Визиите за ковача и косача в поетичния свят на Драгомир Шопов

Както за живота, така и за понятието “време”, е изключително трудно да бъде дадено кратко, но изчерпателно определение. Според едни от философите (английския физик и математик Исак Нютон и неговите последователи), времето е онази основополагаща част от пространството на вселената, в параметрите на която последователно се случват и подреждат отделните събития. За немския философ Емануел Кант обаче пространството и времето не съществуват, те са плод на човешките представи, формирани в стремежа за опознаване и възприемане на заобикалящия ни свят, докато в теорията на Готфрид Лайбниц, също немски философ, нито времето, нито пространството могат да съществуват сами по себе си, независимо от телата, с изключение на оформянето им като идеи в ума на Бога. Лайбниц разглежда пространството като подредба на съществуванията, а времето като означение на последователността на тези съществувания. Разбира се между посочените хипотези и теории се вместват и поредица други с по-малка или по-голяма популярност. Анализирайки техните същностни характеристики, английският математик, астрофизик и философ Джералд Уитроу (“Естествена философия на времето”) определя като най-правилно становището на М. Ф. Клюф, според която времето не зависи от нещата и съществува само за себе си, т. е. то е абсолютно, а не циклично повтарящо се, и поради това нищо не е възможно да остане едно и също и да се преживее повторно, тъй като върху него оказват влияние всички следващи часове, дни, години и случващото се в тях.

Мисля, че именно в такъв аспект са интерпретирани понятията “време” и “пространство” в поетичния свят на Драгомир Шопов, който вписва своите визии за човешкия животв един отрязък от земния ни път, чиито граници (начална и крайна) са белязани със символичните образи на Ковача и Косача:

Един единствен надпис само:
“Ковачът се премести”.
И празното место – огромно черно колело –
кънти под моите обувки.
Какво дочувам?
Не са ли чукове това, с които
се чука върху тежкото желязо
или върху кората
на моя спомен...
(“Време”)

В общочовешкото културно пространство образът на Ковача символизира Създателя, Демиурга, който може да “изкове” космоса. Това обаче не означава, че той е Бог. Надарен със свръхчовешка власт, Ковачът може да я използва и срещу божеството, и срещу хората. Той може да кове както оръдия на труда, така и оръжия, затова в обществения живот се възприема като посредник между членовете на обществото, но и между света на мъртвите и света на живите. Неслучайно Драгомир Шопов го обвързва както с представата за времето на детството, така и с настоящето и бъдещето не само на лирическия си герой, а и на целия свят:

Ковачница от детството далечно.
Сега земята е ковачница огромна
и в нея безпощадно удря
чукът на времето.
Хвърчат искри,
които парят право по сърцето
и думите – до бяло нажежени –
светят!

Ковачницата е един вид майката на нашето битие, тя е място за свещенодействие, защото там от думите-Слово се ражда животът. Космогонически погледнато, тя вписва в себе си и съзидателен, и пъклен, и инициационен аспект. Нашият свят е изграден върху основата на противоположностите на битие и инобитие, на Добро и Зло, на Небе и Земя, като неговите отделни части се “стопяват” в голямата вселенска пещ, от чиято сплав е “изковано” съществуващото в пространството. Ковачницата е мястото на алхимичното тайнство на живота, затова в нейното малко пространство, в което мирише “на топло и на тъмно”, се е побрало не само миналото с цялата “ваканция на детството”, но и настоящето и бъдещето на човешкото битие:

Сега един единствен надпис:
“Ковачът се премести.”
Преместил се. Отишъл си е той и аз не мога
да го открия никъде.
Сега е вече много късно.
...
Навярно много съм се променил.
Страхувам се от срещата си със ковача.

В стихотворението “Време” визията на Ковача носи метафизични, имагинерни измерения – той вече е изчезнал от битието на лирическия герой заедно с детството му, като е оставил в неговата душа празно място – “огромно черно колело”. Повтореният стих “Ковачът се премести” от листа, окачен над вратата на ковачницата, напомня Далчевото “Стопанинът замина за Америка” от стихотворението му “Повест”. И ако при Далчев Америка символизира едно далечно “не тук” пространство, от което няма да има завръщане, то и при Драгомир Шопов миналото свършено време на глагола “се премести”, категорично налага представи за отвъдност, защото в сегашността на лирическия герой мисията на Ковача вече е изчерпана. Светът драстично се е променил, изчезнал е еволюционният стремеж на съзиданието и градежа, дошло е времето на регреса и разрухата:

А колко често
в ръцете ни се блъскат страшни вести:
морета заразени,
измрели риби,
самолетни катастрофи,
убити президенти...
(“Време”)

И сякаш липсва само викът на Багряна “Ад! Ад! Ад!” (“Сеизмограф на сърцето”), за да бъде напълно завършена картината. Защото апосиопезата на многоточието имплицитно вписва очаквания за още много екзистенциални катастрофи и липси както в битието на планетата и човечеството, така и в живота на лирическия говорител. Изчезнал е, няма никога вече да дойде и “старият циганин...да калайдиса мамината тава”, а и “мама също я няма”, няма го и вехтошарят, който някога е огласял улицата с вика си “Стари неща купувам...”, изчезнали са снимките от казармата, съборена е и къщата от детството и младостта му. В стихотворението “Със спомена старея” поетът е употребил 26 пъти епитета “стар” с контекстовия му синоним “старея”, с което осезаемо разпростира тъмната сянка на прииждащи облаци над битието на лирическия му герой. Като пясък между пръстите са изтекли годините, изчезнало е в небитието всичко онова, което е остойностявало неговия живот, дори думите му сякаш са остарели, защото интуитивно усеща, че “някога, някъде” вече е писал това. Измеренията на случилото се в огнището на миналото пораждат болката от осъзната безвъзвратна загуба:

