Убийте поета!

Убийте поета!

Убий ти поета, ненужен е той.
Един – безполезен е, никога – твой.
Дори и не знае той как да говори,
как да се облича, държи и да спори.

Убий ти поета, опасен е той.
Когато в лицето ти плюе. Покой?
Едва ли. Поетът е вечно на нож
със всяка неправда. Не спи посред нощ,

тъгува, мечтае, открива, ридае...
...а сутрин събира душата си млада,
възкръснала след поредната клада.
Поетът дете е, той много не знае,
понякога странен е, друг път нехае.

Във шепата стиска поетът звездичка,
опазил е малката своя душичка
от власти безумни, от скука и врява.
Поетът от хорската кал и от плява

изгражда сияйни дворци пъстродумни.
А вие сте тъй добри, толкова умни,
нормални, солидни, модерни, превзети...
... добри сте, но все сте безкрайно заети...

Убийте поета, ненужен е той,
той нощем ви свети, и няма покой,
и няма я скуката, спи тишината,
когато поетът е тук – на Земята.

Убийте поета – съвсем безполезен,
той няма порода, ни стил. И – оплезен
показва ви пръст по средата на пътя.
Поетът – небръснат, пиян и опърпан

е срам и позор за вкуса ви изискан.
Той вечно говори и пише и иска...
Поетът е напаст и болест за вас.
Убийте поета! Заспете тогаз.