В песни са изминалите дни...

Биографичните данни за позабравения поет Димитър Велинов не са многословни: роден през 1937 г. в с. Преображенци (Надър), Бургаско, завършва училище за трудови резерви в Бургас, след което е строителен работник на Баташкия водносилов път; после – във Вагоностроителния завод “Червено знаме” в крайморския град, в Полигон за вибробетон, след това редактор в многотиражките на местната Окръжна строителна организация и Нефтохим; известно време плава и в тогавашното ДСО “Океански риболов”. Публикува в литературната периодика, в сборници и алманаси. Участва в сборника “Запознаване” (заедно с Илия Буржев, Кръстьо Станишев, Никола Инджов, Николай Цонков, Стойчо Гоцев и Христо Фотев; 1962). Автор на поетичните заглавия “УТР” (“Училище за трудови резерви”), (ДИ – Варна, 1963), “Пътуващият град” (ДИ – Варна, 1967), “Изгреви над океана” (“Хр. Г. Данов”, 1976). Умира от инсулт на 42 г., на 22.07.1979 г.

И... това е. Отишъл си е някога един от многото “провинциални” автори. За които се сещаме по юбилеи, творчески четения и спомени на останалите тук-там, по законите на тленността, приятели. Чудим се какво да правим с тънките им книжки, струващи стотинки по времето на соца. Да ги изхвърлим, не ни дава сърце. Да ги пазим в някой ъгъл – събират прах. Но макар и рядко, все по-рядко, когато ги разгърнем, усещаме зашеметяващата им искреност. Чистосърдечните им послания, моделирани от груби длани, които зидат поредния обект, или разчупват хляба. Лириката на Димитър Велинов, от една страна, е пример за т.н. “трудова поезия”, отречена след 1989 г. от доморасли критически палячовци. Същите тези платени зрящи слепци, загърбващи Априлския повей в националната ни литература и неговата втора, реалистично-романтична вълна от 60-те и 70-те г. на ХХ в. От друга – стиховете му са многопластови, цветно всеобхватни: с изповедна интимност за любовта, възхита пред красотата на морето, екзотични картини от далечни краища. Понякога – връщане в детството, бегли срещи със самотата, размисли за смисъла на съвременния живот. А корените му, както вече споменахме, са впити в привидното еднообразие на тежкия физически труд:

Претоварени, доизживяни
с радостен и тъжен небосклон,
преминават те в едно сияние –
пълно с много скели и бетон.

И живея аз, и се преплитам
в тъканта им, неделим и цял,
вкопчен във железния им ритъм,
дребните си грижи надживял.
“Строителни дни”

Логично възниква въпросът: защо се връщаме към написаното от хора като Димитър Велинов – несъмнено талантливи, но никога неизкачили върха на измамната бонбонена слава. Не получили нито една награда, която да гъделичка липсващото им его. Предпочитащи да изпият чаша вино с добри приятели в нечия одимена бекярска квартира, вместо да мечтаят за лаврови венци. И да се похвалят, все пак, с няколко отпечатани в окръжния вестник стиховце или разказ, излезли след дълго чакане. После идва старостта, а с нея – и финалните акорди. После мястото им заемат други “местни” автори, които на свой ред също ще бъдат забравени. Защото у нас е ясно от време оно: има кой да пише завладяващо и кой – да граби паричните премии на предрешени конкурси, макар че музата му е гротескно рахитична... В литературното наследство на тези скромни писатели грее всичко, от което се нуждае съвременната българска литература в идеен, емоционален, философски, тематичен, хуманистичен план. Те се спояват в духовна плащеница на своето време, обгръщаща културния пулс на родината. Вграждат се ненатрапчиво в националния патриотичен постамент. Открояват светлата човещина в объхтаните, огрубели люде, сочат ни дребните радости на битността. Затова трябва да ги възраждаме, четем и познаваме. Да ги преиздаваме, без да чакаме да спечелим от тиража им два-три лева. Защото поколенията идват и си отиват, написаното с плам и искрено сърце остава, вплетено в родова кръв, мисъл и чувство. Другото е от лукаваго, нали?

--------------