Захарий Стоянов – личността на Апостола в книгата му “Васил Левски, Дяконът, черти от живота му”

Захарий Стоянов – личността на Апостола в книгата му „Васил Левски, Дяконът, черти от живота му”
(изд. „Централна източнорумелийска печатница на Едуар Дионне”, Пловдив, 1883 г.)
(175 години от рождението на Захарий Стоянов)

1.

Българският дом през епохата на Възраждането не е просто къща, в която живеят членовете на едно семейство. Той има своя душевност, своя атмосфера, той е материалното въплъщение на духа на обитателите си и съхранява патриархалната нравственост, почитта и преклонението им пред православния християнски бог. През епохата на робството той е и онази българска крепост, която пази семейните традиции, вярата и копнежа за свободна България от посегателствата на поробителя друговерец. Той е живо същество със свой морал и духовни ценности. В книгата си за живота на Васил Левски неговият биограф Захарий Стоянов не ни е представил тази важна „институция” на българите през онази епоха, но сблъсъкът между възвишеното и социално-прагматичното отношение към дома на семейство Иван и Гина Кунчеви ясно личи от съдбата му след Освобождението.

Строена през XVIII век от Кунчо Иванов, дядо на Васил Левски, и обитавана след смъртта му от неговите синове Иван и Въльо Кунчеви, опожарена през 1877 г., след Освобождението тя е изоставена, порутена, потънала в бурени, като половината от имота е превърнат в сметище, а другата част е обсебена от съседите Чардаклиеви, братовчеди на Васил Левски и наследници на сестрата на майка му Гина Кунчева – Дора Чардаклиева. През 1932 г. Общинският съвет (чийто член е и Васил Чардаклиев, близък с кмета на Карлово) взема решение да я съборят и от там да мине шосе, пък и руините й препречвали изгледа към кръчмата на кмета. По същото време в Карлово пристига кинорежисьорът Васил Гендов, за да снима филма „Бунтът на робите” за Васил Левски, първия говорещ и музикален български филм. Когато му казали, че трябва да побърза, защото съвсем скоро къщата ще бъде съборена, възмутеният Васил Гендов отишъл в казармата и съобщил на командира на Карловския гарнизон, полк. Петър Димков, решението на общинарите. Изненаданият от това светотатство полковник веднага изпратил 12 войници пред дома на Апостола и им наредил, ако някой от общинската управа тръгне към къщата – да стрелят на месо. В следващите месеци той организирал акция за събиране на пари и материали, с които домът на Апостола да бъде възстановен, изпратил и войници, които да помагат по време на изграждането й. Любопитна е реакцията на местните турци. Те събрали помежду си 18 хиляди гроша и ги предали на полк. Димков с думите: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци, каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. И събрахме тези пари помежду си и Ви ги даваме да ги употребите, както Вие знаете...” Скоро след това при полковника дошъл и ходжата, който развързал възлите на една стара кърпа и от самия й край извадил и предал на Димков две-три златни монети с думите: „Дойдох да помогна и аз.” На репликата на полковника „Ами че той беше ваш враг, бе, ходжа!”, духовникът отвърнал: „Героите никога не могат да бъдат врагове!” А друг стар турчин, след като къщата вече била завършена, не само отишъл да я види, но и настоял да бъде възстановена и бояджийницата на Иван Кунчев. По негово описание тя била иззидана отново, а старият турчин – също бояджия, дал своя „такъм”, за да бъде видът й по-достоверен. Така българи и турци си помагат взаимно, за да израсне отново из руините домът на Васил Левски такъв, какъвто е бил при неговото раждане, и да приема всички, които благоговейно се прекланят пред саможертвата на Апостола. ( По „Васил Гендов и Петър Димков спасяват и възстановяват къщата на Васил Левски през 1932 г.” от Пламен Пасков).

2.

