Размисли в мерена и немерена реч в “Слънце и Луна” на Виктория Джеймс дьо Солей

Идвам от далечни светове.
Там горе ангелите танцуват.
Пеят весели песни.
Аз им давах частица от себе си
и в замяна ме обичаха.

След литературния дебют с романа “Как Ангелът запали Слънцето” Виктория Джеймс дьо Солей предлага на своите читатели и почитатели втората си поетично-прозаична книга “Слънце и Луна”. Чувства и размисли в мерена и немерена реч, подчинени на извечните човешки категории любов и съдба. И докато съдбата винаги се свързва с божественото начало, то любовта има много измерения. Кои от тях ще вплетем в нашето, човешко предопределение, и с кои ще се разминем – ето това е загадката на висшето тайнство, съдбата. Авторката определя себе си като “лирична и безнадеждна романтичка”. Вероятно точно затова провидението й е отредило раждането “под щастлива звезда”.

Първата част на тази многожанрова книга представлява един въображаем диалог между Слънцето и Луната (Тя и Той). Две създания – колкото еднакви, толкова и различни – разделени от необятния небосклон, извисени над земната прозаичност, две влюбени противоположности, търсещи пътя към своето единение. Ще успеят ли да се намерят, преоткрият, или ще продължат всеки по своя път, следвайки природните закони?

Какво да правя, щом няма
от какво да се страхувам?
Остава ми да се изправя
и да продължа напред.
(Слънцето, “Увехнали цветя”)

Идеализираната представа – един за друг, пратени в двата края на света, следващи своя ход, търсещи се в опита да се догонят, е естествено отражение на чувствата, породени от “невъзможната любов”. И тази химера, тази неосъществимост извисява реалната представа до фантазиен идеал – една илюзия, представена по възможно най-красив начин. 

Запалих червената светлина
и започнах да рисувам.
...
Запалих свещите
и щом лампата угасна,
той се появи.
Имаше очи с цвят на диамант.
Косата му буйна и тъмна,
контрастна на кожата му бледа.
Съвършенство в рамка.
Най-добрата ми картина.
(Слънцето)

Една въображаема, мечтана среща – сън, блян или мираж – допълва общата картина на трудно достижимото (не)възможно щастие.

Луната:
И пак съм яхнал аз тояга.
Океаните преплувам.
Сушите прекрачвам.
Само за две очи.
Едно сърце.
Две ръце.
Една усмивка.
Моята душа
оставих аз при нея,
един ден да ми каже: “Остани!”.

Слънцето:
Изстинах.
Това е той.
Моята картина.
Шедьовърът неземен.
Ухаеше на мускус и канела.
“Здравей” – прошепна той.
А аз отвърнах: “Остани!”.

Вторият раздел, озаглавен “Съдба”, включва размисли на тема човешката предопределеност, щастлива или нещастна орис – фаталност или фортуна – двете лица на провидението. Съдбата е многолика. В някои култури се възприема като външна сила, която свежда човешката личност до универсална безличност. И в този ред на мисли характеристиките на съдбата са като цяло отрицателни: мрачна, безсмислена, безмилостна, унищожителна, неизбежна, сляпа... В източните представи тя е предопределението, което допуска възможност за свобода и избор. Вариациите са: или че боговете е възможно да преразгледат вече взети решения за съдбата на един човек по своята милост, или че бъдещето може да бъде променено или избягнато от самия индивид, като древните китайски философи считат за задължение на “благородния човек” да научи всички “небесни повеления”, но да следва само правилните.

В японските традиции “съдба” означава връзката между двама души, които са свързани на много по-дълбоко духовно ниво. И тук отново се извисява любовта.

Изборът на сърцето.
А ние си мислим,
че сами си избираме
съдбата.
...
Още ли смяташ,
че ти избираш,
а не сърцето?
(“Изборът”)

Поетично-прозаичната “Слънце и Луна” е посветена изцяло на любовта. Изгарящата, изпепеляваща, труднодостижима, но възможна и постижима любов. И колкото повече трудности среща по своя път, толкова по-огнена и непобедима ще бъде.

Искам да усещам, че усещаш. Защото съм жена. А жената знае, кога мъжът усеща. (“Млада любов”)

И така бавно ще се влюбваме. С всеки нов ден ще трепнем да видим другия. До момента, в който не застанеш с цялата си мъжественост пред мен и не ми прошепнеш тихо, че съм твоя. Толкова тихо, че целият свят да чуе. (“Докосни ме”)

Веднъж разпалена, искрицата прераства в мощна, ослепителна, неугасима и непобедима любов. За тази жарава времето и пространството не съществуват. Те, и тя, са всички и всичко на този свят. Минало и бъдеще се вплитат в настоящото единение. Вълнуващо и неповторимо.

Какво ще кажеш да ти подаря вечността?
... един живот няма да ти стигне, да ми се наситиш. Ще ме търсиш във всеки следващ, пак и пак. Така, както правим от векове назад. (“Погледни ме”)

От векове любовта е движещата сила и за доброто, и злото (които неизменно вървят “ръка за ръка”). За нея, любимата Евридика, Орфей слиза в Ада, за нея се разпалват “Троянски войни”. Тя може да бъде градивна, може да бъде унищожителна. Но неизбежна. Без нея светът не би съществувал, или поне не би бил същият.

Потопени в морето на любовта, водата винаги ще ни събира.
Аз и Ти. Както преди. И както винаги ще бъде. Оттук до края на вечността.

До края на вечността. Но в сегашния свят, някъде между началото и края, имаме нужда от книги-размисли като “Слънце и Луна”, за да осъзнаем себе си, да потърсим и намерим искрицата божественост и пламъкът човечност, скрити в нас, да извадим от себе си най-доброто. Така, преоткрили се чрез любовта, смело да се устремим към вечността.

--------------
Виктория Джеймс дьо Солей. “Слънце и Луна”, изд. “Либра Скорп”, 2023.
--------------