Алегориите на любовта в стихосбирката “Моята обич ще те посрещне” от Петър Андасаров

Темата за любовта е изключително широко и многопосочно интерпретирана както в световната, така и в българската поезия. И ще продължава да бъде така не само поради факта, че това велико чувство е част от човешкия генотип, но и заради неговата енигматичност, защото никой до сега не е обяснил нито разкрил причинно-следствените връзки на появата му в пълнота. Голямата, истинската любов, е непознаваема като Бог, тя не е само сексуална възбуда, която е мимолетна, не е и душевно състояние, което също е нетрайно във времето. Тя носи в себе си характеристиките на интенцията – онова, което ни води „отвътре” и обединява инстинкта с разума, като освобождава духа от влиянието на външните фактори и го насочва към конкретно лице, върху което пада цялата личностна отдаденост и благоговение на влюбения, дори и ако обектът на чувствата му вече си е отишъл от нашия земен свят. Именно тези специфични особености на любовта представя поетът Петър Андасаров в новата си стихосбирка „Моята обич ще те посрещне”, като още във въвеждащото стихотворение подчертава, че за него жената завинаги ще си остане „далечна, непозната”, че „щастлив е, който пръв се втурне” към нейната неизбежна висина и се опита да разбере небесната ѝ нежност („Старомодно стихотворение за жената”). И вероятно точно съзнанието за непознаваемостта както на любовта, така и на нейния обект – жената, го кара да създаде един особен цикъл в новата си стихосбирка, озаглавен „Алегории на любовта”. Творческият му усет му е подсказал, че инвенцията на любовта и нейната енигматичност могат поне отчасти да бъдат разкрити именно с използването на творческия похват алегория, който позволява конкретен образ от действителността да бъде „зареден” с абстрактно съдържание, което да разшири неговия смисъл повече, отколкото това е възможно чрез сравнението и аналогията.

Цикълът „Алегории на любовта” съдържа 39 миниатюри. Предполагам, че числото е съзнателно избрано от автора, защото то концентрира в себе си енергиите на числото три (свързано със Света Троица, ангелите и възнесените учители, които носят със себе си Божествената искра на яснота и любов) и на числото девет (представящо универсалните ценности, единството на истината, щедростта и кармата на духовния закон за мисията на душата в служба на човечеството). Затова го наричат Ангелско число.

Поезията, и особено лирическата миниатюра, е изкуство на качеството. Раждането на едно стихотворение е тайнство, метафизичен бунт срещу тривиалното, обикновеното, стандартното, неговата мелодичност и специфична образност изразяват високите състояния на човешкия дух. Може би точно поради това природата (като съвършено творение на Демиурга) става най-подходящ източник на образи, на мисловни и емоционални състояния. Неслучайно немският физик, философ и писател Алберт Айнщайн съветва своите последователи: „Вгледайте се дълбоко в природата и ще разберете всичко за живота по-добре.” Така е и при Петър Андасаров. Първата миниатюра в неговия цикъл „Алегории на любовта” има програмно съдържание. Любовта е алюзия за море, което не знае своя извор, то е знак за вечния кръговрат („утро с нощ се разминава”) между живота и смъртта с техните раждания, преобразования и възраждания така, както огънят може да пречисти човека, да го доведе до светлината и истината на добротата, но и да го задуши и помрачи с дима си. Финалът на лирическата миниатюра акцентува образа на окото, което е знак на всевиждащия разум, за връзката между видимия свят и свещеното пространство на Слънцето и звездите. Вплетената в него народна мъдрост („... очи, които се не виждат – те лесно се забравят”) въвежда мотива за забравата и чрез него първата миниатюра се обвързва с последната в цикъла, създавайки онази художествена рамка, в която са вписани всички „сезони” на Любовта:

Самотен смях на дюли,
обрулени дървета.
Изпуснат лъч от юли
сред унеса им свети.

По лунен лъч щурчето,
забравено от бога –
катери се в небето
почти до изнемога.