В българското национално съзнание личността на Левски носи всички белези на исторически мит, той е издигнат до пиедестала на Спасител на нацията и напомня Иисус – Спасителя на човешкия род. Словото и делото на българския Апостол не се побират в рамките на обикновено човешкото, те придобиват чудодейна приобщаваща сила и мощ, раждат последователи и го издигат до висотата на духовен абсолют. Затова, въпреки смъртта му на бесилото, той възкръсва в душите на милиони българи, за да се превърне в своеобразен храм – храм на българската чест, достойнство и жертвена вярност на своя народ и отечество. Моделирането на този нов български мит не започва от Захарий Стоянов, както се твърди в статията „Аз съм човек като всички ваши раи, с тая разлика, че обичам народа си” – „Захарий Стоянов пише първата биография на Левски, с което дава началото на легендата за Апостола – все по-необходима на България...” (Площад „Славейков”, 19. 02. 2021 г.) В статията са допуснати съществени неточности – Захарий Стоянов нито е първият биограф на Апостола, нито полага началото на митологизацията на неговата личност. Всъщност още приживе на Васил Иванов Кунчев – единствен той от всички свои съвременници – борци за национална независимост, е назован от самия народ Апостол. Апостол, който дръзко проповядва една забранена почти пет века вяра – вярата във възкресяването на свободна България. И то във време, когато на българските християни е забранено да бъдат свидетели при съдебни процеси, да говорят и да държат главата си високо при среща с турчин, да яздят кон, да се къпят в обществените бани заедно с „правоверните”, да се събират на публични места, да се обличат в ярки цветове от копринени и атлазени материи, а православните им храмове задължително се вкопават в земята, за да останат по-ниски от минаретата на ислямските джамии. Апостолският ореол над личността и делото му става основен за всички изкуства, които пресъздават неговия образ. Началото на тази митологизация в литературата полагат Любен Каравелов („Събрали се моми, булки”, 1873 г.), и Христо Ботев („Дяконът Васил Левски”, 1875 г., озаглавено по-късно „Обесването на Васил Левски”), Иван Вазов (разказите „Из кривините”, „Апостолът в премеждие”, „Чистият път”, повестта „Немили-недраги”, одата „Левски”), а след тях и цяла „армия” от поети, белетристи, драматурзи, художници, скулптори и кинорежисьори доизграждат мита за невероятната жертвена всеотдайност на оня, който, по думите на Вазов (одата „Левски”, 1881 г.) „не знаеше отдих, ни мир, нито сън” и като „фантом или сянка”, „навсякъде гонен, всякъде приет”, сее семето на сладкото и опасно слово „за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът, / и че време е вече да въстане робът”, защото „равни сме всички в големия час...”

Първата биография на Васил Левски (малка брошурка от 16 страници) пише Георги Яковлев Кирков (чичо на Георги Кирков – Майстора). Той е роден в Плевен на 24 април, 1848 г., учи физика и математика в Санкт Петербург и Одеса, народен представител в Учредителното събрание (1879 г.), ръководител на държавната печатница (1880 – 1913 г.), действителен член (академик) на Българското книжовно дружество от 1884 г., директор на Висшия картографски институт и Народната библиотека. Книгата му „Васил Левски (Дякона). Черти от живота, деятелността и трагическата му кончина. По случай парастаса на 9-а му годишнина”, е публикувана през 1882 г. В нея е включена репродукция на гравюра върху мед на Апостола, дело на художника Райс (сътрудник на Ботев при илюстриране на вестниците му), взета от Ботевия календар за 1976 г., както и стихотворението на Ботев „Дякон Васил Левски”. Тя дава не само началото, но и модела на всички следващи биографии за Левски, създадени от Захарий Стоянов, Стоян Заимов, Филип Симидов и следващите биографи на Апостола.

Година по-късно, през 1883 г., Захарий Стоянов публикува своята биография на Апостола – „Васил Левски, Дяконът. Черти от живота му.”, отпечатана в Централната източно-румелийска печатница на Едуар Дионне в Пловдив. С нея той полага началото на своя словесен иконостас за българските революционери, борци за национално освобождение. Писана само 5 години след Руско-турската освободителна война, биографията на Захарий Стоянов за Апостола няма спецификата на Вазовото огнено слово, в нея младият историограф се опитва да балансира трезвата мисъл на историографа и възторженото преклонение на патриота пред личността и делото на титана на нашето национално-освободително движение. И въпреки някои недостатъци в строежа и съдържанието на отделните части на изложението, начеващият самоук писател успява да изгради една реалистична и житейски вярна представа за своя Дякон такъв, какъвто го познават сподвижниците му по време на неговото величаво дело. В словото на Захарий Стоянов Левски не е нереален мит, той е жив човек, защото, както писателят сам споделя: „Не се ръководих от никакви автори и правила – святата истина ми беше знамето.” И може би точно това е най-ценното в неговата книга. В нашето преситено от славослови с „аромат” на фалш време (142 години след първото публикуване на книгата), българинът има нужда точно от такова представяне на Васил Левски. Самият Захарий Стоянов не се е срещал лично с обекта на своето изображение. В собствения си предговор към своята първа биографична книга писателят честно споделя трудностите, пред които е бил изправен:

