Жената на рибаря
Вятърът тласна буйно вратата,
с песен към мене морето нахлу,
върху огнището лозови пръчки тлеят, догарят...
Вятърът искри разпръсна:
в ъгъла тъне леглото от морска кафява трева,
покрай стената изопната недоизплетена мрежа:
всичко е старо, и знайно, и прежно –
в моята бедна рибарска колиба.
Бледа луната изгря и ме гледа
с поглед забулен и неподвижен
на сомнибула.
Първата пролетна нощ,
бяла от лунни видения,
аз ще прекарам в бдение
с мисъл за теб...
Тъй ме е Господ орисал:
с жалба да спомням напролет
твоите синьо-зелени очи,
знамето с жълти и бели черти
на стреловидната ладия.
Беше рибарят ти младият,
бях като чайките аз – волна и весела...
... Сви се и умири до нозете ми вятърът,
вярно и предано куче,
което заедно с мене тъгува за господаря.
Бе нашата – първата пролет –
отплува и се не върна той вече.
* * *
Огънят гасне...
Една огромна вълна те тласна към моя бряг.
Друга вълна те отново отвлече.
Видях водите, хищно разкрити,
как те увличаха вдън глъбините
и пак се сключи водният свод.
Горе напразно теб те обичат...
Бели пенливи гирлянди кичат
водния свод.
Не бих те спасила, дори да бих дала и своя живот.
Ти слизаш надолу, надолу
към страшни скалисти подмоли,
където удавници рой
напразно за слънце се молят...
Останах сама, за да науча,
че героизмът е да живееш, не – да умреш.
* * *
Вятърът пак заскимтя, изскочи навън,
спусна се с вой към брега,
срещу вълните жално зави...
Труп на удавник там ли съзря
в белите лунни лъчи?...
Слушам познатия вой, сгушена върху леглото,
иде на тъмен порой старата жалба...
Вятърът тича, обиколи нашата хижа
и запъхтян, втурна се вътре и край нозе ми,
дишайки тежко – задъхано сви се...
Скърца вратата разтворена и се люлее.
Кой ще премине прага?
И кой ще дойде при мен?...
Зная сега, ветре, другарю любим:
всичко в живота се разпилява по-бърже от дим.
И щастие, и безнадеждност.
Вечна е само тази безбрежност от морски кристали,
гдето сълзите на всички злочести
Бог е събрал...
---------------
Публ. във в. „Литературен глас”, г. 8, 2.10.1935 г.
---------------