Босненската криза 1908 – 1909 година, Великите сили и България

Актът на обявяване на независимостта на България и анексията на османската провинция Босна и Херцеговина от Хабсбургската империя е формално нарушение на решенията, взети в Берлин през 1878 година. Направен е пробив в установеното статукво на Балканите от една държава, васална на султана – Княжество България, и от една велика сила – Австро-Унгария, гарант на установения на Балканите ред след Руско-турската война от 1877 – 1878 година. Действията на Виена предварително са получили одобрение на друга сила, участвала в Берлинския конгрес – Русия, която от своя страна търси подкрепа за своята политика спрямо Проливите.

На 16 септември 1908 г. министърът на външните работи на Дуалистичната монархия А. Ерентал кани руския си колега А. Изволски на преговори за статута на Босна и Херцеговина. На срещата, проведена в Бухлау, Австро-Унгария се ангажира да се изтегли от Новопазарския санджак, като в бъдеще това ще позволи на Сърбия и Черна гора да се разширят в тази посока, ако Османската империя се разпадне. Виена се съгласява да подкрепи руските интереси в Черно море и да се отнесе благосклонно към обявяването на България за царство и независима държава.

Самата анексия на османската провинция се осъществява след съгласуване на дипломатически действия между Австро-Унгария и България. Управляващите във Виена считат, че по този начин останалите Великите сили ще бъдат изправени пред нарушаване на международен договор от две посоки и по-трудно ще могат да се противопоставят.

Първоначално силите, подписали Берлинския договор, реагират остро срещу българските действия, но отправят критики и към Виена като страна, положила подписа си под договора, но нарушила разпоредбите му. Международната реакция спрямо Дуалистичната монархия и акта на анексията на Босна и Херцеговина се оказва благоприятно за България обстоятелство, защото вниманието на Великите сили се измества от София към Виена.

В хода на разговорите между заинтересованите страни става ясно, че връщане на старото положение вече е невъзможно. Няколко месеца се водят трудни преговори между Цариград, Виена и София. Те започват през есента на 1908 г., като дипломатическото уреждане на анексията на провинцията Босна и Херцеговина и българската независимост продължава и в следващата 1909 година. Предложението на Петербург за провеждане на международна конференция, която да уреди тези въпроси, не се реализира. Османската империя започва да води отделни преговори с България и Австро-Унгария, които завършват с подписването на споразумения с тях.

Османското правителство протестира и заявява, че не може да се съгласи с анексията на Босна и Херцеговина. Виена от своя страна заявява желанието си да започне разговори, за да се намери решение и Цариград да признае австрийските действия. Няколко дни по-късно в столицата и други градове на Османската империя започва бойкот на стоките, пристигащи от Австро-Унгария. Това движение набира сили и успява да създаде икономически затруднения на Хабсбургската монархия. То продължава няколко месеца и изиграва положителна роля за приемането на османските финансови претенции от Виена.

В преговорите между Цариград и Виена е постигнато принципно споразумение Османската империя да признае анексията на Босна и Херцеговина. Хабсбургската империя придобива права върху провинцията със задължението да изтегли войските си от санджака Нови Пазар, да гарантира пълна религиозна свобода на босненските мюсюлмани и да плати на Османската империя финансово обезщетение. Анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария практически не носи някакви големи проблеми за Цариград. Причината за това е, че в провинцията реално не настъпват кардинални промени, които да рефлектират върху развитието на османската държава. След тридесет години статутът им от “временна” окупация от страна на Австро-Унгария е формално променен с извършването на анексията.

Високата порта приема, че по-тежкото нарушение на Берлинския договор, довело до разрушаване на статуквото от 1878 година, е направено от България с обявяването на независимостта. Могат да се посочат няколко причини за това. Една васална държава на султана отхвърля неговия сюзеренитет. Той губи всякакви права над Източна Румелия и се доутвърждава актът на Съединението от 1885 година. Цариград се опасява от проблеми, свързани с политиката на вече независимото Българско царство спрямо Македония, която все още е османско владение. На дневен ред стои и решаването на въпроса за Източните железници, който има и чисто финансово значение за империята.

Признаването на българската независимост не става лесно и бързо. За разлика от времето на Съединението през 1885 г., когато България се готви за защита на обединителното си дело, очаквайки военно нахлуване от страна на Османската империя, но ударът идва от съседна Сърбия, след акта на обявяване на независимостта, международната ситуация е различна и никой не желае война. Великите сили са единодушни по въпроса, че България трябва да уреди финансовите въпроси, произлезли от променения й статут. Най-засегнатата в случая страна – Турция, иска също обезщетение, което България трябва да плати за национализираните Източни железници и сумата по румелийския данък. София отказва и втвърдява тона, иска признаване на Независимостта. В отговор на това империята обявява частична мобилизация, а България свиква под бойните знамена резервистите. Напрежението се увеличава и Цариград отправя предложение за започване на преговори с българската страна. Те се провеждат в османската столица, но не дават резултат. В същото време в империята започва бойкот на българските стоки, избухват антибългарски демонстрации. Заплахата от военен сблъсък отново надвисва. За да предотвратят това, Великите сили правят постъпки в София и Цариград с цел “успокояване на духовете”. Преговорите са подновени, проточват се дълго, като и двете страни проявяват неотстъпчивост, но са доведени до край на 6 април 1909 г., защото силите на Антантата и Централните сили не желаят задълбочаване на кризата на Балканите, а и Австро-Унгария успява да постигне договореност с Високата порта за признаване на анексията на Босна и Херцеговина. За тяхното успешно приключване важна роля изиграва подкрепата на руската дипломация, която желае да задържи България под свое влияние.