„Възможно ли е да се напише така лесно биография на този човек? Всички негови другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят днес. Къде е Любен Каравелов? Къде е Ботев, Ангел Кънчев, Димитър Общият, Колю Ганчов, Коли Райнов, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските орли! (...) Публично благодаря на господата: Христо Иванов, Иван Арабаджията, П. Попов, К. Даскалов, доктор Рашко и пр., които ми доставиха някои сведения за живота на Левски.”

„Аз казах за моя герой онова, което е положителна истина и което той в вършил, а комуто се види грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.”

И още:

„Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те затова, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах да правя фалшификация...”
(Всички цитати в статията ми за книгата на Захарий Стоянов „Васил Левски, Дяконът” са от изданието на „Хермес”, 2023 г.)

3.

Жанрът на книгата на Захарий Стоянов за Васил Левски не е научен труд, нито традиционен тип биография, защото носи в себе си много повествования, диалози, описания и публицистични коментари, които я доближават до т. н. романизирана биография. Композиционно тя е изградена от 10 части – личен предговор, в който авторът изяснява причините за създаването й и информационните източници за жизнените и историческите факти, свързани с Апостола; от 7 номерирани без собствен паратекст части, проследяващи хронотопа от битието на Левски, и завършва с 2 озаглавени изложения – „Предателство” и „Бесилка”. За младия самоук писател създаването на тази първа негова книга е вид проверка – както на таланта, така и на родолюбието му. Защото именно родолюбието, чувството му за патриотична гордост (подобно на Вазов по-късно в „Опълченците на Шипка” – „...нека таз свобода да ни бъде дар!”) и стремежът му категорично да отхвърли обвиненията спрямо нашия народ, че е получил даром свободата си, го карат да пристъпи към нейното създаване: „Накъдето и да се обърне човек, от миналото на другите народи се вижда, че те са имали своите Левски, Бенковски...” („В. Левски, „Писма, статии, песни”, Сф., 1941 г., Пълно събрание под редакцията на Стефан Каракостов). В една от своите статии, публикувани във в. „Работникъ”, Захарий Стоянов отбелязва: „Ако някога историята припознае, че българските бунтовници са действали нещо за нашето освобождение, то навярно името на тоя български син ще фигурира на първо място. Нито едно село, нито колиба, гдето е живял българин, не е останало да не бъде посетено от Васил Левски, който в продължение на 8 – 10 години, преоблечен на поп, на търговец, на прост овчар и пр., и пр., с преправена физиономия, заобиколен от хиляди опасности, скитал между своя народ.” (в. „Работникъ”, г. I, бр. 28, 1881 г.)

Захарий Стоянов не е познавал приживе Васил Левски. И както признава в личния си предговор, никак не е лесно да се напише биографична книга за Апостола във време, когато няма „ни библиотеки, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви архиви”, които бъдещите биографи биха могли да използват в своя труд. Още повече, че Левски винаги е унищожавал получените писма, тъй като се страхувал от предателство, при което освен той, могат да пострадат и други хора, стъпили, така да се каже, в огъня на подготовката за бунта заради доверието си към него.