Катери се сърцето
по хълма на забрава,
през лятото, което
без обич отминава.
(Последна миниатюра)

Личността на поета винаги е била носител на особена душевност, която има други, свои „очи” за действителността, проникващи отвъд видимото. Затова представянето ѝ чрез поетическия език само загатва, нюансира обекта от реалния свят, като му придава загадъчност, открехваща завесата към метафизичното и несъзнаваното. Според френския поет и философ Гастон Башлар (1884 – 1962) „поетът говори на прага на същността”, затова в словото му тишината има звук (Г. Башлар, „Поетика на пространството”, Нар. култура, Сф., 1988 г.). Тази особеност на поетичния сказ да разкрива нещо и отвъд думите, се усеща още в първите няколко лирически миниатюри на цикъла „Алегории на любовта”, които представят пробуждането на чувството в душата на лирическия говорител, през чийто поглед всичко изглежда необичайно: и „зеленото облаче”, което прилича на „звездица” в небето, а баирите под него тичат, сякаш искат да я опазят от вятъра, който може да я „ухапе”; и „глухарчето”, което „свети плахо, тихо”, като „въздишка на земята”; и „минзухарът”, чиято „свещица надвиква тишината”. В тази необичайна картина реката е „мътно-бъбрива”, боровете „се усмихват”, а планината се е издигнала над целия свят, недостижима като любовта: „недостижима – от тебе до мене,/ от мене до тебе – живее любов”. Чувството едва сега се заражда и въпреки че е „недостижимо още”, то се предусеща в реакциите на природата: глухарчето е цветето на метаморфозата, на преминаването от едно състояние в друго, жълтият му цвят символизира богатство, идващо от слънцето, затова носи надежда и вяра, сбъдва желания; минзухарът е символ на пролетното пробуждане, според една стара легенда той носи в себе си необятната синева на Небето и загадъчното жълто на Луната, затова крехките му жълти листенца притежават силата да пробиват скованата от лед и сняг земя, за да донесат на хората радост и бодрост, да събудят красивото чувство на обич към земния свят, окъпан от пролетен дъжд и засиял в многоцветната усмивка на дъгата. Неговият глас „надвиква тъмнината” и кара „устните” да „тичат, тичат...” едни към други, а разцъфтялото пролетно дърво се е превърнало в алегория за магията на любовта, която възражда човека. Петър Андасаров не е просто наблюдател на природата от дистанция, той живее в нейния свят, близък му е нейният шепот, затова тя осезаемо навлиза и в поетичното му слово, когато търси подходящ израз на най-съкровените свои радости и болки, мисли, копнежи и страхове, свързани с любимата:

И си мислех, мислех си тогава –
в миговете, от брезите осветени,
че небето към безкрая отминава
и причината е, че вървиш към мене.
...
И си мисля, мисля си когато
от олтара на брезите съм отдалечен –
ако нямаме очи за красотата,
тъмен ще е, тъмен, тъмен всеки ден.

Някаква дълбока, разбираема само за него вътрешна връзка споява поета с природата, той чувства като свои нейните различни състояния – на покой и безпокойство, на загадъчен шепот и вик от болка, на интимна споделеност на щастието и нещастието. Различна емоционално-семантична насоченост имат алегориите, представящи „лятото” на чувството. Ако в пролетната бяла омая на нежността минзухарът е „гласче”, „свещица”, „пламъче” (в умалителната, „детската възраст” на съществителното), предвещаващо бъдещ евентуален пожар в гората, сега синчецът „е омагьосал” щедрото лято до такава степен, че лирическият говорител усеща как „го боли от нежност”. Той, синчецът, е цветето на голямата, зрялата, истинската любов, знакът за съпружеска вярност, преданост и постоянство: „Синчец омагьосал е лятото. / Щурци мира не дават на юли. / Август върви през полята - / в шепи понесъл светулки.” Присъствието на щуреца в дома на човека е знак за наличие на вътрешна интуиция, която му подсказва идването на нов, щастлив период в неговия живот, а светулката въплъщава в себе си положителните енергии на светлината, на духовните послания, на вдъхновението, на привличането и тържеството на красотата в човешкия живот. Любовта е единение между двама, тя е съвършения смисъл на сливането на душевните глъбини на влюбените, единство на телесното, емоционалното и духовното. В нея е въплътена несравнимата с нищо друго феноменалност на природата и на Всемира, който превръща човешкото битие в екзистенциален акт. Затова липсата или загубата на любовта се изживява толкова драматично и болезнено. Всички помним онова забележително стихотворение на Пърси Биш Шели „Философия на любовта”, в което привличането на душите е разкрито чрез разгърнатото използване на метафората и аналогията:

...
Виж как върхът целува синевата,
вълна вълната гони и прегръща;
прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си неотвръща.
И милва слънцето земята росна,
до океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целуваш ти?
1820 г.
(превод от английски език – Цветан Стоянов)

