Зестрата на Дима

Когато Дима се разболя, Георги беше в Гърция. Отиде още през пролетта и не знаеше за болестта й. Чуваха се по мобилния телефон веднъж на седмица, но злите езици подхвърляха какви ли не приказки. Често й напомняха народната поговорка: “Очи не се ли виждат, се забравят”.

Дима беше жена с широки разбирания. Думи от този род не я смущаваха. Тя вярваше в Георги и знаеше, че е отишъл да работи, а като се върне, ще започне свой бизнес. А и Георги я обичаше. Неведнъж й беше казвал, че има само нея, че има ли я – има собствените си сили, и тя му вярваше, и с основание.

Георги работеше много. Сутрин ставаше още преди слънцето да се е появило на хоризонта. Отиваше в голямата портокалова плантация, работеше до обяд, обядваше за около час време и започваше “втория си работен ден” до 21 часа. Връщаше се пропит от пот, хапваше нещо набързо и се тръшкаше уморен за сън. Понякога не можеше да заспи и до късно стоеше с цигара пред отворения прозорец, мислейки за Дима.

Така измина цяла година. Сестра му често идваше да вижда Дима: докато можеше и тя ходеше у тях. Помагаше на старите си родители да събират реколтата от полето. Понякога, седнали да отдъхнат, успокояваше майка му: “Не се тревожи, лельо Неда, Георги ще си дойде. Ще се оженим. Ще купи малък трактор, с който ще оре не само нашата нива. Ще помага и на сестра си, че може ли да я изостави, нали и тя има семейство. Защо пък да не оре и земята на хората от селото. Нали виждаш, сега тя е изоставена и забравена. По нея само бурени и трънаци, да го е страх човек да нагази из тях.”

При тези благи думи майка му се усмихваше топло и мило, сякаш пред нея стоеше Георги.

Времето минаваше: Дима продължаваше старателно да подготвя уроците си за училище. Вечер с часове стоеше над книгите или пък изгасяше нощната лампа и дълго гледаше оцъклилата се луна. В една такава нощ я заболя от дясната страна под реброто. Отначало помисли, че е от работата през деня, но болката се усили и се наложи да съобщи на родителите си.

Рано сутринта баща й влезе в стаята притеснен: “Хайде, дъще, облечи се. Майка ти ще дойде да ти помогне и да отидеш на преглед. Не може така. От болка не чакай добро”. С колата на съседите я закара в града на преглед. Смутена и гледайки надолу, личната й лекарка й подаде талон – направление за съседния град: “Там има добри специалисти и модерна техника имат, ще ти направят ехография. Това е наложително” – допълни тя.

И наистина я прегледаха внимателно, след което й изписаха куп лекарства. Въпреки това, сутрин се чувстваше отмаляла. Нямаше желание за нищо. И понеже дълго отсъства от училището, й намериха заместник. А за нея се грижеше майка й. По зачервените й очи, Дима разбираше, че изход от тази болест няма. Тогава в болницата не й казаха, че е болна от рак, но по поведението на родителите си, тя бе разбрала.

Майката на Георги отначало идваше често, но и тя, като че ли разреди посещенията си: “Може би така е по-добре” – си мислеше Дима. Пък и Георги по-лесно ще понесе раздялата им. Тя и сега би се радвала, ако знаеше, че той си има там далече друго момиче. Така по-лесно ще го освободи от себе си и няма да е мъчително за него. Животът е кратък и всеки си има своя пътека: “Явно не е било писано нейната да пресече неговата” – си мислеше понякога тя.

Така минаваха дните, докато в късния следобед на един есенен ден някой почука на вратата й. Отговори едва чуто и обърна лице. На прага стоеше Георги. Смутена, тя не знаеше какво да каже. Сълзи потекоха от очите й, сякаш отдавна чакали този момент. Опита се да се изправи, но нямаше сили. Георги се наведе, целуна я по челото, погали с длан лицето й и седна на крайчеца на леглото. Гледаше я с очи, милващи цялото й същество.

През нощта дълго стоя до нея, мокреше устните й с малко памук, слагаше ръка на челото й, целуваше ръцете й. Съжаляваше за всички дни без нея.

На разсъмване, когато първите петли пропяха, Дима се размърда, започна да охка, лицето й издаваше неописуема болка. Георги стоеше до нея, държеше ръката й до един момент, в който усети как тя се изхлузва от неговата. Беше дошъл краят – жесток и невъзвратим. Той стана, отново я целуна по челото и устните, затвори очите й и тихо продума: “Аз затварям очите ти, а ти отваряш моите, моя незабравима любов”.

Отиде до прозореца и сълзи потекоха по лицето му...