Началото на биографичния труд на Захарий Стоянов за Дякона започва с кратко представяне на мястото и времето на раждането му („... в Карлово, Пловдивски окръг, два три деня преди или след Петровден, 1837 г.”) и членовете на неговото семейство. Липсва описание на неговия роден дом, както и информация за ранното му детство: „Малкият Васил, дете на 8 – 9 години, бил принуден да ходи с майка си за дърва в Балкана.” Липсват и подробности за ученичеството му до навършването на 13 – 14 години, когато вуйчото „... хаджи Васил, архимандрит, го взел със себе си и го завел в Стара Загора, където го употребявал като слуга, а в същото време го изпращал и в тамошното българско училище.” Епохата, в която се ражда Васил Иванов Кунчев, е време на борба за лично физическо оцеляване, а в нея ерозират традиционните български ценности и се израждат хуманните устои на православието и на съществуващите социални групи в българската общност: лицемерните духовници крият под черното си расо своите дребни сладострастни и меркантилни душици и за успокоение на „калната” си съвест всяка година „пъплят” към Хилендарския манастир, самозаблуждавайки се, че калугерството е „най-блестящата и почетна кариера”, а дрипавите и сиромашки синове на народа са „принудени да благоговеят” пред алчните „селски чорбаджии и капзамали” (бирници – б. а.). Най-често използваните думи в първата част на биографията са производните на думата „слуга” – малкият Васил слугува на вуйчо си, архимандрита хаджи Васил, слугува и при Никола Пулев и Стоян Кръстев. Затова Захарий Стоянов обобщава: „Всекиму е познато поведението на нашите чорбаджии спрямо беззащитните слуги, поведение, в което няма нищо човеческо.” Още тук, в първата част на своя биографичен труд обаче, писателят откроява и най-важните качества в характера на малкия Васил, които ще предопределят бъдещето му на Апостол на българското освобождение. Умен, любознателен и по човешки горд, той „не можел да се помири със своите господари, които гледали на него не като на человек, но като на подвластен роб”, поради което по свое желание напускал един господар, за да се глави при друг или отново се връщал при вуйчо си, въпреки съзнанието, че „калугерството не е така свято и божествено, както си го тълкували старите баби” и че не е „мъчно нещо човек да бъде калугер – доволно е да има дебели очи”. Още в крехката си детско-юношеска възраст Васил е изправен пред нелицеприятния избор между грубия господар и черното расо. Чрез акцента върху тези обстоятелства в битието на своя герой писателят психологически подготвя читателите и за акта със захвърлянето на монашеското расо. В същото време той рязко го дистанцира и от сънародниците му в онази епоха чрез позицията на един такъв авторитет, какъвто е британският философ Джон Стюърт Мил (1806 - 1873), негов съвременник: „Всички тия митарства: калугерска килия и черни броеници, абаджийската игла и напръстникът, чуждата врата и „чорбаджийските поучения”, наместо да убият и задушат буйната натура и нейните пламенни мечтания – нещо, което е възможно само с обикновените смъртни и слаби същества, напротив. Още повече укрепили Василя и го въоръжили към всичко, що пъпли и се стреми да угнетява неговите бедни братя. „От деспотичните държави излазят най-големите защитници на сиромашта и най-горещите свободолюбци” - говори Мил...”

В следващите части на своята книга Захарий Стоянов аргументира исторически и психологически раждането на явлението Васил Левски и израстването му до позицията на Апостол на българската свобода. Османската империя е абсолютна теократична монархия. Според исляма основно задължение на мохамеданите е да водят т. н. „война на звяра”, „свещена война” (джихад), при която на друговерците оставят три възможности – да приемат исляма; да запазят вярата си, но пожизнено да заплащат специален данък за т.нар. „зимми” (неверници); да водят с поробителите си война до пълното си поголовно унищожение. Поробените християни, не пожелали да сменят вярата си, заплащат данъка „джизие”, който ги превръща в своеобразни икономически роби на господаря-турчин. Унизителната дискриминация на българското население, вложена в обръщението „гяури”, го прави безпомощно спрямо поробителя, който има правото да взема от него храни и фуражи, да го изтезава при евентуална съпротива, да обезчестява жените, да го задължава да му работи безплатно, да го бие и унижава публично. Сравнението, което Захарий Стоянов прави между дипломатичността и благоприличието, спазвано в политическите действия на европейските държави, и „всекидневните кипазилъци” на турците в България, водени от максимата „За правото на ножа си, за бабаитлъка си – ти не трябва да се криеш от никого”, извежда на друга плоскост личността на Васил Левски и неговата теза за свободата и го доближава до Ботев – свобода не само от турците, но и от българските чорбаджии и духовенството.

