За стихотворението “Вечната” на Елисавета Багряна

За стихотворението “Вечната” на Елисавета Багряна

“Премълчаното от векове, преглъщано и
заседнало като камък в гърдите на жената у нас,
проговори чрез поезията на Багряна”
Блага Димитрова

Стихотворението “Вечната” е първо в цикъла “Вечната и святата”, с който се открива новогодишната книжка на “Златорог”(1925). Заедно с останалите седем стихотворения от този цикъл то показва как се сбъдва пророчеството на Константин Константинов: “Любовта и смъртта са сплели ръце в огнен обръч, из който тя (Багряна – бел.авт.) никога няма да излезе”.

Тази творба на Багряна е създадена след тежко боледуване на поетесата, когато животът й “ виси на косъм”, когато с цялото си същество младата жена се бори с високата температура. Това е моментът на “улавянето на темата” Смърт-Безсмъртие.

Но за разлика от много други стихотворения, тук Багряна говори в 3-то лице, не Аз, а Тя: “Сега е тя безкръвна и почти безплътна…”

Убедително и вдъхновено е доказана водещата теза: жената- майка не може да умре, нейната кръв преминава в рожбата, както соковете на корена минават в дървото. Тук характерното за 20-те години на 20 век пораснало женско самосъзнание, избуяло така ярко в еманципацията (“Амазонка”, “Вик”, “Зов”, “Стихии” и др.) намира нова интерпретация. Багряна, без да изменя на своя стил, влиза в противоречие със самата себе си, разгражда оня образ на кукувицата, който сама е градила в себе си, за да се завърне към традиционната представа за жената. В този смисъл тя вече не е “модерна”, не е еманципирана жена-поет от началото на века. В духа на българските легенди и митове, с типично за нея реализиране на универсалното в националното тя м и т о л о г и з и р а жената чрез нейното обезсмъртяване. Във “Вечната” се говори за “дни, години и столетия”, а обезсмъртяването става в мига. Жената умира, за да даде живот. Може би не случайно Жена и Живот започват с една и съща буква. От внезапното въведение до логичната поанта – всичко е подчинено на опозицията Живот-Смърт. Заглавието, чиято силна позиция кореспондира с другата ключова дума в поантата – “незримата”, почти детерминира нещата и идеите в естетическия ни свят, тласка мисълта да търси в е ч н о т о в един по-широк смисъл – на нравствените и божествени реалии. В почти кръговата композиция на стихотворението (кръгът е рамка на космическата конструкция) се очертават два основни момента: първи момент, първа строфа, фиксира СМЪРТТА ФАКТ, СМЪРТТА РЕАЛНОСТ:
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали,
и все едно – дали Мария или Анна е,
и все едно – да молите и плачете –
не ще се вдигнат тънките клепачи...

Втората строфа (антистрофа) фиксира живота в близост със СМЪРТТА. Антитезата е отправна точка към отрицанието на СМЪРТТА чрез ЖИВОТА:
Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на този свят отседнала.

Съюзът за противопоставяне “но”, мост между първата и втората строфа, придава особен тласък на мисълта и ни подготвя за философския замисъл на творбата. Митологемата е очертана едновременно от присъствието и неприсъствието на героинята във времето и пространството. Тя е едновременно и тук ( на земята, при люлката, където се чува “ писъкът невинен” на нейната рожба), и “там”, в отвъдното, откъдето никой не се е завърнал: “И ето, че широк и чужд е вече пръстена/ на нейните ръце, навеки скръстени”.

Макар и съвсем смътно, във “Вечната” се преплитат езически и християнски вярвания за дух и материя. Става “чудото”, определено от закона за майчинството – тази, която я няма, поради обстоятелството СМЪРТ, е тук, поради обстоятелството ЖИВОТ – “рожбата й в люлката съседна”. Читателят не може да не извика във въображението си онези митични образи на починали от фолклора, превърнали се в самодиви, отиващи нощем да накърмят кърмачетата си. По този начин Жената става Вечната, средище на Живота и Смъртта. На Мирозданието. Тя се изпълва с митологичен заряд, защото е носителка на вечното. Събирателен образ на вечната Жена – Мария, алюзия за Богородицата, и Анна, нейната майка, означаваща благодатна, благословена. Кодовото значение на имената способства за митологизирането.

А какъв изящен преход ни връща от божественото към земното:
“и устните на двама млади слети
ще шепнат пак Мария или Анна
в нощта на пролетни благоухания…”

Магическата сила на любовта ще пресътвори в целувката на зачатието някоя нова Мария или Анна. И тя ще бъде и нова, и онази- същата, мъртвата и живата, ВЕЧНАТА.
“А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите – на незримата”.

Така безсмъртието ще празнува своето пълно тържество.

Стихотворението, построено върха антитезите СМЪРТ-РОЖДЕСТВО, ТЛЕН-НЕТЛЕНИЕ, МИТ-РЕАЛНОСТ, МАТЕРИЯ-ДУХ не случайно е разделено на две симетрични строфи. В привидния хаос на Божественото мироздание симетрията е очевидна, стига да имаме очи за нея. Прилагателните, завършващи на “н” – “безгласна, неподвижна, бездиханна” в съчетания с минали причастия като “минала”, “отседнала”, създават в първа строфа не само звуковата пластика, но и естественото чувство за безутешност пред смъртта. Съзнателно търсената статичност не се нарушава дори от повторението на анафорите, с които започват 4-ти и 5-ти стих – “и все едно”, както и тези в 6-ти и 7-ми – “не ще помръднат”. Мъртвостта се допълва и от един изключителен образ – детайла с пръстена, станал “широк и чужд” за пръста – изтлялата плът на навеки скръстените ръце. Но ако в 1 строфа пръстенът вече е една ненужна вещ, по-късно се изпълва с ново съдържание, придобива символиката на Живота като колело без начало и край, а това е тайната на Космоса, чиито закони се диктуват от Божественото начало. Няма смърт в това колело без начало и край. Вечното, носител на което е Жената, е отрицание на застиналите форми на смъртта и утвърждаване нa непрестанните зачатия във Вселената!

---------------

Публ. в “Литературен свят”