Явор

Явор
Разказ

Този явор беше достолепно дърво, разперило клони в левия край на поляна, намираща се в подножието на Славеевите възвишения. Строителният инженер Васил Аспарухов, висок, добре сложен мъж, за първи път го видя по време на излет със съучениците си от английската гимназия. После под сянката на листата му бе прекарвал забавни часове в компанията на приятели и колеги. Когато се ожени за художничката Василена Гълъбова започна да идва с нея. И в най-горещите дни под короната на явора беше прохладно. Те се разполагаха на земята и сплитаха нежно ръце. От южната страна на дървото издадената част на корените му наподобяваха две седла. През зимата сядаха върху тях.

– Вас, тук е по-приятно отколкото до електрическия радиатор вкъщи!

Жена му весело възкликваше и страстно го целуваше по устните. Васил отговаряше на целувката с още по-пламенна целувка. Щастливо усмихната, Василена разтваряше скицника, който винаги носеше със себе си и нахвърляше силуети на червеногърди кълвачи, пухкави облаци, заскрежени храсти. От време на време нейният съпруг разглеждаше рисунката и преди да й направи забележка, гальовно прокарваше пръсти по косата й, оформена в плетеница, наподобяваща житен клас.

Когато децата им поотраснаха, започнаха и тях да водят на яворовата поляна. Гълъбина и Аспарух, с грейнали от радост очи, по цял ден играеха на воля. Но завършиха гимназия. Отидоха да следват в Германия и останаха там на работа. Преди две години Васил, съкрушен от намаляване на работата в строителството, получи инфаркт. Трагедията се случи ден след обявяване на резултатите от търга за ремонта на градските училища. Името на неговата фирма липсваше в списъка, което означаваше, че за неизвестно време семейството му оставаше без средства. Надпреварата бе спечелена от неговия състудент, наперения като странджански петел Манчо Димитриев. Още в института на Васил му бе направило лошо впечатление Манчовата способност да се сближава с професорите, качество, осигуряващо му незаслужено високи оценки. Сега бе един от приближените на кмета. Сред колегите се носеше слух, че тлъста пачка бе пуснал в дълбокия му джоб.

През нощта Васил не мигна. “Научи се да даваш рушвети! Създавай си приятелства сред силните на деня!” Тези мисли натрапчиво обсебваха ума му, но сърцето не ги приемаше. На сутринта се почувства необичайно отпаднал. Стягаща болка в гърдите спираше дъха му. Василена веднага набра телефонния номер на “Бърза помощ”. После още три пъти им звъня и сподавяйки плача си молеше незабавно да дойдат. Служителката с раздразнение й обясняваше:

– Госпожо, нали знаете, общината ни е бедна, ето защо разполагаме само с две линейки. Предимство имат децата и родилките.

Звънна и на частната клиника, но от там й поискаха сума, с която тя не разполагаше.

Шестдесетте минути чакане се оказаха фатални. На път за лечебното заведение Аспарухов почина. По време на погребението върху пребледнялото лице на Василена непрекъснато се стичаха сълзи. Дълго време след това докоснеше ли вещ на мъжа си или изплуваше ли в съзнанието й някакъв спомен те потичаха все така болезнено парещи. Единствено когато отидеше на Славеевите възвишения живителната гледка на дивите цветя, белия сняг, росната трева разсейваше скръбта по непрежалимия човек. Само там зеленият й поглед се изпълваше със смирение. И тя продължи всяка неделя да изминава някои от пътеките, по които усмихнати бяха крачили тя и задружното й семейство, вдишвайки дълбоко свежия въздух както ги бе учил Васил. Ето и днес, нарамила раница, с ритмична походка вървеше нагоре към най-високия хълм, поемайки с пълни гърди аромата на мащерка, разнасян от лекия ветрец.

В десет часа птичата песен се примеси с вой на резачки. Беше чувала шум от брадва. Това обикновено бе работа на ром, дошъл да натовари в каруцата си някой дънер, за да стопли своите циганчета, но за първи път до ушите й достигаше непрекъснато бучене.

– Кой така нагло сече! – възкликна на глас сякаш любимият й съпруг бе до нея.

Когато излезе на коларския път, се стъписа от гледката. По цялата му дясна страна се издигаха камари от здрави трупи.

В понеделник сутринта с твърди крачки влезе в сградата на горското управление. Директорът отсъстваше. Едва в края на следващата седмица я прие в кабинета си. Погледът й, озарен от всеотдайност и доброта, привлече неговите очи и той със сърдечен жест й посочи стола срещу бюрото, но когато чу за какво е дошла, движенията му отново станаха равнодушни и отегчено й заобяснява, че тази кория е частна собственост.