Самите исторически и икономически условия на живот подтикват юношата Васил Иванов Кунчев да създаде първата си дружинка от слушатели (Христо В. Пулев, Иван Тюрмето, Георги Рачев, Генко Стойнов), с които споделя идеята си за придобиване на „свобода на България”, произнасял се „против калугерите и чорбаджиите и въобще против всяко тогава зло в България”. Историята сама създава своите герои, това акцентува Захарий Стоянов чрез обобщението си: „Ако Левски се беше родил не в мрачната епоха на нашето минало, то щеше да бъде друг човек, а не бунтовник, към други неща щеше да употреби своя талант”. За разлика от хилядите свои съвременници, които обаче покорно понасят унижението да ядат „по петдесет пръчки по петите”, без да се съпротивляват или да протестират, младият Дякон замисля „да хвърли от раменете си омразното вече черно расо” и да потърси възможности за осъществяване на мечтите си в „ближната Румъния, Русия и Сърбия”. И гордо, пред всички събрани пред кафенето, заявява на самия хаджи Васил, че ще открадне коня му заради неполучената плата за слугуването си при него без „пукната пара за толкова години”. И ако присъстващите приемат думите му като шега, то самият Васил просто предупреждава за нещо, което съвсем скоро се случва – през Пловдив, откъдето си изважда тескере, и през Ниш той пристига в Белград, за да се включи в подготовката на българските емигранти за участието им като доброволци в сръбския бунт срещу общия им поробител под ръководството на Раковски. Колкото и оскъдни сведения да предоставя З. Стоянов за този период от живота на Дякона (по-голямата част от текста е цитат от спомените на Христо Иванов, които коментират събитията в Сърбия и действията на българите в Белград, без да поставят акцент върху личността на Левски), все пак поведението на Дякона при срещата на Раковски със сръбския княз след сключеното примирие с турците, откроява неговата пламенна натура и непокорен дух, който „не може да се лигави пред високите особи” и спонтанно, с ръка на револвера, изрича обидни думи, насочени и към княза, и към Раковски, който се опитва „с дипломатически тънкости” да предпази другарите си от евентуални репресии. Заради тази си дързост обаче Левски стоял шест дена затворен в белградската тъмница. Въпреки проявения героизъм на българите в боевете между турци и сърби, на 7 септември, 1862 г., по заповед на военния министър на Сърбия и в изпълнение на решенията на конференцията на Великите сили – Първата българска легия е разтуряна. Тъжна е съдбата на българските емигранти след отказа на сръбския княз (поради „високи задължения”!) да им помогне да се завърнат в родината си: „Голи и боси, те оставили земята, върху която проливали кръв, върху която делили юнашки мегдан с неприятели. Дрехите си продали те, за да съберат по някоя пара за пътни разноски. Най-голямата част от тях преминала в свята Румъния. И сам Раковски бил принуден да остави Сърбия по заповед на правителството.”

В хода на изложението много често биографът отстъпва място на публициста Захарий Стоянов. Словото му става особено саркастично, когато коментира дейността на представителите на Добродетелната дружина (1853 – 1897) и на Тайния български централен комитет в Букурещ (1866 г.), оглавяван от Иван Касабов, които търсят съдействието на румънското и сръбското правителство и даряват средства за просвета и за въоръжаване на чети, както и на приемниците на ТБЦК – „Млада България” и „Българско общество”:

„В това време в румънската столица живеели само безчувствени богаташи: грудовци, колоневци, евлогиевци и пр., които са се трудели още как да произнасят гръцката буква О и какво окончание да притурят на своята фамилия, която да не личи никак, че е дебело-българска! (...) Никакво българско общество не е съществувало по това време в Букурещ, не съществувал и оня калъп, който се наричал Добродетелна дружина и в който се претопявали грешните пари на мнозина благочестиви покойници, подарени уж за богоугодна цел...”