Сърбия от своя страна счита, че е най-потърпевша от анексията на османската провинция от Австро-Унгария. Още с “Начертанието” на Илия Гарашанин Белград иска възстановяване на могъщата средновековна държава на Стефан Душан, виждайки себе си като обединител на южнославянските народи, намиращи се под властта на Цариград и Виена. Ето защо югославянската идея сериозно заплашва устоите на многонационалната Хабсбургска монархия. Все по-определено на преден план излиза въпросът как ще се извърши обединението на южните славяни – под ръководството на Сърбия или в рамките на една преустроена на триалистична или дори на федеративна основа Австро-Унгария. Управляващите във Виена разбират, че пред тях има два пътя – ликвидиране на Сърбия и укрепване на австро-унгарското господство в западната половина на Балканския полуостров или разпадане на Австро-Унгария и създаване на голямо южнославянско държавно обединение под егидата на Сърбия. Страховете във Виена се подсилват от факта, че основният неин противник на Балканите – Русия, подклажда тази идея, желаейки формиране на единно славянство царство под нейна опека. За да се предпази от доближаването на руското влияние толкова близо до границите си, Австрия се стреми всячески да възпрепятства реализирането на сръбските планове. Неслучайно още от края на XIX и нач. XX век в империята се надигат гласове за “справяне” със Сърбия и се извеждат приоритетите на монархията за утвърждаване на господството й в региона. Получаването на правото да окупира османската провинция Босна и Херцеговина през 1878 г. дава възможност на Виена да затвърди военното и икономическото си господство в региона на Балканите, но тя желае да го направи по-трайно и стабилно. С анексията от 1908 г. тя прави голяма крачка към постигането на тази цел.

Появата в началото на XX век на военнополитическия блок – Антантата или Съглашението (Англия, Русия и Франция), който има основна функция да се противопостави на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия), принуждава Берлин да подкрепи партньорски и стратегически действията на своя съюзник – Хабсбургската монархия – в Босна и Херцеговина. Германия фактически принуждава Русия да приеме анексирането на Босна и Херцеговина. Отслабена военно след поражението в конфликта с Япония, Руската империя е притисната допълнително от Германия. Петербург, страхувайки се от започването на един евентуален сблъсък, за който не е готов, се принуждава да приеме анексията, без да е постигнал своите цели според договореностите от Бухлау. Нещо повече, руската дипломация оказва натиск и върху Белград да се признае анексията. Сръбското правителство няма друг избор и приема декларация, че сръбските интереси не са накърнени от случилото се в османската балканска провинция. Няколко дни по-късно присъединяването на Босна и Херцеговина към територията на Хабсбургската монархия е признато и от Черна гора.

С това се слага край на Босненската криза и избухналите противоречия на Балканите и в Европа. Напрежението временно е туширано, но започва нов период в междубалканските и международните взаимоотношения. Въпреки че Анексионната криза завършва с дипломатически успех за австро-германския блок, може да се каже, че тя няма благоприятни последици в перспектива за позициите му на Балканите. В международен план активната политика на Берлин и Виена на Балканите довежда до сплотяване на Русия, Франция и Англия и до изостряне на отношенията между Петербург и страните от Тройния съюз.

Великите сили виждат потенциални ползи от опитите за сближаване на балканските държави (Сърбия и България, б.а.), започнали още по време на Анексионната криза от 1908 – 1909 г., макар големите европейски държави да имат съвсем други цели и задачи за едно такова обединение. От гледна точка на Антантата и Централните сили формирането на военен съюз от балканските страни ще окаже влияние върху разположението на силите в Европа при очертаващия се сблъсък между двата военно-политически блока за разпределяне на влияние и колонии. Особено активна на Балканите се оказва руската дипломация. След дипломатическото фиаско от 1908 – 1909 г., в разговорите с Виена, Петербург се стреми да увеличи влиянието си в България, съдейства за уреждане на отношенията между Цариград и София, желаейки да се противопостави на влиянието на Австро-Унгария, която при подготовката и обявяването на анексията на Босна и Херцеговина и българската независимост изгражда здрави връзки със София.