– От дядо знам! Води се към землището на Созополската община – с категоричен тон го прекъсна Василена.

– Беше, но вече не е. И не разполагам с юридически основания да блокирам действията на притежателя й.

– Нима ще допуснете да бъде отсечена цялата гора?!

– Е, цялата надали е възможно...

– Но и част от нея пак е много!

– Последните закони, които се приеха от Народното събрание, развързаха ръцете на собствениците.

– А вие и вашите колеги противопоставихте ли се на одобряването им?!

– Не... – върху слабото, с незапомнящи се черти лице на държавния служител се плъзна гримаса на учудване.

– “Природата е винаги непобедима”*. Дано древната сентенция издържи проверката на днешното мътно време!

С открито възмущение в гласа заяви Василена. Студено каза:

– Довиждане!

И бавно тръгна към вратата. Сърцето й гореше от желание да спаси акациите, дъбовете, боровете, а не знаеше как да постъпи и това я караше да се чувства объркана.

Вечерта потърси в интернет адреса на местния лидер на Зелената партия. Още на другия ден се срещнаха в кафенето срещу централния вход на плажа. Мъжът беше около четиридесетгодишен, но вече с прошарена коса. Говореше бавно и провлачено.

– Ние нямаме парламентарно присъствие, ето защо не получаваме субсидии. А без средства сме с вързани ръце...

Отправил примирен поглед към неспокойната морска повърхност, ширнала се зад прозореца, до който бяха седнали, й разказа, че преди няколко години дървената мафия регистрирала своя организация наречена “Зелени гори”. Миналата година законодателите поставили непосилната бариера пред честните хора за внасяне на депозит от петдесет хиляди лева за участие на партия в изборите, ето защо отпаднали.

– А “Зелени гори” не само внесоха исканата сума, но купиха и много гласове. Влязоха в парламента и сега прокарват закони, които обслужват тези, които им дават хилядарките – споделяше апатично местният лидер.

Василена се прибра в апартамента с подкосени крака. Преди Десети ноември* не знаеше как да се бори с наложеното правило не талантливите художници, а художниците-партийни членове да излагат картините си в чужбина. И сега не проумяваше как да постъпи. “Нима ще отсекат нашия явор!”. Неговото съществуване правеше по-жив спомена за Васил. Не, не искаше да умира техният любимец!

Извади бяло платно, разположи го на статива и започна да рисува. До сутринта върху него оживя дървото с величествената корона, широкото стебло и издадените корени, наподобяващи две седла. На другия ден съсредоточи усилията си върху небето. Двоумеше се да нарисува ли и птици. Затвори очи и се замисли какво би я посъветвал Васил. Съпругът й беше влюбен в славеите, в морските орли и навярно би й казал, че е добре да има птици. Но на нея й се искаше небесният купол да е чист, а въздействието да идва от листата. Работи докато не затрептяха като живи.

На изложбата на дружеството на художниците, тържествено открита по случай Двадесет и четвърти май*, картината й бе поставена в централната част на галерията. Не беше уверена дали наистина е така, обаче й се струваше, че мощната корона на явора привлича посетителите.

Не се заблуждаваше. От първия до последния ден на изложбата най-много хора се спираха пред нейната творба. И погледът на Явор Пакаризов, дошъл да се поразсее, беше привлечен от достолепния столетник. Самотната му фигура на фона на кристалното небе изглеждаше необикновено витална. Разгледа я със спокойни очи, след това се изправи пред съседното платно. Но защо сърцето му започна неритмично да тупти? Стоеше пред графиката вдясно, а гледаше изумителната корона на явора. От началото на седмицата по осем часа беше в горите край града. Съдружникът му, сприхавият Генади Дулев, с нервен глас бе наредил на работниците да секат всички здрави дървета. Пакаризов стриктно контролираше изпълнението на заповедта, без да го вълнуват кралските осанки на вековните буки и дъбове, широките им стебла, нежният шепот на листата. А този нарисуван явор бръкна в душата му.

След като разгледа изложените картини отново се спря пред красивия си съименник, но вече го съзерцаваше с тревожен поглед. В ушите му се появи онзи неприятен шум, който показваше, че кръвното му налягане пак се е покачило. Отиде в кафенето срещу картинната галерия. Поръча си минерална вода “Девин” и изпи по една таблетка бета блокер и диуретик. В хотелската стая глътна и хапче за сън. Предната нощ не беше мигнал и добре би било, ако поне малко поспи.

Най-после бог Хипнос го докосна с дъха си, но за съжаление се събуди с потискащото чувство, че го очаква нещастие. Откакто синът му почина, това убийствено състояние често изпълваше неговия вътрешен мир.