Колко съм стар!
Като зимата,
която за дълъг път шейната си стяга.
Стар
като моята полушубка със скъсан ръкав.
Стар
като котката, която под масата се протяга.
Стар
като печката,
или може би като онзи дилаф,
с който разбутвам мъртвата жар
на миналото ни време.
Отнякъде ни гледат очите му слепи.
Поне него няма кой да ни вземе,
защото то отдавна е станало пепел...
(“Със спомена старея”)

Огромната болка, която като воденичен камък притиска сърцето на поета, не е породена само от съзнанието, че миналото е вече със слепи очи, а и от слепотата на новото време. Вероятно и той, като Вапцаровия лирически човек, някога е мечтал, виждайки очертанията на бъдещето, да може да изрече: “Не бойте се, деца, за утрешния ден!”. Светът около него обаче се мъчи да открадне и последното му зрънце от вяра, очите му пробожда всекидневно табелката в ръката на глухонямото момиче с “празната кофичка от кисело мляко,/ а вътре – 20 стотинки”, кама забива в сърцето му старата къща “разплакана от крадци”, в мрака на живота си стои изтръпнал от гласа на “озъбено куче, вило цяла нощ под звездите”, защото усеща, че наоколо “се навърта смъртта”. Потресен е от огромната армия от просяци, в която “един проси здраве, / друг проси милост, / трети проси любов. / И още -/ надежда, усмивка, утеха...” България се е превърнала в просякиня! Една огромна вълна от болка и гняв залива лирическия говорител, който иска да събуди заспалите съвести на своите съвременници, и затова от гърлото му се изтръгва страшен вик:

Докога, докога, докога
ще ни спасява въжето
на нашата обща тъга?
Някъде спорят
за бъдещите американски бази,
другаде –
за фондовете от Европа,
а недоволството
между студените здания лази,
по врати,
по прозорци,
по съвести тропа.

Страшно е осъзнаването, че никой от властимащите не иска нито да чуе, нито да разбере необходимостта от извеждането на България и света от страшния коловоз към бъдещето – “Боже мой, дали сам на себе си говоря?”. Страшно е осъзнаването на крещящия факт, че времето на поколението на лирическия говорител безвъзвратно е спряло като един “стар опушен влак”, а по коловозите на слепотата и глухотата на новите времена вече се задава Косачът.

В поетичния свят на Драгомир Шопов обаче образът на Косача не е изграден като антипод на Ковача (единият да гради, а другият да разрушава), в него е вложена соларна, пречистваща енергия. Знаем, че инструментът “коса” е символ на смъртта, че в ръцете на Скелета (знак за гниене и разложение, които предхождат трансформациите) той символизира познанието на прекрачилия прага на неизвестното, на проникналия чрез смъртта в тайната на отвъдното. И ако тревата се свързва метафорично с представата за коса на земята и с идеята за възнасяне към небесното, потвърждавайки становището на Петър Дънов, че косата е свръхсетивна антена, устремена към Вселената, то актът на косенето на тревата би трябвало да се възприеме като прекъсване на тази връзка. Поезията на Драгомир Шопов обаче ни доближава повече към тълкуването на картите Таро, където Смъртта (аркан ХIII) в изобразена като инструмента коса, която поразява не живота, а илюзиите на света, за да осигури достъп до истинските ценности. В такъв аспект е представен образът на Косачите в стихотворението “Косят косачите...”:

Косят косачите, коси свистят,
скосените откоси косо съскат.
И чувствам как в гърдите ми се блъска,
омаян от зеленина, денят.

Алитерациите, създадени чрез повторението на беззвучните съгласни “к” и “с”, съчетани със стилистично обагрения глагол “съскат”, създават асоциации, отъждествяващи инструмента “коса” със змията. Човекът и змията са както противопоставящи се, така и допълващи се енергии. Змията е един вид посредник между видимия и невидимия, между надземния и подземния свят. Във видимия свят тя е бърза като светкавица и винаги излиза от някакво тъмно пространство (изпод скала, от буйна трева или дупка в земята), за да изплюе смъртта (отровата си) и пак да се върне обратно. Стихотворението на Драгомир Шопов представя обърнатия модел на традицията – в ръцете на Косачите косата-змия, която съска между тревите, унищожава само бурените на “неверните ни помисли”, на “притворството, омразата, лъжата, / които стягат в обръчи сърцата, / преди да ги превърнат в шепа прах.” Именно поради това в поетичния свят на Драгомир Шопов образите на Ковача и Косача взаимно се допълват, те имат една и съща мисия на тази земя – Ковачът създава, а Косачът опазва сътвореното от него от посегателствата на нравствените плевели. Косачът създава и условията за пречистването и прераждането на света, преди той да поеме по новия си път към бъдещето:

Косят косачите, косят, косят
и подир стъпките им свети път...

Драгомир Шопов принадлежи на старото поколение български поети (през август навърши 82 години), но в поезията му диша младежки дух, който се усеща в разкрепостения поетически слог на изказа, в богатата метафоричност на думите, в борбената енергия на цялата му поезия. В ковачницата на неговото Слово продължават да ехтят чуковете на мисълта му, водена от убеждението, че в абсолюта на времето нищо не може да бъде преживяно повторно, защото върху миналото са оказали своите въздействия вихрушките на сегашността, но това не означава, че човешкото ни битие няма бъдеще. Напротив, след неговите Косачи “бразди блестят / и сладък мирис в думите остава”, защото “подир стъпките им свети път...”.

-------------