За “Богородични морета” на Динко Динков

Разказите в “Богородични морета” на Динко Динков са всъщност притчи – притчи за хората, обрекли се на морето, притчи за морето, обсебило хората, които го обитават. Мисля, че отдавна не ме срещали такава талантлива книга, всеотдайно и задълбочено изследваща и развълнувано описваща необяснимите и извечни връзки Човек – Море. Както казва един от героите в разказа “Време за взимане, време за даване” – “Всеки човек е едно море, различно от останалите, но все пак море, което търси други морета!”.

Динко Динков е открил за читателя морето в душите на многобройните си герои – всеки толкова различен и с различно море в душата си. Една пъстра галерия от персонажи – колкото различни в пребиваването си на бреговете, толкова близки в стремежа си към морето.

Героите в тези разкази са реални хора: били някога на този свят и оставили следа в паметта на приятели и близки, които ги съживяват в спомените си, за да населят тази книга; хора още живи – пълни с виденията на миналия си живот и не съвсем уверено пристъпващи в сегашния; хора днешни, с ежедневие и мечти, които винаги ги водят към морето.

Ще си позволя да цитирам само някои от имената и прозвищата им – Карандаша, Попето, Илия Манджуков,

Колю Иванов, Шаблата, Иван Тангото, Колю Дългия, Стефан Мафията, Митко Бакиша, Рахмана, Магарето...

Да споменаваш героите си с истинските им имена, да описваш това, което са споделили и от него да сътвориш вълнуващ художествен разказ – това е отговорност, майсторство и талант, който Динко Динков безспорно доказва в разказите от тази книга.

Авторът не само е живял сред героите си, но и с дарбата си да се вслушва в разказите им, да вижда с очите им и да съпреживява съдбите им, е пресъздал всичко, стараейки се да разчете живота и подтиците им и с изключително майсторство да прави и нас, читателите не само свидетели, но и съпричастници, обогатени с нови неочаквани преживявания и вълнения.

Тези хора от Обзор и цялото побрежие, преминават през всички разкази, срещаме ги в различни ситуации, виждаме ги в моменти на труд, на веселие и много често на драми и трагедии, които разтърсват живота им. Пътуването им през цялата книга я прави някак по-единна и монолитна, разказаното – по-цялостно.

Това е една солидно композирана проза, а още в първия разказ – “Сафрида на Карандаша” откриваме закодирани много от особеностите на разказите в “Богородични морета” – изстраданите изповеди на хората, но и синовно-внимателното докосване на автора до живота им, чиито смисъл той се опитва да разтълкува – за себе си и за читателите; тук се срещаме и с друга една от особеностите на разказваното – усещането на автора за море, неговата невероятна връзка със синята безкрайност, с тайнствените дълбини и чудеса на подводния свят – усещане, скътано в синовно предани изповедни редове, които спокойно можем да наречем Словесна живопис. И като споменавам живопис, не мога да не се спра на усета на Динков за природа, на дарбата му да ни представя природата в чудесни одухотворени пейзажни описания. Неговите развълнувани словесни описания на морето и сушата са, съвсем спокойно мога да го кажа, невероятни поетични есета, заредени с красота и енергия, които придават допълнителна цветност на повествованието.

Ето едно такова лирично одухотворено описание на настъпващата есен, което силно ме вречатли: “Заприлича на млада жена природата, разхубавила се след раждането на първа рожба. Нежна, кротка, миловидна... С шарена рокля, с разпуснати дъхави къдрави коси, с плодова руменина по лицето, преляла от зори и залези, с жарки устни и избистрен кехлибарен поглед. Пристъпи леко по мокрите пясъци и разпръсне ниски мъгли по плажовете. Горят огньове покрай заслоните и хвърлят загадъчни светлини по лицата на морските. Пламтят, звънят шишетата с вино или ракия и развързват за лакърдии езиците. Прелитат късни птици, а жалните им писъци накъсват шлагерните песни за лято, любов и раздяла.”

Прекрасно уподобяване на есенната природа с млада жена, която току що е дала живот на продължението си във времето...

Споменава се звън на шишета вино. Ще го срещаме понякога този звън, ще чуваме песните на Морските, ще сме свидетели на невинните им прегрешения и мъжки закачки, на малко тъжните им шеги, на размислите им за живота и смисъла му, за нашата вяра и за България. Ще се докоснем до системата им от ценности, до вълшебните им поверия и призрачни видения. И ще усетим плътността на изображението, разнообразието на характери, широката амплитуда на емоциите, които ги движат.