С потрепващи пръсти извади от нощното шкафче тънкостенната чаша с живописно изрисувани китайски рози по нея. Тя бе любима вещ на съпругата му Цвета, може би затова през последните шест години Явор не се разделяше с този изящен съд.

Внимателно наля от билковия чай, предписан му за регулиране на емоциите, и започна на малки глътки да пие. После си облече млечно кремавите панталон и риза, които бе купил от елитен бутик. Жена му го харесваше в светли, изискани тоалети и сега бе обладан от странното усещане, че тя е тук, в стаята, и той удовлетворява нейно желание.

Очите му се насълзиха. С бавна походка слезе в ресторанта на хотела. Седна в най-тъмния ъгъл и хапна набързо. От многото лекарства, които погълна, в устата му горчеше и почти не усети вкуса на телешкия шницел. Домашният лекар го съветваше, за подобряване на съня, най-малко по един час да се разхожда. С унило изражение на лицето се отправи към морската градина. Влажният вятър го подразни. Прегърнатите двойки събудиха в душата му болезнено чувство на самота и побърза да се прибере. Отпусна се във фотьойла и затвори очи. Паметта му поднесе спомена за това как и той, прегърнал през рамо съпругата си, излизаше на разходка по жълтите павета на София. Имаше фигура на Аполон, Цвета също се радваше на очарователна стойка. Винаги бяха облечени с маркови дънки, якета, костюми и им беше приятно да се появяват сред хората, и да показват своето щастие. Но в навечерието на сребърната им сватба тя бе прегазена от мерцедес, когато пресичаше на зелен светофар пешеходната пътека пред дома им. Кера, съседката от първия етаж, бършейки нервно сълзите, които се стичаха по повяхналите й бузи, с ридаещ глас твърдеше, че от девет дена това возило стояло паркирано вляво от кооперацията. Тръгнало, когато добрата и вежлива госпожа Пакаризова прекрачила края на тротоара. Шофьорът бил дебеловрат мъж облечен в черен анцуг и черна тениска. Възрастната дама не можа да си спомни колата синя ли е, червена ли е, нито бе забелязала поне една цифра от номера, ето защо не обърнаха внимание на показанията й. Съмнително съвпадение имаше и около смъртта на сина му. Когато влизал с кадилака си през източния вход на града, той бе блъснат от тир, неправомерно пресякъл неговото платно. След тези две убийства, останали неразкрити въпреки големите пари, които потроши, за да се установят виновниците, в ума на Пакаризов се загнезди въпросът случайни ли бяха или целяха да сплашат хладнокръвния генерал Туджаров, неговия тъст?

Ангел Туджаров преди Промяната заемаше отговорен пост в Министерството на народната отбрана, а сега се занимаваше с търговия. Благодарение на неговите връзки фирмата на Явор му носеше златни доходи.

Изпи чаена чаша прясно мляко подсладено с лъжичка пчелен мед и си легна, но не му се спеше. Започна да брои: едно, две, три... Вместо да се отпусне, в съзнанието му оживя картината на Василена. Миг след това го прониза въпросът: “Не е ли маша в ръцете на престъпници?”. И отново още по-властно го завладя усещането за надвиснала опасност. Взе второ хапче за сън.

На сутринта изпитваше мъчително напрежение в слепоочията. Чувстваше се отпаднал, а когато трябваше да се съсредоточи ледени иглички болезнено пробождаха тялото му. Как да открие диагностика, който да му предпише точните лекарства за извеждане от това състояние?! Имаше възможност да заплати най-високата цена за подобна услуга.

– Толкова много стотачки съм броил на светила в нашата медицина, а няма подобрение – тъжно усмихнат сподели със своята майка при последното си гостуване в уютния й апартамент.

– Не ти трябват нито корифеи, нито илачи. Бъди в хармония с душевния си мир. Тогава ще ти светне пред очите.

Със съчувствие в гласа отговори Анастасия Пакаризова. В сивия й поглед напираше тревога.

Явор слушаше, навел безпомощно глава.

И на следващата сутрин отново се събуди с познатата болка в тила и с усещането, че е най-разумно да се откаже от тази работа. Но умът веднага му изпрати въпроса с какво друго ще се заеме? Нещо по-важно, сега не само печелеше добре, а и дърпащите конците в държавата искрено го уважаваха. Най-вече с това отношение, приятно ласкаещо неговото его, не му се разделяше.

Стисна зъби, сякаш така щеше да пропъди раздвояващите го мисли. Както обикновено се качи на мощния си джип и се отправи към подножието на Славеевите възвишения. Дойде преди другите и първото нещо, което видя, бе явора.

– Той е! Колко майсторски художничката е предала излъчването на достолепност! – почти гласно възкликна.

