажи над миналото упокой!
Когато странджанските склонове лесисти
заспят под блясъка на южните звезди,
ела с мен по пътя каменисти
пред къщата на нашите деди.

В редицата прозорци засияват
от медни свещници игриви светлини
и край миндерите несетно се явяват
левент мъже и хубави жени.
А младият и щедър домакин
с очи сивозелени,
като далечни лесове стъмени,
с ръст на исполин,
от приказките слязъл,
това нали е моят дядо Тодор,
когото никога не съм видяла аз,
че млад отминал е Отвъд...
Сега е тъй засмян и бодър,
защото връща се след дълъг път
дома си невредим.
И той разказва как са минали през буря
корабите му от Мидия до Стамбул
и как продал богато е товара
от дъхавите странджански гори.
Гуляйте всички, бедни и богати,
че кани Тодор чорбаджи,
нали за радост обща буря морска
и тоя път го пощади.
Обилно вино лозенградско лей се,
трапезата от весел глъч ехти,
в ъгъла бунтовна песен пей се,
а там до пътните врати
дочува я пазачът стар
и се усмихва: – Пейте млади,
нощта е тъмна,
Странджа бди.
Угасват късните звезди...
Запейте ми, тракийски, тъжни песни,
да слушам искам до зори
и болката, набрана от години,
с песента да прегори!
Че в тоя кратък свят, аз зная,
за всяка мъка лек едничък песента е.
Попейте ми за Гюра, който тръгва
да войникува дор девет години
и майци си остава с таз заръка:
добре да пази първо либе –
Калинка – Янка,
да не я грабнат черните татари
и русите маджари.
И тихо като жичка от коприна,
запредена от сребърно вретено,
под пръсти млади или стари –
все едно – чевръсто,
започва дълъг разказ за неволя
и за победата над таз неволя.
В прозорците все още сияят
от медни свещници златисти светлини,
по губерите вишневи играят
и по жълтиците на младите жени.

Това дали е сън кажи ми ти,
дали са сбъднати мечти?
Или когато утрото изгрее,
ще видя пак безмълвния граничен камък,
че мен и теб разделя?
А старият букак
ще хвърля сянка пак,
сутрин на север,
вечер пък на юг
над таз черта невидима,
която ни разделя
и над безмълвния граничен камък.

---------------
Публ. във в. „Литературен глас”, № 541, 4 февруари 1942 г.
---------------