Българската учителна литература от IX – X век

Ораторската проза е един от най-продуктивните жанрове в старобългарската литература. Нашите писатели усвояват основни стилистически принципи от византийската литература, учат се от класиците на християнското творчество, но в никакъв случай не можем да кажем, че им подражават сляпо. Творческото им отношение се проявява в композиционните схеми, в някои разсъждения, в използването на примери от лично наблюдение и др. Старобългарските писатели имат и теоретическо познание за ораторската проза. Те стоят по-близо до високоразвитата византийска литература, затова и жанровете в старобългарската литература са по-избистрени, по-ясно обособени, отколкото в руската литература, и предлагат по-малко смесени форми. Б. Ангелов публикува един кратък текст към слово на Григорий Богослов по препис, от ХVI в., пазен в Рилския манастир. Д. Петканова посочи и втори, по-ранен препис от началото на ХV в., описан от А. И. Яцимирски. Пред седмото слово се съобщават основните дялове на ораторската реч. В текста “всяко риторическо слово” се дели на: “Слово съвятное, слово прящирателное, слово тържественое”.

Става дума за учителната орторска проза, за полемическата и за тържествената. Тези три рода съответстват на подобно деление в античното красноречие. Християнската риторика е своеобразно продължение на античната, но при нови условия. Тя има нов облик, тъй като нейната идейна основа е различна, както и мястото на произнасянето и целите и.

Въпреки своята обособеност по форма, ораторската проза, не остава изолирана от другите средновековни жанрове. При нея в пълна степен важи извода, че не живее независимо от другите жанрове, а е чест от една система. Похвалното слово за светец, което принадлежи към тържественото красноречие и службата за светеца – поетическа творба, са тясно свързани с пространното му житие, което е повествование. Всички те са свързани не само с обекта на възхвалата и с деня на нейното произнасяне, но и в съдържателно отношение. Обикновено похвалното слово и службата се опират на житието, изхождат от него. Рядко срещано явление са случаите, когато те съдържат повече фактология отколкото житието. Когато пък през XIV – ХV в. житието и похвалното слово търпят развитие по посока на сближаването им (при Евтимий Търновски и Григорий Цамблак), тогава похвалното слово приема житийни черти, става до голяма степен повествователно, а житието на много места зазвучава като извлечение от похвално слово. Поучения се срещат в житията, без да са типична тяхна черта, в екзегетичната литература и даже в Шестодневите, които са извънцърковна литература. Много поучения, опиращи се на сравнения с природата, има в “Шестоднев” на Йоан Екзарх. Хрониките са светски четивни творби, но съдържат и разсъждения, богословски моменти, предания. Полемиката е характерна за полемичните творби, но прения се срещат в и “Шестоднев” на Йоан Екзарх – той спори с еретиците или с елинските философи.

Най-тясно са свързани помежду си жанровите форми на ораторската проза. И трите дяла са предназначени за произнасяне (или с възможност за произнасяне). Те разчитат на първо място на слушател, и тъкмо затова се сбилжават с избора на художествените средства – в тях преобладават фигурите на речта: обръщението, въпроса, възклицанието. Според Д. Петканова ораторската проза е синкретично изкуство. Тя “съчетава в себе си функцията едновременно и на литературата, и на философията, и на училището, и на съда.” Тя има своя театрална страна – изисква школовка на гласа, употреба на жестове, грижа за словонаредбата с оглед на ефекта върху слушателя. Други общности са нескритото авторско присъствие, безсюжетност, вплитане на поетическа реч в прозаическата и др.

Всички жанрове и жанрови форми в средновековната литература си поставят задачата да възпитават читателя и слушателя, но всяка го прави по различен начин. Учителната литература пряко наставлява. В цитирания по-горе текст се казва, че тя съветва да се избягва злото и да се върши добро. Затова в нея се изтъкват добродетелите и пороците, разясняват се догми, понятия, символи. Целта е да се формират християнски възгледи и навици.

Според Йосиф Ракендит (1280 – 1330), изтъкнат риторик на православното християнство и автор на учебник по риторика, уместен за риторите е онзи стил, който “съответства на предмета на речта”. Авторът има предвид стила в тесния смисъл на думата и дава примери. Ракендит следва възгледите на по-стари риторици. Той счита, че слогът на ораторската реч е прост или пищен. Простият слог е “чист и ясен”. У по-нови автори той различава и смесен стил. От примерите и разсъжденията става ясно, че учителната литература трябва да има прост стил, защото за този вид творби точно този стил е уместен. Ето защо, както отбелязва Д. Петканови, стилът на учителната литература не зависи от публиката, а “главно от задачата, целта и предмета на творбата”. Това е било много добре известно на българските писатели-оратори.

Старобългарските книжовници имат ясно съзнание за основните особености на ораторските жанрови форми, затова и твърде точно озаглавяват творбите си: “Слово поучително” или само “Поучение”, “Слово похвално” или “Похвала”, “Беседа”. Озаглавяването на друг вид творби със “Слово” се забелязва по-късно – главно през периода на турското робство, когато настъпва спад на образователното равнище. Тогава думата “слово” не се свързва само с произнасянето, а получава един по-широк смисъл. Затова и повествователни творби се озаглавяват със “Слово”, например “Слово за Самсон”, “Слово за Соломон и жена му” и др.

Творби на учителната ораторска проза създава първият учител и епископ на български език Климент Охридски. Него­вия опит продължават и учениците му. Превеждат се и множество нравоучителни слова от византийски автори. В края на Х в. поучения създава изключително Петър Черноризец. В настоящия труд ще спрем вниманието си само на оригинална­та българска учителна проза от IX – Х в. И преди всичко на творчеството на Климент Охридски и Петър Черноризец – еди­ният творил в края на IX и началото на Х в., а другият в края на Х в. Както се вижда, близо един век време дели двамата ав­то­ри и това ни дава възможност да изтъкнем както приликите между тях, така и разликите. И двамата книжовници са срав­нително добре изследвани. Издирени са преписите на творбите им и така е очертана картина на разпространението им. Напра­вено е палеографско и археографско описание на преписите, поставени са езикови въпроси. Словата са издадени на базата на съвременни научни изисквания. Тук ще се опирам на нап­равените констатации. Ще обърна по-голямо внимание на ли­тературната страна на творбите, която е проучена по-бегло и най-общо.

Авторът

---------