Провери дали има поставен знак за отсичане. Имаше. Наруши графика и изпрати работниците да секат в срещуположния край на местността.

В четири следобед, както обикновено, те тръгнаха към село Сълзица, където бяха разквартирувани, а Пакаризов след тридесет минути бърз ход се озова при “адаша”, както шеговито бе започнал да го нарича. Отпусна се върху изпъкналите корени, наподобяващи две седла и се замисли как да заличи смъртоносната отметка. Беше кръст направен с блажна боя. Опита се да го изчегърка с нож. Успя донякъде. На другия ден дойде час преди дърварите. Напои памучен парцал с кореселин и спря да търка след като стеблото беше напълно чисто. Обгърна с поглед короната на явора, зелена планета от блестящи листа, и душата му се изпълни с възторг от красотата й. Но едновременно с възторга се появи усещането за безсмислеността на последните му действия. Нищо не се постига със спасяването на едно дърво. И не е ли наивно това, което извърши? Обаче всеки човек изпитва исконна необходимост да е убеден в значимостта на делата си и умът услужливо му напомни за разказа на попа от Сълзица, слабият, с дълбоки, замечтани очи, Данаил Ваклинов.

Данаил обичаше да слуша историите, които възрастните миряни споделяха. От тях бе научил, че преди покръстването на народа ни в източното подножие на Славеевите възвишения е имало капище. Когато езическото светилище потънало в забрава, израснало това божи творение. Поляната около него била оградена с гъста гора. В тази труднопроходима кория местните хора по време на турско робство се криели от кърджалиите, а по клоните на явора окачвали икони и се молели на Господ да ги закриля. Ето защо не само не е наивно, но заради паметта на предците си заслужава да бъде спасен.

След като приключи работният ден, Пакаризов се помота край своята кола, но не седна зад волана, а отново отиде при величествения красавец. Нежно помилва стеблото. Излегна стегнатото си тяло под прохладната му сянка и затвори очи. Отначало за нищо не мислеше, после в неговото съзнание оживя спомена за концерт на боливийски музиканти. Основните инструменти, използвани от чужденците, бяха панфлейти, всяка с разнородно звучене в зависимост от материала, от който бяха направени. С Цвета излязоха от залата развълнувани и през целия път до вкъщи говореха за вдъхновеното изпълнение на артистите.

Явор вдигна поглед нагоре към леко поклащащите се клони.

– Какво ли звучене ще има панфлейта, измайсторена от теб прелестно създание? И колко е интересно! Еднакви инструменти, а извлечените тонове – коренно различни.

После се замисли, че и при хората е така: едно и също чувство, например скръб по загубата на любим, у всеки уникално се проявява. Ето брат му, независимо че добре живя със съпругата си, след смъртта й, не бяха минали дванадесет месеца, когато се ожени повторно. Докато той, въпреки изтеклите шест години, все още не можеше да си представи, че ще легне до друга жена. Неочаквано паметта му поднесе картината на белия ковчег, в който бяха поставили Цвета и тя цялата в бяло, както най-често й беше приятно да се облича. В него миг изпита желание да се застреля. Единствено съзнанието, че сега синът му ще има десеторно по-голяма необходимост от грижи и обич го спря. Но когато и лъчезарният Ангел-Владимир напусна този свят, не си тегли куршума. Въпреки че здравето му се разклати и нищо не му носеше радост, установи, че все още му се крачи под синьото небе.

На следващия следобед, когато секачите си тръгнаха, отново дойде при своя съименник. Вятър люлееше листата му. Те шумяха така, сякаш наблизо течеше бързоводна река и за първи път след смъртта на половинката си изпита удоволствие, че е жив и може да се наслаждава на хармоничния звук, с който насищаха въздуха.

В края на седмицата, независимо, че беше облачното, пак тръгна към птичето око, както селяните наричаха яворовите дървета.

– Откъде е дошло това поетично име? – запита биволаря Крали Гинкин, който се бе отбил на раздумка при него.

– Отсечените страни на стеблата са нашарени с фигури. Едни приличат на зеници на соколи. Други – на бухали. Ето защо така им викаме – тихо отговори възрастният човек.

Пакаризов го слушаше, а в съзнанието му напираше въпросът какъв ли знак се крие в това умъртвеният явор да те гледа с око на птица.

“Природата е единствената книга, всички страници, на която са пълни с дълбок смисъл”. Тази мъдрост, изказана от Гьоте, я прочете в кметството на Сълзица, което посетиха със съдружника си на третия ден от започване на сечта. Бе написана върху бял кадастрон, а отдолу с разкривени букви някой бе добавил: “Кмете, изпъдете тези пладнешки разбойници, които бастисват нашата кория! В противен случай Бог ще ни накаже.” Генади Дулев, стиснал злобно устни, разкъса на малки късчета плаката. Когато влязоха при местния началник, с язвителен тон отбеляза:

– Господине, озаптете си раята, ако искате и през следващия мандат да сте на този стол!