Убеден русофоб-стамболовист, Захарий категорично отрича приноса на Добродетелната дружина в българската национално-освободителна и просветна дейност заради русофилската й насоченост да оглави освободителното движение на българския народ и българската емиграция в условията на започналата Кримска война (1853 – 1856). Зачерква тотално и нейната финансова помощ както за формирането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, така и за организирането на Втората българска легия в Белград. Най-тежки са обвиненията му спрямо нея заради идеята, прокламирана през 1869 г., за създаване на дуалистична българо-турска държава по модела на Австро-Унгария, въпреки че и неговият съидейник Стефан Стамболов, и то след Освобождението на България, предлага два пъти на турския султан Абдулхамид същото – да се създаде една могъща българо-турска държава на Балканския полуостров с два официални езика (български и турски) и българо-турска войска, с български управители и съветници на сина на султана, който да бъде урумелибейлербей и негов наследник. Опитва се да вмени и русофобски възгледи на самия Левски. В предговора си „Захарий Стоянов – биография на Васил Левски” Стефан Каракостов (запознат с цялата документация за Апостола) е категоричен, че Левски не познава политическите увлечения, „той има една основна задача: да организира народа и го подготви за освобождението. Ето защо в писмото си до Филип Тотя от 18 април, 1871 г. Левски ще даде следната политическа насока, в която ще постави преди всичко волята за свобода и правото на независимост: „...да попитаме Негово Високо Императорско Величество за помощ, на който (у когото) сме уверени, че без друго ще ни помогне... Брате, ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертания.” („Васил Левски, Писма, статии, песни”, София, 1941 г., под редакцията на Стефан Каракостов). Значителна част от текста на книгата на Захарий Стоянов представя картината на обществено-политическото и икономическо състояние на българите и отношението им към проблемите на робството и свободата. С публицистична острота той жигосва онези българи (чорбаджии, свещеници и служители в конака), които мислят само за собствения си джоб и живота на семействата си, без да се интересуват от съдбата на бунтовниците, борци за национално освобождение: „Аз апелирам към всички съвременници: който от тях знае, че е чул или видял, че някой конашки българин е направил нещо добро, то да ми каже някого, да му запиша името със златни букви...(...) Събрали са всичките кепазета из България, които нямали ни съвест, ни бог, ни вяра, и ги поставили из конаците... Те били слепи оръдия в ръцете на агите. Колко манастири, черкови, па даже и училища тук-там се дължат на тия наши първенци!” Увлечен в саркастичните си бележки, Захарий Стоянов често пропуска цели периоди от живота на Апостола, използвайки изрази от типа „По всяка вероятност...”, „Доколкото ми е известно...”, „Защо е решил...никой не е в състояние да знае”, „...нам е положително неизвестно” и др. подобни. Понякога противоречи на собствените си оценки за един и същ проблем в едно и също историческо време – „В Пловдив Левски остана за няколко деня. Тук той можал да намери достатъчно число приятели, които съчувствали на неговите идеи...”, и само след три изречения на същата страница твърди: „Може би той не е намерил поле за деятелност между пловдивската младеж. Върнал се Левски в Карлово...”

Въпреки някои неточности, публицистични отклонения и съдържателни пропуски (за които З. Стоянов предупреждава читателя още в своя предговор – „... ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви архиви, към които да се обърне бъдещият биограф”), книгата му изгражда един монолитен образ на Апостола, който в продължение на пет години сам обикаля цяла България и не само запалва в душите на покорните българи искрата за съпротива и жажда за свобода, но и посява в душите им вярата, че възкресението на отечеството им на картата на света е постижимо. И по подобие на Вазовото митологизиране („фантом или сянка” – „Левски”), съчетавайки обикновеното с героичното, изгражда един такъв портрет на своя Дякон, който всеки българин носи в душата си:

„Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевенския Сърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт дивит на пояса, той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, да кажем – от Карлово например, изпращат го отвън града към троянската пътека. (...) Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякого се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения.”

Тъкмо този Левски обикаля българските села, колиби и градчета и със „слова и действия се трудел да разбуди заспалите свои съотечественици”. Неслучайно е избран за байрактар в четата на Панайот Хитов – високо, над главите на всички, той държи и брани знамето, символ на идеята за свобода. За да открои величавото в личността на Левски, Захарий Стоянов многократно го сравнява с другите българи (обикновени хора или представители на революционната емиграция). Той е различен от всички: безсребърник, който „не обича парите”, „неустрашим”, чиято „решителност и дързост са баснословни”. Поднасянето на дейността му на фона на всеобщата апатия и оттеглянето на някогашните му съмишленици е особено ефектен подход, чрез който начеващият писател откроява силата на характера му и жертвената посветеност на идеала му за свободна България:

„Панайот Хитов се оттеглил в Белград под височайшата милост на правителството, хвърковатият Тотю станал кръчмар в Одеса, Желю почнал да лее керемиди в Браила, баснословният Дишлия вардел кръчмите да не наливат във виното вода. Раковски отдавна почивал в гроба, Касабов публикувал официално, че той е Касабияно, а не Касабов – с една реч всички били разочаровани, всеки търсел да се сражи не с Турция, а със собственото си свое съществование. (...) Навсякъде страх пред турското величие и самопризнание, че българите трябва с търпение и молби пред босфорския великан да изкупят своите грехове. Единствен Левски не искал да прави компромис с духа на епохата. „Ще се боря – казал – до последната минута на живота си.”

