Жената – скитница, стихия и вечност

Жената – скитница, стихия и вечност
(“Стихии”, “Кукувица”, “Потомка” на Елисавета Багряна)

Лирическата героиня на Багряна се опиянява от движението, от преодоляването на пространството, от скоростта и риска. Но пътувайки през света, тя пътува и към мъдростта, и към самата себе си. Скитничеството й носи познание за добро и зло, за истини и заблуди, за стойностите на чуждите земи.

Цялото творчество на Багряна е ориентирано към опознаване духовната същност на жената, която се отърсва от патриархалното, пренебрегва тясното ограничено пространство на дома, за да открива нови непознати светове. Стихийността на човешкия дух, непрестанната жажда и копнеж да опознава света са характеристиките на лирическата героиня. Значима е и нежната й вярност на родната земя, към която винаги се завръща в мисълта си. Женското начало е основно в поезията на Багряна. Майчинството е апотеоз на вечната същност на жената да продължи рода, да осмисли живота си.

Стихотворението “Стихии” е въплъщение на идеята за виталния дух на жената, която носи едно пораснало личностно самосъзнание. Домът не е място на уют и топлота, а тъмен кът с одимени прозорци. Жената е изпълнена с решимост да не се примири с отнетата свобода, да направи своя избор на поведение съобразно собственото си разбиране за добро и зло, да последва повелята на сърцето си.

Стихотворението “Стихии” е химн на човешката воля, устремена към самоосъществяване. Стихиите – вятър, вода, вино – навлизат в художественото пространство на стихотворението с традиционната си символика на носители на експресивното, романтично начало, на сгъстена жизнена енергия и духовен простор. Без да губят символичния си смисъл, стихиите в творбата не са абстракции и алегории. Те са лично възприети явления, представени с удивителното богатство от конкретни проявления. Стихията на вятъра е представена като окриляваща духа и вливаща безбрежност. Той е символ на движението, на което е обречена в същността си лирическата героиня. Спомените от родния град са трайни, определящи, незабравими. В детството се е оформила страстта към търсене на новото, към опиянение от красотата на природата. Стихията на вятъра мотивира виталния дух на лирическата героиня. Родната стихия отново осъществява връзката с изначалното в човешката природа:
Можеш ли да спреш ти Бистрица,
дето иде пролет яростна…

Необузданата мощ на реката събужда асоциации за нещо непреодолимо. Жената не може да измени на изконното в нейната същност.

Третата стихия – виното – същото е спомен от родното място, от бащината къща. Опияняваща е силата на виното. Така душата на лирическата героиня не познава спокойствието, застоя, примирението. За стихиите Багряна пише не заради самите стихии, а за тяхната връзка с виталния дух на жената:
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?

Риторичният въпрос доказва, че жената дух е неовладяна стихия, търсене на нови пътища, опознаване на света, вярност на родното. Изповедно и искрено звучи тази поезия, в която женският порив е открит в най-дълбоката му същност.

Понятието път има символичния смисъл на движение – напред и нагоре, въплътено в стихотворението “Кукувица”. Лирическата героиня отрича общоприетото, традиционното. Покорството не е нейна същност. Бунтарството я води по неизбродени пътища:
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам…

Ненаситна да живее е лирическата героиня на Багряна. Неумираща е жаждата й да преоткрива образа на бродницата с неспокойния търсещ дух:
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.

Митичният символ на кукувицата е обречеността да свие не свое гнездо, а да търси чуждите. Лирическата героиня на Багряна носи своето бродничество, скиталчество като гордост, защото познава света по-богато. Нейният дух е изначален, той има своите корени в народността и това е най-добре изразено в стихотворението “Потомка”:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Лирическата героиня унаследява качествата на прадедите си, нейният витален дух е продължение на родовата непримиримост с робството, свободолюбието й. Това дава представа за вечност. Родовата памет е нещо специфично вътрешно, което се “пази” в кръвта на човека. Човекът е осмислен като тайнство, което може да бъде разгадано чрез мистериите на паметта и кръвта. Бунтарството и гневът са в същността на духа на лирическата героиня, но това тя е съхранила от предците. И с коварството, и с греховете тя преминава през света, оставайки вярна на родината, народа, земята:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Спонтанно и изповедно звучат тези стихове, в които се открива, че всяка индивидуалност става част от вечността на живота.

Поезията на Багряна вълнува с вечните общочовешки проблеми, които са пресъздадени с подкупваща искреност, простота и обич.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.