Явор запази неутрално поведение, като си наложи да не се задълбочава в разсъждения по случката, но въпреки това през нощта не мигна. После се заредиха още много безсънни денонощия...

– Бай Крали, лошо спя! – с тъжен глас сподели Пакаризов.

– По-дълго време стой в гората – биволарят съчувствено го погледна. – Дори, когато вали, стой както майка те е родила. И ще се оправиш.

– Трябва да пробвам.

– Опитай... А аз ще тръгвам.

Крали тихо каза: “Довиждане!” и подкара животните към селото. След малко заваля. Пакаризов прибра дрехите си в импрегнираната раница, която винаги носеше със себе си и остана гол под пелената от топли капки. Сърдечността в гласа на биволаря бе повишило неговото настроение и той дяволито се усмихна на своя адаш.

– “Естественото не е срамно”*. Нали си съгласен с мен?

След това му се поклони и вдигна нагоре ръце. Струваше му се, че дъждът го облива не с вода, а с нежност. Изживяването събуди финото усещане, което любимата му съпруга извикваше със своето присъствие. Това състояние изпълни с приятна възбуда неговото тяло.

След час облаците се разсеяха. Наоколо се носеше омайващият аромат на колендро. Високо в небето се рееше непозната птица. Явор се облегна на дървото и потъна в размисли по изминалия живот.

Още преди да се ожени, бъдещият му тъст го уреди на работа в Първо главно управление на Държавна сигурност. Цвета бе завършила Софийския университет, специалност “Международни връзки”, така че дълги години бяха на работа в чужбина. Но дойде Промяната и трябваше да се завърнат. Той потърси ново поле за изява, а жена му се отдаде на семейството. Ето я, внимателно обяснява на Ангел-Владимир затруднилата го задача по геометрия, усмихната подрежда във вазите лалетата, незабравките, гладиолите, които й купуваше от близкия пазар... Влюбеният съпруг отправи поглед към хоризонта. За първи път спомените не го изпълниха с душевна болка, а със смирение.

Постепенно обикна това място. Вече не бързаше да си тръгва, а му беше приятно да остане сам, излегнат върху напуканата от лятното слънце земя или облегнал гръб на широкото яворово стебло. Любуваше се на катеричката, която скачаше от клон на клон, на високите, почти човешки бой треви, които царствено се поклащаха. Веднъж стана случаен свидетел на гальовността, с която два смока докосваха своите тела. Имаше чувство, че това е танц на годеници. Тези картини извикваха в паметта му отминали събития и той отново ги съпреживяваше. Понякога му се искаше да се поразтъпчи. Откри добре поддържана пътека, която отвеждаше до билото на средното възвишение. Там имаше малка поляна с изглед към морето. От нея се виждаше целият залив с остров Павел вдясно от брега. Последните лъчи на деня му придаваха сребрист цвят и той наподобяваше старинна брошка. Облак скри слънцето и островът се превърна в обикновено парче земя. Пухкавото кълбо величествено отмина и късчето скала, издадена над водата, отново засия като сребърно бижу. Явор възторжено гледаше промяната на цветовете и с прояснено съзнание преценяваше, че така е и при хората. Еднакви събития човек може да ги възприеме по различен начин в зависимост от чувството, което в даден отрязък от живота му осветява неговата душа. Например по-рано не се дразнеше от шума на автоматичните резачки, а в последно време, осъзнал чрез въздействието на едно дърво ценността на горите, все по-отвратителни започваха да му стават острите им звуци.

В средата на август на връщане от върха, откри голям къпинак. Тъмно вишневите плодове примамливо блестяха. Откъсна шепа къпини. Удоволствието, което изпита, не можеше да се сравни с дунапреновия вкус на прасковите, ягодите, крушите, внесени от съседните държави, с които бяха отрупани и зиме, и лете сергиите на кварталния пазар, а родно производство все по-рядко се срещаше. Той гледаше синия хоризонт и си мислеше, че през този безкрайно дълъг преход бе разбито селското стопанство, за пукнати грошове бяха разпродадени безценни заводи, изсечени – стотици декари гори. И защо е всичко това? Единици да си натъпчат джобовете “И аз... не съм ли един от тези, които рушат? Пладнешки разбойник ме нарекоха хората от Сълзица. И са прави!”

