Жената

Всяка работа си има екзотични долини, при моята това е непрестанния поток от хора. Когато е пълноводен, кръвта в ушите ми гадно шуми. Но щом е спокоен и бавен, изпитвам удоволствие подобно на изживяването в театър. Аз съм публиката, клиентите – артистите. Действието се развива в банка, модерна, частна банка. По осем часа съм зад компютър, разположен срещу вратата. Удобна позиция, тъй като виждам посетителя в мига на отварянето й и несъзнателно започвам да гадая ще долива или ще смучи от влога си. Съчинявам истории за неговия живот. Става ми приятно, когато позная създал ли е семейство или е самотник. Ех, може би търся инстинктивно градина по-различна от ежедневието, в което газя, защото ако се оградя единствено с мисли по моя егоист-съпруг и любимия ми малък ревльо, по ранните емоции на поотрасналата ми дъщеричка, чийто рожден ден е поредната годишнина от смъртта ми като художник, към всичко това прибавете безкрайната армия от цифри, то отдавна да са ми връчили жълтата книжка, ако нямах този буфер. Естествено, не всеки ден и не всеки посетител извиква у мен ясновидски страсти. Но сутринта, когато за първи път видях жената, бях разперила платна по тези вълни и още с появяването си, тя привлече моя поглед. Притворих клепачи и се заех с любимото си занимание, обаче в съзнанието ми, вместо да изплуват въображаеми картини, в които току-що влязлата клиентка е главен герой, изпитах усещането, че ме озари светлина. Лъчите идваха не само от живите черни очи, не само от одухотвореното лице, а и от цялата й осанка. Беше скромно облечена, но и други зеници я проследиха с възторг. Гледах добре поддържаното й, но започнало да се протрива по ръбовете палто и осъзнавах колко малко значение има цената на дрехата за онази непринудена симпатия, която някои хора пораждат.

Жената, безразлична към своя чар, спокойно зачака ред. Спокойно ми обясни, че иска да си провери лихвите и да разкрие нова партида. И знаете ли за колко – за стойността на десет килограма череши. Всяка дума беше съпроводена с усмивка, която стапяше раздразнението ми от странната постъпка – две хилави спестявания в една и съща банка на едно и също име, защо ли! Но усмивката й ме убеждаваше, че има смисъл и то голям. А мое задължение е да изпълнявам волята на клиентите, дори това да граничи с каприз.

След месец отново се появи и отново с усмивка ми съобщи стойността, която искаше да внесе. Докато я слушах язвително си мислех, че към десетте килограма череши иска да добави още пет. Да, колкото е по-мизерен един влог, толкова по-невзрачни са следващите постъпления, отдавна съм го установила.

На тридесет и първия ден пак дойде с хилавата си банкнота. Едва се стърпях да не я клъвна с въпроса защо я носи, за такава сума никой няма да й разбие вратата. Но вместо да се заям, нещо което често правех, се усмихнах – не напразно народът казва: каквото повикало, такова се обадило.

Когато влезе за шести път бях сама и явно, чувстваща недоумението ми, усмихната заговори.

– Извинете, създавам Ви излишна работа. Но парите са мамини. Накара ме да открия влог на мое име, за да ми е по-лесно да ги ползвам.

– Добре, че и толкова може да спестява – кисело разтегнах устни.

– О, пенсията й е от най-малките, но живее при мен.

– Само така е възможно. А Вие защо не идвате, поне на четири месеца веднъж?

Тя мило се засмя.

– Мама е на осемдесет и шест. Отдавна не пазарува и не е наясно колко нищожна е сумата. Разбирате ли! Тя си мисли, че левовете тежат както по-рано. А не й обяснявам, защото... Защо да я лишавам от самочувствие! – очите й заблестяха. – Много ми е приятно да я гледам, когато се върна от банката. Разтваря договора. Мечтае гласно как ще мога и спокойно да я погреба, и внуците ще си купят нещо солидно за спомен. Милва хартията и се радва, сякаш е малко дете.

Усмивката не слизаше от лицето на жената. А аз, като върху огледало, виждах моята дъщерна любов и кръвта ми бучеше в ушите: обичам майка, пък непрекъснато й разяснявам, че би загинала, ако не е край мен. И какво печеля, нима с това ще увелича стойността на банкнотите. И ако правителство, изправило пред жива смърт пенсионерите, е сбор от убийци, то аз каква съм! Не съм ли един безмилостно бавен екзекутор...

Жената напусна усмихната залата.

След нея никой не влезе, но и не изпитвах необходимост от човешкия поток. Екзотичните долини, в които ме отвеждаше, ми помагаха да бягам от себе си. Обаче в този миг желаех да остана сама. Притворих очи и смело надникнах в душа си, там където се спотайваше разочарованието, че вместо пред бялото платно съм надвесена над цифри. И за първи път съзрях виновника! Това не беше нито мъжът ми, нито децата, а Аз. Да, Аз, защото твърде много бързах с наградата...

Сведох глава. После още дълго се застоях из нишите на своя мир. А след работа, вместо да тръгна по най-краткия път към къщи, се отбих в “Стария дрян” и въпреки че числата върху етикетите подкосяваха краката ми, купих от любимия сладкиш на майка, като си обещах да излъжа, че струва жълти стотинки.

-----------------------

Публ. в Антология на бургаската проза, том 2, Бургас, 2013.