Жената от следобедната стая

Този ден Жената от следобедната стая не се появи.

Къщата беше разположена така, че сутрин слънцето огряваше спалнята на втория етаж и широкия хол под нея, а след обяд – кухнята и трапезария, чиито прозорци гледаха към задния двор. Подобно на повечето къщи в този квартал, задният двор беше задължителна екстра – с миниезерце, леха с лалета и жасминов храст. Плачеща ива в единия край беше бонус, а наоколо растеше бор, чийто връх издебваше и с нескрита радост забиваше острия си връх в някой заблуден пухкав облак.

През горещите летни дни в трапезарията не можеше да се диша. Затова тя винаги се затваряше в спалнята, докато отмине жегата. Разтваряше широко двете крила на прозореца и сядаше на леглото срещу него с книга в ръка. Рядко поставяше на шкафчето до себе си порцеланова чаша на сини цветчета и от време на време отпиваше от нея. Понякога пишеше нещо в червен тефтер – кратко и сякаш с отегчение. Като задължение, което й беше много неприятно, но и особено важно да извърши.

Може би си записваше задачите за следващия ден или отмяташе вече изпълнените. Може би държеше да запази кулинарна рецепта, чута преди минути в някакво телевизионно предаване. Може би този червен тефтер изпълняваше ролята на дневник, съхраняващ най-съкровените й тайни.

Жената от следобедната стая.

Така я наричаше само той. И само за себе си.

Купи къщата отсреща преди три лета, но се нанесе два месеца по-късно – на 9 октомври. След ремонта, на който не държеше особено, но който беше длъжен да извърши – нахвърля личните си вещи, където свари. Направи си кафе и седна на верандата, за да огледа по-подробно съседните имоти.

В двора отдясно две момчета се биеха, а бащата говореше по мобилния си телефон, без да им обръща никакво внимание. Лявата къща беше тиха. Само веднъж до него достигна кратко джафкане и отново всичко потъна в гъсто безмълвие.

Тогава погледът му спря на къщата отсреща. Беше симетрична на неговата, дори входните им врати бяха еднакви като сиамски близнаци, насилствено разделени от острието на асфалтовото улично платно. Неговата врата се отваряше навътре и надясно, а тази отсреща – навън и наляво. Двата прозореца от двете страни на входната врата бяха без щори и вътре можеше да се различи обикновено холно обзавеждане – диван, два фотьойла, малка масичка, остъклен шкаф, стенен часовник.

Над всекидневната беше спалнята. Завесите висяха с неопределен цвят, но категорично плътни, дори повече от необходимото. Точно в 7 часа вечерта те се спускаха и точно в 7 часа сутринта се плъзгаха плавно встрани.

Той установи, че от верандата не можеше да разгледа добре стаята, но ако се качеше в кабинета на втория етаж – всичко отсреща се разкриваше като на длан. Легло. Над него картина. Двукрил гардероб. Тоалетка с огледало. Закачалка, на която вечно висеше една и съща дамска бяла шапка с периферия и синя панделка. Като че ли някога, много-много отдавна, преди десет години, стопанката на къщата я бе захвърлила там, връщайки се от среща, и веднага бе забравила за нея.

Всеки следобед той се качваше в кабинета и сядаше в мекия стол, специално разположен до прозореца. Чакаше жената да влезе в стаята отсреща и да започне да чете. Или да отпива от време на време от порцелановата чаша на сини цветчета. Или да пише в червения тефтер.

И тя винаги се появяваше. Сядаше в леглото, подпряна на две големи възглавници и започваше да чете. Или да отпива от време на време от порцелановата чаша на сини цветчета. Или да пише в червения тефтер.

Този ден Жената от следобедната стая не се появи.

Този ден нищо друго не се случи, освен че двете момчета отдясно не се сбиха и бащата не говореше по мобилния си телефон. Дясната къща беше тиха. Затова пък кучето отляво квичеше непрекъснато. Постепенно лаят му премина в неистов вой, наподобяващ януарския вой на глутница гладни вълци.

Двете сиамски къщи дочакаха утрото така.

После на уличното острие между тях спряха полицейска патрулка и линейка. В линейката вкараха носилка с безжизнено тяло, покрито с чаршаф. Върху чаршафа – там, където трябваше да тупти сърцето – аленееше мъртва роза. С полицейската кола служителите на реда откараха едър, чернокос мъж с белезници.

На мекия стол до прозореца в кабинета се белееше дамска шапка с периферия и синя панделка. Беше й я подарил за рождения ден преди десет години. Точно преди тя да му каже, че го напуска, защото не го обича и никога не го е обичала.

И защото никога няма да го обикне.