Вдиша дълбоко. Чувстваше необходимост да поеме по-голяма струя въздух, за да издържи на тежестта на угризението, което започна да изпълва сърцето му. Пладнешки разбойник! А имаше години, когато мечтаеше да се жертва за сигурността на родината. Негов идол през младостта му бе доктор Рихард Зорге.

А сега кой е идолът му...

След този въпрос не последва отговор. После съзнанието му се пренесе към отсечените яворови дървета. Да те гледат с очи на птици – не означава ли, че трябва да ги пазим като зениците си? И не ли крайно време да напусне унищожителната дейност, с която се занимаваше? Но съдружникът му ще продължи сечта. И какво трябва да извърши, за да я спре? Мъдрите хора казват: “Една птичка пролет не прави”. И имаше ли смелчаци, които са готови да го последват?

През годините на така наречената “демокрация” Пакаризов бе успял да натрупа добро състояние. И ако кихне определена сума... Знаеше точно на кой народен представител трябва да бъде предадена. Неговият тъст го бе товарил с гадната задача да му брои пари, за да предлага удобни за дървената мафия закони. Известна му беше и паролата, която бе необходимо да каже, за да го увери, че са от обща кръвна група.

Тази мисъл го споходи в септемврийски следобед, вперил възхитен поглед към залязващото слънце. То оцветяваше в бледорозово облаците, а короните на отсрещните дъбове бяха придобили тъмно лилав цвят. Така се стресна от идеята, дошла в съзнанието му, че престана да вижда и залеза, и широките сенки на дърветата. Побърза да я отпъди, но на другия ден тя пак се появи. И се задържа по-дълго време. На третия, на четвъртия, на петия ден тази мисъл все по-властно го обсебваше. Без да си е дал точна сметка дали ще има куража да напусне тресавището, в което затъваше, без да е наясно достатъчно щедра ли е душата му, за да може безболезнено да понесе раздялата с милионите си, въображението му поднасяше картини на срещи с народни избраници. Представяше си как предлага пачки с банкноти, за да се внесе предложението... Ще започне например с това депозитите на партиите да бъдат намалени от петдесет хиляди лева на десет хиляди лева.

След смъртта на Ангел-Владимир Явор с ужас осъзна, че не вижда смисъл в своето съществуване, а сега нещо се раздвижи в съзнанието му. Вече никой не очакваше неговата любов, неговите грижи и спокойно можеше да изложи живота си на риск. И това решение като чудотворен звън от камбани, огласящи великденска нощ, затрептя в сърцето му, изпълни го със сила, която увеличаваше смелостта му. Неговите мисли започнаха да се подреждат. Сънят му стана дълбок и ободряващ.

В началото на зимата се върна в столицата, където живееше откакто бе постъпил на служба в Държавна сигурност, и още на другия ден монтира в слушалката на телефона устройство за промяна на гласа. След като се убеди, че всичко е направено професионално, се свърза с депутата, в когото беше уверен, че ще свърши добра работа. Уговориха си среща за събота следобед в кафенето на хотел “Мистерия”. Сутринта се събуди бодър и веднага се зае с дегизирането. Благодарение позициите на тъста си бе завършил в Съветския Съюз* школа за разузнавачи, така че тънкостите по промяна на външността му бяха ясни. Смени и номера на джипа, с който щеше да пътува.

Петнадесет минути преди уговорения час влезе в заведението. То беше полу празно. Седна на масата срещу входа и отправи поглед навън. През остъклената врата се виждаше нежната завеса на падащия първи за годината сняг. Явор гледаше с широко отворени очи белия водопад от танцуващи снежинки и с изненада установяваше, че се чувства спокоен.

Господинът дойде половин час по-късно. Беше широкоплещест и с несъразмерно дълги за ръста си ръце. Седна и с едрите си пръсти започна неритмично да барабани по масата.

– Вие ли представлявате фирма “Братя Семекчиеви”?

– Да. Идвам от името на Кубрат Семекчиев. – с уверен глас отговори Явор.

– Кубрат Семекчиев не е ли мъртъв?

– В австрийска болница го излекуваха.

Пакаризов отправи проницателен поглед към събеседника си. Той му кимна утвърдително и защитникът на горите започна да излага своето искане. Народният избраник все по-ритмично барабанеше по масата. Накрая обяви сумата, която желаеше да му се заплати. Лицето на Пакаризов поруменя. Очакваше да чуе двойно по-малка цифра.

– Ще ги имате. Сега половината. След излизането на закона – другата половина.

– Разбира се, че така ще постъпим. Нали сте наясно, че не са само за мен.

С хармоничните движения на човек изпълнен от чувството, че е получил заслужено възнаграждение, депутатът прибра куфарчето с парите, кимна хладно за довиждане и си тръгна.