„Турците го записали вече в черната книга не само в родното му място, но във всеки град из България. От тук нататък имената Дякон, Левски, Васил Иванооглу, Кешиш, Дервиш и пр. захващат да вървят из уста в уста между заптиите и билюкбашиите. Захваща турското правителство да гони Левски не като човек, а като сила, която заплашва отоманското величие. Левски, скромното дяконче, псалтът, войняговският даскал, който не притежавал друго нищо, освен твърд характер, решителност и горещ патриотизъм, колко силен и славен станал той!...”

Такъв го представя Захарий и на 26 декември, 1872 г., на третия ден от Рождество Христово, в момента на неговото залавяне: „Велик станал нашият герой в тая критическа минута! (...) Като страшна буря, като крилат ангел, като същински лев изскочил той на двора между два реда байонети и два огня светнали в ръцете му, които осветили изкривените лица на заптиите...” Казват, че истинската човешка същност се проявява в критически минути, когато съдбата я поставя пред прага на смъртта. На 2 март, 1872 г., на русенското пристанище, за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива Ангел Кънчев, когото Левски подготвял за свой заместник. Захарий Стоянов става неволен свидетел на случилото се. Девет години по-късно, в статията си „Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си” (в. „Работникъ”, бр. 28 от 24 април, 1881 г.) бъдещият биограф на Апостола говори за опита за самоубийство на Васил Левски в нощта преди неговата екзекуция: „Една нощ, в софийската тъмница, като не намерил друго оръжие, с което да посегне на живота си, ударил си няколко пъти главата о стената; но неизвестно е дали е можал да умре на мястото си, защото на другия ден, рано сутринта, висял вече на бесилницата в София.” Мнозина от съвременниците му приемат това твърдение като художествена измислица, но Захарий го повтаря и в биографичната си книга за Апостола – „Васил Левски – Дяконът”:

„Рано сутринта на 6 февруари около конака се забележило извънредно движение. После малко от затвора излязла позорната кола, в която бил турен нашият герой, заобиколен от стотина щикове и голи сабли. Колата отивала към приготвената вече бесилница, но в лицето на джелатите наместо радост, изобразявала се скръб. Причината за това била, че наместо гърченето на юнашкото тяло върху бесилницата, наместо разкривения поглед на орловите очи, студен и безчувствен труп без никакви движения щял да повеси, а това не можело да принесе ожидаемото удоволствие на кръвожадните палачи. Трябва да ви кажа и това, че нашият герой се е самоубил. Щом той чул решението на комисията, че ще бъде обесен, като го вкарали в затвора, ударил си главата о каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В такова положение го намерила стражата, когато отишла да го вади за бесилницата...”

При Захарий Стоянов (както и при Вазов в одата му „Левски”), смъртта е видяна като върхова изява на силата на човешкия дух, като път към безсмъртието. „Васил Левски – Дяконът” е първата му биографична книга. Сякаш някак интуитивно той е усещал, че чрез делото на Апостола ще си открие творчески пътища както към историческото минало, така и към бъдещето – за четническото движение и делото на Каравелов, но и за Априлското въстание и подвига на Христо Ботев. Началото на неговия словесен иконостас за българския революционен дух през епохата на Възраждането е поставено. И се зареждат „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджа”, „Христо Ботев – опит за биография”, „Черти из живота и списателката деятелност на Любен Каравелов”, „Записки по българските въстания”... Сбъдват се онези негови думи, с които започва своя предговор към биографията на Апостола:

„Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура” и проливането горещи сълзи над чужди гробове и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа...Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. (...) А нима нашите собствени братя, нашите герои (каквито и да са те), най-после – нашата гордост, не заслужават нашите почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигентност да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.”

Трябва ли?... Или вече е време за нещо друго?... Въпроси, които звучат актуално и днес, макар и при други исторически обстоятелства. Защото и днес проблемът за съдбата на нашето, родното, българското, стои със същата сила пред съвестта ни.

------------
Захарий Стоянов, „Васил Левски, Дяконът”, изд. „Хермес”, П., 2023.
------------