Златна сватба

В началото на март мъглите над Балкана се разкъсаха и слънцето напече безцветните покриви на къщите и кооперациите. Излинялата река затече сякаш по-бързо край укрепения със зидария бряг, край старите къщи с покриви, покрити с плочи, под двата нови бетоновоциментови моста.

По терасите наизлязоха жени, да почистят изсъхналите през зимата листа на засетите в сандъчета мушката. Пред цветарския магазин в градчето – общински център, продавачките подредиха саксийки с цъфнал зюмбюл, циклами и дребен карамфил.

На пазарчето пред новия супермаркет старци вече продаваха уруглювици – пръти, накитени с изсъхнали дървесни кори, които пламваха за миг вечерта на Сирни заговезни.

Тъкмо тогава Пепа Киранова – служителка в Обредния дом при общината, реши да си пише актив.

Отдавна искаше да направи една такава проява, каквато бе гледала в другите общини – празнуване на златна, сребърна или диамантена сватба.

За диамантена сватба май нямаше оцелели, но за златна, ако се поразровеше из архива, можеше да издири няколко живи семейни двойки...

Сутринта на осми март обредната зала на общината бе украсена подобаващо – златни свитъци от варак и изкуствени цветя се спускаха от тавана, по стените се вееха клонки от върба, драпираните завеси тежаха от накачени преплетени брачни халки.

На помощната масичка до бюрото, застлано с червен плюш, искряха чаши с шампанско.

Служителката Киранова намести очилата си, изпъна ламяната блуза върху едрите си гърди и огледа залата – в единия край, откъм вратата, се тълпяха съпружеските двойки, с които щеше да проведе ритуала “Златна сватба”.

Не две – три, ами седем брачни двойки успя да издири. Основният й въпрос щеше да бъде дали съпрузите, преживели заедно половин век, са съгласни да подновят отново брачния си обет.

И като се чуеше заветното “да”, всеки от тях щеше да получи по една възпоменателна брошка и бели изкуствени цветя, като тези, които се закачат върху дрехите на младоженците.

Развълнувана, Киранова покани с широк жест главните участници в тържеството напред, към червения плюш на бюрото. Едва се сдържаше да не започне. Толкова пъти бе репетирала всичко, бе си представяла как атмосферата щеше да се нажежи до бляскав взрив от емоции, спомени и възродена любов.

Прозвучаха звуците на сватбения марш. Гостите-участници наведоха глави, коленете на един от мъжете се олюляха, трудно му бе да стои прав. Жената до него го прихвана под ръка, приведе глава и му прошепна нещо.

Мъжът се изправи и впери поглед в Пепа Киранова.Тя го покани с ръка до микрофона и изрече сладникаво:

– Петър Петров, съгласен ли сте след петдесет години отново да се свържете с Марина Петрова?

Мъжът, когото нарече Петър Петров, бе попрехвърлил седемдесетте. Едрата му глава все още бе увенчана с буйна коса, чисто бяла и сресана на крив път. Бе набит, без присъщото за тези години старческо измършавяване, когато задните части на мъжките панталони увисват.

Той посегна за микрофона, но преди това връчи букетчето жълти нарциси на жената до себе си. Какво, да се оженя отново за Марина ли, сякаш питаха очите му. После огледа съпругата си.

Овално лице, големи тъмни очи, над които веждите все още бяха красиво извити. С годините носът й се бе изострил, над горната устна ситни бръчици бяха сплели мрежа.

Брадичката й бе увиснала, а дълбоките бръчки край устатата й я караха да прилича на тъжна и сърдита бабичка. Гледана отзад, все още ловеше око и някой мъж можеше да се излъже.

Но щом я видеше отпред, нямаше как да не разбере, че зад все още стройните крака, тесния ханш и тънката талия се крие бабичка. Бабичка, ама моята бабичка, каза си той.

Да се ожени отново за нея ли? Какво по-добре за него от това, да има винаги жена до себе си вкъщи? Която да му готви, да пере и чисти, да глади перфектно ризите му, макар че вече не носеше ризи.

А колко сръчно разтриваше кръста му с онази отвара, която бе направил от кокичета и силен спирт...

Защото кръстът вече не го държеше, както и коленете. А Марина бе ловка и имаше силни, гъвкави пръсти, с които щом го докоснеше, болката се стапяше и все едно можеше да хвръкне в небесата.

Да не говорим пък за манджите й, с които можеше да възкреси и мъртвец, особено картофената й супа с много девесил! Нима някой по-добре от нея го познаваше и търпеше капризите му, гневните избухвания, переше бельото му, без да се гнуси от него?

Ех, въздъхна Петър Петров и пръстите му, хванали микрофона, затрепераха. Марина бе жената, пред която без срам можеше да признае “насрах се”, а тя щеше да го подмие и преоблече.

Ех, каза си той, отдавна мина времето, когато да кажеш на някоя жена дори това, че ти се ходи по нужда, бе невъзможно, грозно, едва ли не, светотатство! А сега можеше да говори свободно за всичко.

Какво по-добре за него от това, жена като Марина да му подава нощно време чаша чай, вода или мляко? Или да му носи грейката в леглото, а когато грейката парваше крака му, да рита сърдито и да крещи, че пак не е нагласила топлата вода както трябва.

Какво по-добро за него, да имаше край себе си добра, кротка и внимателна жена, която търпеше капризите и постоянното му, досадно и отегчително мърморене. Да се оженя пак за Марина ли, питаха невярващо очите му.

Насреща си видя широкото лице на служителката, ружът на лявата й буза се бе поизтъркал, може би защото попипваше с ръка рамките на очилата си.