Следващата среща, която му предстоеше, беше с лидера на “Родни планини”, една от екологичните партии в страната. Избра него, защото преди година този мъж му бе направил добро впечатление по време на телевизионен диспут. По джиесема му беше обяснил разположението на масата, на която седеше, така че още щом влезе новодошлият му се усмихна и с бързи крачки тръгна към него. Сигурно бе прехвърлил шестдесетте, тъй като фигурата му бе започнала да се прегърбва.

– Дойчин Радионов. Влюбен съм в дъбовете, в билките, в реките, ето защо посветих живота си на тяхното оцеляване.

Говореше пламенно и Явор си помисли, че прекрасно би рецитирал стиховете на Вапцаров*.

– Иван Иванов. От 1970 съм емигрирал в Щатите, но сърцето ми е тук, в родината. И аз обичам нашето море, езера, планини и копнея да бъдат запазени. Внимателно следя законите, които се приемат. Един от тях смятам, че е несправедлив. Това е да се изисква от партиите да внасят петдесет хиляди лева депозит, за да участват в изборите.

– Прав сте.

– Готов съм да подпомогна Ваши изяви по този въпрос в националната и частните телевизии, в периодичния печат.

Дойчин го гледаше с големите си изразителни очи. Възторженото изражение на одухотвореното му лице изпълваше Явор с удоволствие от срещата и от това, с което се бе заел. Обсъдиха в кои предавания е добре да се появи, в кои вестници да предложи статии. Накрая Пакаризов попита колко ще иска лично за себе си.

– Нищо. Аз работя.

– Къде? Ако Ви е приятно да споделите.

– В БАН. Старши научен сътрудник съм в Института по литература.

Пакаризов вметна с весел тон.

– Досега не съм срещал човек, на когото заплатата да е достатъчна. Какво ще кажете – два бона?

– Вие преценете. За мен е от значение, че плащате телевизионното време. И нещо по-важно. Вашият жест ме изпълва с вяра в победата над унищожаващите природата.

“Говори така сякаш декламира.” – си помисли Явор. Тази мисъл извика върху лицето му усмивка, която не можа да прикрие.

– Аз все още по момчешки се паля – Дойчин също се засмя.

Заразяващата възторженост на лидера на екологичната партия изпълваше Пакаризов с усещането, че е проводник на нещо истинско, ето защо не му се разделяше с него и започна да разказва как в Северна Америка се грижат за горите си. После му предложи заедно да хапнат от специалитетите на ресторанта към хотела.

– Аз черпя.

– Съжалявам, но трябва да ви откажа. Мама е болна, ето защо бързам да се прибера.

Пакаризов отново остана сам. С нарастващо възхищение гледаше пленителната белота навън и си мислеше, че в името на тази красота си заслужава да се жертва.

След месец той навършваше шестдесет години. Ако Цвета беше жива, щяха да съберат компания от осем, девет семейства. Имаха приятели както сред политическия, така и сред артистичния елит на държавата. Приятно им беше да ги канят заедно, защото тогава се разгаряха интересни разговори. Срещаха се още в шест следобед в някое кафене на уиски и ядки. После ги водеха на вечеря в най-модното за сезона заведение. Накрая се прехвърляха в нощен бар и се веселяха до зори. Но откакто съпругата му почина, се чувстваше самотен сред много хора и обикновено си стоеше вкъщи. Преди седмица, гледайки телевизионно предаване за руските лесове, му хрумна идеята с разходка до яворовата поляна да отбележи своя празник.

Отпътува един ден по-рано. За разлика от друг път спа добре в хотелското легло, а сутринта с бодри крачки тръгна към любимата местност. Беше необичайно топло за януари. Ясното небе го изпълваше с радостно чувство. Той рееше поглед напред и с изненада установяваше, че и така, голи, орехите, брястовете, дъбовете му харесват. И яворът, въпреки окапалите листа, изглеждаше достолепно. Още в София живо си представяше как ще се облегне на него. През летните следобеди под короната му, разперена като ханска шатра, беше прохладно, а с наближаване края на октомври бе започнал да усеща приятно загряване, когато допреше гърба си в широкото стебло. Тази естествена топлина сякаш му вливаше сили, ето защо изпита разочарование, когато видя, че върху двата изпъкнали корена, бяха седнали млада жена и млад мъж. Срещу тях по-възрастна дама с високо чело и коса оформена в плетеница, наподобяваща житен клас бе разтворила статив и рисуваше. Когато наближи, те усмихнати го поздравиха. Имаше намерение да ги отмине, но непринудената им сърдечност го предразположи и той вежливо им се поклони.

– Добър ден... Благодатно време за излет...

– О, да! – художничката вдигна глава.