Ако обаче при Шели метафорите и аналогиите говорят за чувство, което „изпепелява” душата само на лирическия говорител, който копнее, неистово жадува, но все още не е познал величавия миг на това магично сливане с любимата, то в „Алегории на любовта” Петър Андасаров въвежда читателя в огъня на това чувство, акцентувайки драмата на влюбения, предусещащ, че нещо, което е било фундаментално, основополагащо в битието му, може да си отиде завинаги. „Минзухарената свещица”, пламнала в неговата „гора” и огряла любимата му като нейна „жрица”, може да бъде изгасена от внезапния есенен вятър:

Жаравата на циганското лято
раздухваше духалото на есента.
И сякаш в рай превърна се земята
и ни отвори своята врата.

Където ти като икона беше
и раят светеше, от тебе озарен.
Пред свещите на двете ти очи безгрешни
аз грешно се предадох в плен.

Но где, къде е циганското лято
с духалото невидимо на есента?
Ах, лесно в рай превръщаме земята –
повярваме ли в любовта.

Дошло е времето на загубите и болезнено-драматичните нюанси на чувството се сгъстяват в рисунъка на есенно-зимния му сезон. Сега денят „тежи като обесен”, глух от тишина; над някогашните влюбени „ръми прашец от есен” на нечия вина. И всеки носи „своите рани”, от които „на света му е студено, / а на красотата тясно”. Небето на обичта вече е „сляпо”, безоко”, а стряхата на някогашното единение е „болна” от тишина. С „грабливата вода” на времето любовта е изтекла някъде другаде, разпиляла е „ситния пух” на посърналото глухарче така, че чак „въздухът го заболя” от предчувствието, че „порой приижда, бряг събаря – с прекършен цвят надолу тича, / брегът е рана – от скръб изгаря – неутешимо коленичил”. Видението на глухарчето неочаквано е придобило нов смисъл – не издържало на порива на ветровете, неговите семенца се разпиляват по света и вече на други раздават своите откровения за любов, съпричастие, нежност и щастие. Природата в миниатюрите на Петър Андасаров е живо същество, тя рефлектира в лирическия му говорител с онези сърдечни негови трепети, на които той реагира с дух и тяло, красотата ѝ отваря слуха му за нейния мистичен шепот и го кара не само да види, но и да последва величавото ѝ благородство в собственото си поведение дори тогава, когато над него валят снеговете на болката. Почти по Пушкиновски („На Анна Керн”) звучат стиховете му за раздялата с любимата: „Мислите за теб валят у мене – / цели преспи наваляха./ Нейде в нашата отдалеченост / нека са ти стряха.” В поетичния свят на любовта Петър Андасаров въплъщава представите си за макрокосмос и микрокосмос, за природата на Всемира и природата на човека вярвайки, че само чрез тяхното взаимно обвързване, чрез тяхното единение може да се достигне до загадката на битието:

Слънчеви снопчета агънца гризат.
За времето птиците с облаци спорят.
Закичил жълтурче на бялата риза –
снегът се изкачва нагоре.

А аз, по ръба на твойта забрава,
стъпки замръкнали търся.
Надеждата моя не остарява –
да те настигна поне в съня си.

Поезията създава особен вид комуникация с читателя, защото въздейства едновременно върху мисълта, въображението и емоционалния му свят, тя го отвежда към метафизичното и изключителното, превръща го в пилигрим между световете, отваря слуха и очите му за тайното, скритото, необикновеното. Чрез умелото използване на различните по сфери на въздействие средства на поетическата стилистика, тя го прави жител на една нова, непозната до този момент реалност, в която действат други нравствени и етични канони. Този ефект на поетическото слово Петър Андасаров постига чрез творческото следване на традициите, създадени от най-добрите български поети-пантеисти – Иван Вазов, Пенчо Славейков, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Кирил Христов... В лирическите му миниатюри от цикъла „Алегории на любовта” всеки детайл от природата оживява, придобива глас, мелодия, богата гама от различни нюанси на багрите и чувствата. Дори тишината и тъмнината са говорещи, те общуват с читателя и го превръщат в равноправен събеседник по такива важни въпроси, каквито са животът, смъртта, любовта, радостта и болката, щастието и покрусата. А това са все неща, които, за съжаление, човекът е на път да загуби завинаги от т.нар. изкуствен интелект, изтласкан от пиедестала, на който го е поставил Създателят.

------------