– Да! – изрече мъжът и бялата му коса се затресе. – Съгласен съм да се оженя пак за Марина!

Пепа Киранова се усмихна широко, шербетено и победоносно и закичи ревера на мъжа с бялото цвете. Всичко вървеше по план. После се извърна към жената до него и сплете пръстите си молитвено.

– А Вие, Марина Петрова, съгласна ли сте след петдесет години брак да се свържете отново с Петър Петров?

Марина Петрова присви устни и бръчките по лицето й се очертаха като паралели и меридиани по географски глобус. Кога бяха минали петдесет години от онзи ден, когато си казаха така жадуваното от нея “да” в същата тази зала?

Тогава Петър все още бе слаб, строен и с тъмнокестенява коса, а тя, Марина, най-хубавото момиче на випуска, току-що завършила института за начални учители в областния център, блестеше като перла в седефена мида...

После дойдоха децата, изнервящата работа в основното училище в градчето, прането, гладенето и пазаруването, летните отпуски по морето и дните на селото на Петър по време на зимните ваканции...

Докато се усети, децата пораснаха, а тя изпусна срока да се запише в института за усъвършенстване на учителите и си остана една селска даскалица, както я наричаше Петър.

Израснала в оскъдна семейна среда, Марина искаше в семейството й винаги да има уют, прясно сготвена храна, чист и подреден дом, спретнати деца, изтупан съпруг с остри ръбове на панталоните и блестяща от чистота риза.

Какво от това, че бе селска даскалица, след като имаше топъл уютен дом, две умни и изучени деца, вече самите те родители, строен и привлекателен съпруг? Но дали Петър бе оценил саможертвата й?

Той растеше в службата си, кариерата му бе сигурна и стабилна. Прочу се като като един от най-добрите специалисти-новатори във филиала на института, където работеше.

Снимката му не слизаше от вестниците, интервютата вървяха навсякъде – и по местната кабеларка, и по общинското радио, и по вестниците. Сладкодумен и интелигентен, с чувство за хумор, той бе любимецът на журналистите. И някак си взе да не я забелязва.

Веднъж една млада находчива журналистка успя да го подведе с въпросите си и пусна интервюто. От него се разбираше, че нямал с кого да прави сутрешен секс, а когато спял, най-близо до Петър било нощното шкафче...

Марина умря от срам! Освен това бе стиснат, купуваше й цветя само на Осми март и на рождения й ден. Ако излезеха някъде – на гости, на разходка или на празник, възкликваше недоволно: яяя, пак ново костюмче! Яяя, пак нова рокля!

Към петнадесетата година от брака им престана изобщо да я търси в леглото и тя разбра: Петър имаше любовница.

Не закъсняха и анонимните обаждания по телефона. Когато му каза, че знае, той се изсмя: я не ставай глупава!

Марина обаче не бе глупава и на няколко пъти го хвана на “място” – веднъж в службата му и веднъж в новия апартамент, който бяха купили за сина.

В стремежа си да се измъкне безнаказан, Петър бе толкова жалък, че тя съжали любовницата му – свита млада жена, изплашена от грозен скандал. Марина обаче не направи скандал, а поиска развод.

Синът и дъщерята вече бяха студенти, но категорично бяха против развода им. Понякога се питаше как ли щеше да мине животът й, ако се бе оженила за друг, добър, верен и богат мъж, който да я обича.

Ставаше й мъчно и плачеше скришом, отчаяно и тихо. Сълзите не можеха да заличат мъката от тези петдесет години обиди, пренебрежение, стипцалък и игра на нерви. На няколко пъти опита и връзка с друг мъж, но се оказа неуспешна... Така й не се осмели да напусне съпруга си...

Малко по-малко се примири. За този половин век не посмя да сподели с никого мъката и очаянието си. Правеше се на доволна и щастлива, не искаше съжаление или насмешка.

Веднъж, преди пет-шест години, бяха на почивка на море. Петър седеше в шезлонга на плажа, край него минаваха млади, стройни жени. Погледът му похотливо опипваше телата им, лицата, гърдите...

Не забелязваше, че тя го гледа. Тогава Марина съзря в очите му отчаяние, тъга, безнадеждност... Това не бе поглед на мъжкар, на любовник и сваляч. Бе поглед на отчаян мъж, запътил се към старостта. За свое учудване, вместо злобна радост, изпита съжаление.

Тя вече не мислеше за развод, нищо че продължаваше да я ядосва със старческата си инатливост. Или пък с пиенето – щом се напиеше, лицето му се зачервяваше, а край очите му се заформяха светли кръгове и заприличваше на лемур.

Как да го напусне, като пенсията й не стигаше за нищо? Пък Петър продължи да работи дълго след пенсионирането си, така че бяха добре. Ако искаше нещо най-много през тези петдесет години, то бе финансова независимост.

Или пък да сподели с някого за поруганото си човешко и женско достойнство. Дали ако имаше много пари, щеше да го напусне? Но какво щяха да кажат хората, когато разберяха, че се развежда?

Щяха да злобеят и да злорадстват. Затова никога не й достигна смелост да го напусне. Не, никога нямаше да се разведе! Но да се омъжи отново пак за него?! Да преживее отново същото?!

– Не! – почти извика Марина. – Не съм съгласна да се омъжа пак за Петър Петров!

Тя не усети притихналата зала, нито видя как Пепа Киранова попипа очилата си без нужда, нито чу Менделсоновият марш, който се лееше тържествено от уредбата. На душата й стана леко и тя се усмихна.

Широко, сияйно, без срам и страх, а очите й искряха младо и пролетно. За пръв път от толкова години се почувства добре.

Толкова добре, сякаш бе изпила всичките чаши с шампанско, наредени на помощната масичка...