Допадна му погледът й, изпълнен с вдъхновение и доброта и му се прииска да не си тръгва. Загледа се в платното. Върху него бе изобразен шипков храст на фона на три бука. Явор гледаше майсторски нарисуваните червени плодове, чиято прелест се подчертаваше от сухата трева, покрила земята и голите клони на дърветата и осъзнаваше, че и в живота е същото – въпреки чернилката в отредените ни дни, винаги можеш да откриеш идея, на която си заслужава да се посветиш и тя да внася красота в ежедневието ти, така както шипковият храст краси зимното поле.

– Странно... Почувствах доверие в щастливия замисъл на човешкия ни път – сподели той с развълнуван глас.

– Мама точно това иска да внуши. Кажете й, че е успяла – в хор заговориха младите хора.

Явор сърдечно се засмя.

– Госпожо, успяла сте!

Художничката го погледна със зелените си, блестящи като росна детелина очи. Смутеното й не много младо лице му се стори близко и изненадващо нежно се обърна към нея.

– Мила госпожо, ето ви моята визитка. Когато завършите тази гениална композиция, ще ми бъде приятно да ми се обадите. Искам да я купя.

Поклони й се. Каза: “Довиждане” на всички и бавно тръгна нагоре по добре познатата пътека. Вървеше и си мислеше, че разполага с около петдесет картини, подарявани на семейството му по различни поводи. Беше окачил девет, за другите нямаше място в дома си. А сега щеше да добави още една. И вместо да махне някоя от досегашните и да сложи новата, защо не я предостави на училище? Тогава върху стократно повече душѝ ще въздейства. И както него дари с вяра, така ще изпълва с оптимизъм юношите. А произведението с явора ще ги накара да се влюбят в лесовете. Трябва да го открие!

Късно следобед се върна в града и първото нещо, което направи, бе да се отбие в художествената галерия, където го беше видял. Посочиха му адреса на залата, предназначена за излагане на творбите за продан. На другата сутрин плати и, леко притеснен от мисълта как ще възприемат постъпката му, се запъти към английската гимназия.

– Прекрасен жест! – възкликна развълнувано директорката, поемайки подаръка. – От името на всички преподаватели и ученици ви благодаря!

Уморените й очи радостно засияха. Като по скачени съдове нейното настроение се предаде на Пакаризов.

С бодра походка той излезе от училището и тръгна към морската градина. Пред него се синееше заливът. Копринената му повърхност така блестеше, сякаш самата водна шир осветяваше деня. Привлечени от немразовитото време по алеите се разхождаха млади хора. На пейките се препичаха старци и оживено разговаряха. Единствено Явор Пакаризов вървеше сам, но не се чувстваше самотен. Умът и сърцето му бяха обсебени от идеята да обиколи ателиетата на известните художници и да потърси картини, имащи необикновеното въздействие на платното с явора. Ще прескочи и до Варна, до Русе, до Пловдив... После се замисли върху промяната на кой закон да започне работа; достатъчно ли е да действа само в полето на законодателството или да разгърне по-широко фронта?

Биволарят Крали Гинкин, в началото на тяхното запознанство, с болка в гласа, възропта:

– Господине, грешно е това, което вършите! Не трябва да бастисвате, а да садите!

– Напролет ще залесяваме – смотолеви Пакаризов.

Тогава излъга, но в момента се разположи в най-отдалечената беседка и започна съсредоточено да преценява колко ще струва трудът на работниците и покупката на дървесния разсад.

Върху лицето му трепна плаха усмивка. С големи дела му се искаше да се заеме, сякаш вчера не навърши шестдесет години...

Обърна се към слънцето и притвори клепачи. В съзнанието му оживяха Славеевите възвишения, потънали в дивна зеленина. После изгря представата как безброй деца се застояват пред талантливо изрисувания столетник и го съзерцават с нарастващ възторг. “А това душевно състояние е благодатна почва за любовта към горите.” – разсъждаваше техният нов закрилник и вътрешният му мир се изпълваше с надежда, че ще има кой да тръгне до неговото рамо. После неочаквано паметта му съживи спомена за нежният поглед на художничката, озарен от доброта, и по тялото му потече живителна топлина.

--------------
* Десети ноември – денят на т.н. Промяна в България, когато се сменя тоталитарното управление на БКП с многопартийно.
* Никола Йонков Вапцаров – български поет (1909-1942).
* Съветски Съюз – името на обединени републики на територията на бившата руска империя през периода 1922-1991.
* Двадесет и четвърти май – национален празник на Република България.
* “Природата е винаги непобедима” – Цицерон, “Тускулански беседи”, V, 27,78.
* “Естественото не е срамно” – цитат от драма на Еврипид.
--------------

юни 2014 г.