Има разкази, в които повратите на времето са пагубни за човека. И ще чуем един герой от разказа “Хлябът” да е доволен, защото по-рано се е тревожел за реколтата си, за добитъка си, за поминъка си. И като дошло ТКЗС-то , с не малка доза горчивина той констатира, че е оживял, защото е престанал да се вълнува за утрешния ден и само редовно си вземал заплатата.

Ще прочетем в “Тримата братя и Левитана” за друга бурна трагедия, когато събитията те откъсват от корена и те правят безволев, подмятан от житейските вълни, човек, достигнал дъното и довел до фатален финал едно семейство.

Ще попаднем на сложен сюжет, с изострени до краен предел събития, със съдбовни поврати и нарастващ драматизъм. И няма да е пресилено, ако кажа, че разказът “Барба Атанасий” има силата на древногръцка трагедия.

В “Състезанието”, един разказ също с трагичен край, виждаме днешния млад човек, връзката му с морето, борбения му дух, приятелството. И се замисляме над въпроса – можеш ли да си щастлив, ако винаги с теб върви проклятието, че си спечелил нечестно?

Но основният фокус на разказите са, както ги нарича авторът, Морските. Хората – връзка между море и суша, раздвоени между вода и земя, които обаче дори за миг не си и помислят да сложат край на това сладко проклятие.

Те са родени с море в себе си. Морето е нивата им, която ги храни, то е синият далечина, която ги примамва, неспокойният му нрав, който ги предизвиква, трепкащата линия на хоризонта, която дава смисъл и стремеж на живота им. И сурова непредвидимост, която взема жертви. И упоритата дързост на Морските, която често е близка с жертвоприношение.

Така че имаме разкази, посветени на морските човеци. Родени на сушата и с пъпна връв, хвърлена в морето. То ги примамва, то ги приласкава, то е смисъл, понякога е жестоко и коварно убийствено. И въпреки всичко това в тези разкази нито един от Морските не изрича хулна дума за морето. То за тях е нещо свещено!... А може би така се появяват тъжните крайбрежни песни, които твърде често разплакват тези сурови мъже:

“И се изви песента, истинска като живота, като спомен за раздяла в късно есенно пристанище. Случайните минувачи се спираха и заслушани се отнасяха в един отминал романтичен свят, който заплиташе в себе си топлина и копнежи... В очите на бай Ламбо вълните се надигаха и започнаха да се изливат по бреговете...”

С такива събития, размисли и емоции ще се среща читателят във всеки отделен разказ на “Богородични морета”. И ще открива за себе си онова светещо въгленче, което ще стопли нещо в сърцето му. И макар и за миг ще го пренесе в един чуден, чудесен, почти приказен и в същото време много реален свят, чиито герои, за съжаление, изглежда са вече изчезващо племе.

А книгата завършва с “Балада за обзор”. Едва ли би могло да има по-сполучлив финал на този наниз от словесно нарисувани човешки съдби! Неспокойствието, драматизмът, напрегнатите конфликти, сгъстеният ритъм на разказването тук сякаш са отстъпили. Смекчили са се. И ни погалва едно поетично сбогуване със всичко било. Динко Динков споделя в един поетичен текст всичко, което се е насъбрало в душата му след срещите му с морето, с брега и с хората, разпнати между бряг и море. И се идентифицира като един от тях, като един след тях.

Четейки, имах чувството, че независимо от героите и събитията, това е книга-изповед, изстрадана до краен предел изповед на автора – изповед за безвъзвратната му отдаденост на Морските, на Морето и на този горчив и сладък човешки живот, който всеки сам си гради.

“За да открием истинското си изображение, твърди авторът, трябваше да проникнем отвъд отраженията – в скритото за очите тайнство, за да опознаем себе си, за да се спасим!..”

Четох тази книга в ръкопис, прочетох я, когато излезе от печат, вероятно пак ще надниквам в страниците й. И съм сигурен, че винаги ще съм развълнуван читател. И ще откривам по нещо ново. Защото, повярвайте ми, това е една великолепна и докрай изстрадана книга!...

Когато даваме оценки на нови книги, кой знае защо, започнахме да прескачаме въпроса за техния език. Прецизен, цветен, чист хубав български език има в “Богородични морета” и това също е едно от големите й достойнства...

Тя е безупречна и като издателски продукт, за което авторът трябва да е благодарен на издателя си!

Днес книгата “Богородични морета” официално напуска дома на своя родител, ще има срещи с най-различни четящи хора и вероятно няма да го посрами. А Динко Динков, като всеки родител, ще поживее още някое време с мислите за нея и сам няма да усети, кога е заченал нова рожба, кога е написал първите думи на следващата си книга. Пожелавам му – и тя да е такава добра и талантлива!

--------------
Динко Динков, “Богородични морета”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
--------------