Нарушаването на статуквото, установено с Берлинския договор, показва на балканските държави, че в бъдеще ще могат да търсят нови пробиви в неговите разпоредби. Те предприемат стъпки за създаването на военно-политически блок, който да им позволи да преследват своите национални цели и да търсят варианти за съюз, който да се противопостави на общия им враг – Османска Турция. Управляващите в балканските столици съзнават обаче, че всяка една страна поотделно няма нужните ресурси и капацитет да се изправи срещу империята и да завърши успешно една война с нея. До края на ХIХ в. обединение между младите балкански държави е практически невъзможно и заради политиката на Великите сили на Балканите. Тези с най-големи интереси на полуострова – Русия и Австро-Унгария, водени от своите имперски цели, защитават установеното статукво в Европейския югоизток. В началото на ХХ в. единството в позицията на Великите сили относно запазването на целостта на Османската империя започва да се пропуква.

Тройният съюз и Съглашението са на прага на военен конфликт. Германия и Австро-Унгария имат в Османската империя икономически и политически интереси – стремят се да запазят нейната цялост и да я привлекат за съюзник. Страните от Антантата от своя страна търсят варианти да изолират Германия и Австро-Унгария на Балканите. Поради това те са благонастроени към опитите на София и Белград за създаване на съюз. Очаквайки сблъсъка за преразпределяне на колониите и световните пазари Антантата практически се отказва да защитава статуквото, установено от решенията на Берлинския конгрес.

Междувременно избухва войната между Италия и Османската империя от 1911 г., която се води за контрол над северноафриканските османски територии Триполитания и Киренайка и продължава повече от година. Италия надделява в конфликта благодарение на модерната си армия и флот, като завладява Додеканезките острови и Родос. Тази победа над войските на султана дава надежда на българите, че и те ще могат да се изправят срещу вековния си потисник и ще успеят да донесат свободата на своите братя в земите, останали под властта на Османска Турция в резултат на решенията на Берлинския конгрес.

Постепенно руското политическо влияние в България и Сърбия се засилва, но реализирането на проектирания Балкански съюз под егидата на Петербург и с подкрепата на Антантата се формира трудно. Една от основните причини за това е, че София и Белград имат противоположни позиции по въпроса за съдбата на Македония. Българската дипломация до последно защитава тезата за нейната неделимост и за прилагане на формулата – постигане на автономия като начална стъпка за присъединяването й към царство България, което напълно противоречи на целите на сръбската политика. В крайна сметка през 1912 г., под руския натиск, за да постигне разбирателство с Белград, правителството на Иван Евст. Гешов изоставя защитавания от България основен принцип в преговорите със Сърбия – за съхраняване единството на Македония, и се съгласява тя да се раздели на “спорна” и “безспорна” зона. Подписан е българо-сръбски “Договор за приятелство и съюз” с тайно приложение и военна конвенция. София прави и следващата стъпка към изграждането на Балканския съюз. Подписан е “Договор за отбранителен съюз” с Гърция. Към така оформения Балкански блок се включва и Черна гора. Румъния отказва да се присъедини към него.

Въпреки че Великите сили не желаят в този момент военен конфликт на Балканите, тъй като още не са готови за едно негово евентуално разширяване в Европа, на 5 октомври 1912 г. страните от Балканския съюз започват война с Османската империя. Успешната военна кампания и разгромът на Османската империя по всички фронтове през Първа Балканска война не довежда до траен мир. Липсата на постигнато предварително решение на спорните въпроси между София, Белград и Атина води до нов конфликт – Втората Балканска (Междусъюзническа) война през юни 1913 г. и формираният под руска егида Балкански съюз се разпада.

Въпреки военните си победи, България е унизена с Букурещкия мирен договор от 1913 г. и от своите бивши съюзници. Кралство Сърбия почти удвоява своята територия и население. Белград реализира заложените в “Начертанието” на И. Гарашанин цели, получавайки територии от Османската империя, след което основен противник на Сърбия остава само съседна Австро-Унгария. Тлеещото напрежение между двете страни се запазва и през лятото на 1914 г. то достига връхната си точка. На 28 юни в Сараево, главният град на австро-унгарската провинция Босна и Херцеговина, е извършен атентат срещу австро-унгарския престонаследник Франц Фердинанд. Негов извършител е младежът Гаврило Принцип, член на “Млада Босна”, за която има сведения, че е подразделение на сръбската националистическа организация “Черна ръка”. “Сръбската връзка” в покушението на престонаследника е очакваният повод от Дуалистичната монархия да се справи с малката балканска страна. Европа е изправена пред т.нар. Юлска криза, която обхваща времето от Сараевския атентат до началото на първия световен конфликт в човешката история. На 23 юли 1914 г. Виена отправя нота до белградското правителство и иска отговор в рамките на 48 часа. Сърбия не приема само едно от австрийските искания. В отговор император Франц Йосиф обявява мобилизация на 28 юли с.г. и Хабсбургската монархия скъсва дипломатически отношения с Кралство Сърбия и му обявява война. Това се оказва началото на конфликт, който държавите от Централните сили и Антантата за няколко дни превръщат в общоевропейски, а впоследствие – и в световен.

--------------

Рецензенти:
Проф. д.ист.н. Радослав Мишев
Доц. д-р Мариана Йовевска